Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 06.11.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-20 състав, в публичното съдебно заседание на седми
октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
СЪДИЯ: Татяна Костадинова
при секретаря Д.
Т., като разгледа т.д. № 4070 по описа
на СРС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 60, ал. 7 Наредба 6/2004 г. ПППЕЕПРМ /отм./, чл.
86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът
В.С. АД твърди, че по силата на сключен с ответника Ч.Р.Б. АД договор за
покупко-продажба на съоръжения за присъединяване има вземане за част от
дължимата продажна цена, а именно – в размер на 300 000 лв.,
представляваща пета вноска с падеж 30.06.2013 г. Твърди, че до настоящия момент
това вземане не е погасено, вкл. чрез прихващане, поради което моли съда да
осъди ответника да изпълни задължението си. За обезщетяване на вредите от
забавата за периода 01.07.29.013 г. – 19.06.2014 г. претендира законна лихва в
частичен размер от 25 100 лв., както и неустойка за забава в размер на
30 000 лв., представляващи 10 % от стойността на забавената вноска. Не
претендира законна лихва от предявяване на иска за главница до погасяването.
Претендира разноски.
Ответникът
Ч.Р.Б. АД оспорва иска за главница при твърдението, че дългът е погасен с
извънсъдебно възражение за прихващане с вземане, представляващо цена за достъп
до електроразпределителната мрежа съгласно фактури, издадени в периода
30.11.2012 г. – 30.06.2013 г., в размер на 359 706,21 лв. При условията на
евентуалност заявява съдебно прихващане с процесната сума /уточнение в о.с.з.
на 24.06.2015 г./. Оспорва иска за лихва за забава, като твърди, че обезщетение
се дължи само за забавени вноски, а не върху цялата продажна цена, както и че
няма основание за един и същ период да се претендира както лихва по чл. 15,
изр. 1, така и неустойка по изр. 2 от договора. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По иска с правно основание 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 60, ал. 7 Наредба 6/2004 г. ПППЕЕПРМ /отм./:
Безспорно
между страните е, че по силата на договор за покупко-продажба на съоръжения за
присъединяване № 60294/23.12.2009 г. ответникът-купувач е поел задължение за
заплащане на продажна цена в общ размер от 2 223 606,05 лв., платима
на шест вноски, като размерът на петата вноска е 300 000 лв., същата е с
падеж 30.06.2013 г. и плащане от страна на ответника не е извършвано. Спорен е
въпросът, погасено ли е задължението за тази вноска с друг погасителен способ,
а именно – с прихващане.
Ответникът
твърди да е извършил извънсъдебно прихващане със свое насрещно вземане,
представляващо цена за достъп до електроразпределителната мрежа съгласно
фактури, издадени в периода 30.11.2012 г. – 30.06.2013 г., в размер на
359 706,21 лв. Видно от събраните доказателства, това вземане е било
спорно, поради което материалноправният ефект на извънсъдебното прихващане не
би могъл да настъпи.
Поради
това съдът следва да се произнесе по възражението за съдебно прихващане. Т. е
направено от ответника в отговора съгласно уточнението му в о.с.з. на
24.06.2015 г., но и заявяването му в първо заседание за първи път не би било
преклудирано, доколкото вземането отговаря на изискванията на чл. 371, пр. 1 ГПК.
По
същество възражението е неоснователно. Съображенията за това са следните:
Между
страните за процесния период е съществувал договор за използване на
електроразпределителната мрежа с предмет осигуряване на достъп от страна на
ответника до електроразпределителната мрежа, отчитане на средствата за
търговско измерване и пренос през мрежата на електроенергия, произведена от
съоръженията на ищеца. Ответникът поддържа, че по силата на този договор му се
следва възнаграждение за осигурения достъп до мрежата на база измерените
количества произведена електрическа електроенергия, което възнаграждение е
определено за процесния период с Решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКВР /раздел ХІ,
т. 2 и ХІІ, т. 2/, издадено на основание чл. 30 ЗЕ.
С посоченото
решение са определени временни цени за достъп до електропреносната и
електроразпределителните мрежи на ответника, които да бъдат заплащани
ежемесечно в зависимост от присъединяването към съответната мрежа, от
производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, за
количествата продадена енергия, като цените са деференцирани в зависимост от
различните видове енергоизточници, приложимите преференциални цени и периода на
въвеждане на централите.
