Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 26.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и първи май през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №15597
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 10.08.2018
год., постановено по гр.дело №7578/2018 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу В.В.Н.,
В.В.Н. и М.В.Н. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149
ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца,
както следва: първият от ответниците – сумата от 2 107.47 лв., а останалите двама ответници – сумата от по 526.87 лв., представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от 14.07.2014 год. до м.април 2016 год. в имот с
абонатен №311319, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №47671/2017 год. по описа на СРС, ГО113 с-в – 14.07.2017
год. до окончателното изплащане и първият от ответниците – сумата от 311.12 лв., а останалите двама ответници –
сумата от по 77.78 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
15.08.2014 год. до 10.07.2017 год., като исковете са отхвърлени в останалата им
част до пълните предявени размери, а исковете за главници – и за периода от
м.май 2013 год. до 14.07.2014 год. и ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
578.13 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на
110.46 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове за главници, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че тези искове били отхвърлени като
погасени по давност на основание чл. 111 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давността започвала да тече от деня, в който било станало изискуемо
вземането. В раздел VІІ от Общите условия на ищеца от 2008 год. – „Заплащане на
топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и срока, по който
купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответниците/ били длъжни да заплащат
сумите по издадените фактури за топлинна енергия, а именно 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Според клаузата на чл. 33, ал. 2 от
Общите условия от 2