Решението
в посочените части – раздел ХІ, т. 2 и ХІІ, т. 2 - е отменено по съдебен ред по
жалба на ищеца. С последващо решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР /невлязло в
сила в частта по т. ІІІ, касаеща ответника/ са утвърдени, считано от 13.03.2014
г. окончателни цени за достъп до електропреносните мрежи, като за достъп до
мрежата на ответника е предвидено да не се заплаща цена /0,00 лв./МВтч. С
решение № КМ-1/13.03.2014 г. на ДКЕВР на основание чл. 32, ал. 4 ЗЕ са приети
компенсаторни мерки, предвиждащи задължение на операторите на мрежи да
възстановят на производителите, необвързани от съдебното решение по отмяна на
Решение Ц-33/2012 г. /какъвто не е ответникът/, заплатените в повече суми по
временните цени.
При
тези факти съдът приема, че в полза на
ответника не съществува вземане за възнаграждение за достъп до
електроразпределителната мрежа, за което е издал процесните фактури. На спорния
въпрос, дали след отмяната на решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР отпада с
обратна сила основанието за заплащане на процесните суми, следва да се даде
положителен отговор. Съображенията за това са следните:
Определянето
на цените за достъп и пренос е подложено на административно регулиране съгласно
чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ и е извън обхвата на договорната свобода. Определянето
на цени за достъп и пренос се извършва чрез административен акт, който е
материалноправно условие за възникване на вземането, като определената от ДКЕВР
цена за достъп/пренос допълва съдържанието на договорното отношение. Задължението за заплащането й следователно
възниква от смесен фактически състав, включващ договор и решение на ДКЕВР,
с което се определя дължима цена /временна или окончателна/. Ако не е налице
административен акт за определяне на цената, липсва основание за начисляването
й /без да липсва основание за осъществяване на достъпа, каквото основание е
договорът/.
В
обобщение – цена се дължи, само ако е
определена по предвидения в закона административен ред с решение на ДКЕВР и
обратно – ако решение няма /не е
постановено или е отменено с обратна сила/ или има решение, в което се определя
нулева цена, то цена за достъп не се дължи.
В
случая задължение за плащане на цена за достъп е възникнало с издаването на
решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, но е отпаднало при отмяната му по съдебен ред. Отмяната има обратно действие в случаите на
индивидуален или общ административен акт, какъвто е процесният. Действие
занапред на съдебно решение за отмяна на административен акт е предвидено с
разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, но само по отношение на решенията, с които
се отменят подзаконови нормативни актове. Процесното решение № Ц-33/14.09.2012
г. на ДКЕВР няма такъв характер, поради което и по аргумент от обратното на чл.
195, ал. 1 АПК съдебният акт за отмяната му отменя и последиците от решението
на ДКЕВР именно с обратна сила. Това от своя страна води до отпадане с обратна
сила и на основанието за дължимост на заплатената от ищеца цена за достъп през
процесния период /така и решение Решение № 1562 от 13.07.2015 г. по в.г.д. №
1726/2015 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия/. Дори да се приеме,
че с последващо решение бъдат определени окончателни цени, различни от нулевите
/доколкото Решение Ц-6/13.03.2014 г. не е влязло в сила в тази част/ и ако е
определено те да действат от задна дата, то ще е налице ново основание за дължимост на сумите за осъществения достъп и
същите ще се заплащат или съобразно предвидени компенсаторни мерки, или по пътя
на принудителното изпълнение, основано на новия факт. В случай, че
окончателните цени останат нулеви пък, достъпът пак ще е овъзмезден – чрез
заплащане на самата цена за пренос.
Разпоредбата
на чл. 301 ТЗ, на която се позовава ответникът, в случая е неприложима –
договор между страните е сключен и то от лица с представителна власт. Липсва
елемент, предвиден от закона, за определяне на цена за една от договорените услуги, а именно – достъп до мрежата. Тази
липса не води до липса на договор, нито до възможност да бъде преодоляна по
реда на чл. 326, ал. 2 ТЗ /норма, приложима в случаите, в които страните имат
свобода на договаряне на цената,/. Обстоятелството, дали ищецът е осчетоводил
фактурите, е напълно ирелевантно, тъй като – дори да се приеме, че на
регулиране подлежат само пределните цени, каквото е становището на ответника в
писмената защита, осчетоводяването в случая няма характер на съгласие с
предложената цена – тъй като се осчетоводяват фактури с цени, определени по
неотмененото към този момент Решение № Ц-33, то нито издадената фактура би
могла да има характер на предложение, нито осчетоводяването й – характер на
приемане.
Ето
защо – поради отмяна с обратна сила на Решение Ц-33/2012 г. и липса на друг
механизъм за определяне на цена за достъп за процесния период - ответникът няма
вземане за цена за достъп, възражението за съдебно прихващане следва да бъде
отхвърлено /с изричен диспозитив, тъй като „разрешени“ по смисъла на чл. 298,
ал. 4 ГПК са разгледаните, а не уважените възражения/, а искът за заплащане на
процесната вноска от продажната цена – уважен.
По исковете за лихва за забава:
Налице
е главен дълг. Уговорен е падеж, който е настъпил. Налице е следователно забава
/виновно неизпълнение, тъй като родът не погива/.
Съгласно
чл. 15 от договора, при забава в плащането на вноска от цената, купувачът дължи
обезщетение в размер на законната лихва, а в случай, че забавата продължи
повече от 30 дни – и неустойка за
забава в размер на 10 % от стойността на забавената сума.
Спорен
между страните е въпросът, дали законна лихва се дължи за целия период на
забавата /както е заявил ищецът/, дали се кумулира с неустойката по изр. 2,
както и дали тя се начислява върху целия размер на продажната цена или само
върху неплатената вноска.
За
отговор на тези въпроси съдът тълкува волята на страните съгласно правилото на чл. 20, изр. 2 ЗЗД – като тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и всяка една да
се схваща в смисъла, който произтича от целия договор и от добросъвестността.
При
прилагане на тези тълкувателни правила съдът счита, че страните са уговорили
вредите от забавата да се обезщетяват по различен начин според
продължителността й – в случай, че забавата продължи до 30 дни, длъжникът дължи
единствено законна лихва, а ако продължи по-дълго – наред с натрупаната законна лихва дължи и неустойка в еднократен размер от 10 %.
При
анализ на втория спорен въпрос съдът отново прилага изискването на чл. 20 ЗЗД
за тълкуване на договора съобразно правилата на добросъвестността и счита, че
както законната лихва, така и неустойката за забава се дължат върху забавената
сума, а не и върху вече извършени плащания или пък върху все още непадежирали
такива. Да се приеме обратното означава клаузата да се приложи за главници, за
които длъжникът не е в забава, а т. тълкуване не отчита връзката между
отделните уговорки на страните и общия дух на договора.
Ето
защо за периода 01.07.2013 г. – 30.07.2013 г. ответникът дължи законна лихва за
забава върху главницата от 300 000 лв., която възлиза на 2505 лв., както и
неустойка за забава в размер на 10 % от 300 000 лв., или 30 000 лв.
До тези суми следва да бъдат уважени исковете.
По разноските:
В
полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 57390,76 лв., вкл.
направените в производството по обезпечаване на бъдещ иск /т. 5 от ТР 6/2012 г.
на ОСГТК/.
В
полза на ответника следва да се присъдят разноски за адвокат съответно на
отхвърлената част от иска по чл. 86 ЗЗД в размер на 839,92 лв. На ответника не
следва да се присъжда пропорционална част от депозита за ССчЕ, тъй като
експертизата е допусната за доказване възраженията по главния иск, който е
изцяло уважен.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
Ч.Р.Б. АД,
ЕИК ********, да заплати на В.С. АД,
ЕИК ********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 60, ал. 7 Наредба
6/2004 г. ПППЕЕПРМ /отм./ сумата от 300 000
лв., представляваща пета вноска на продажна цена по Договор за
покупко-продажба на съоръжения за присъединяване № 60294/23.12.2009 г. с падеж
30.06.2013 г., на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 2505 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от
300 000 лв. за периода 01.07.2013 г. – 30.07.2013 г., на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 30 000 лв., представляваща
неустойка за забава по чл. 15, изр. 2 от договора, както и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 57390,76 лв., като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86 ЗЗД до
пълния предявен като частичен размер от 25 100 лв. и за периода 31.07.2013
г. – 19.06.2014 г.
ОТХВЪРЛЯ
възражението за съдебно прихващане, направено от Ч.Р.Б. АД, ЕИК ********, с вземане за цена за достъп до
електроразпределителната мрежа съгласно фактури, издадени в периода 30.11.2012
г. – 30.06.2013 г. в размер на 359 706,21 лв.
ОСЪЖДА
В.С.
АД, ЕИК ********, да заплати на Ч.Р.Б.
АД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК сумата от 839,92 лв. разноски.
Решението може да се обжалва пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: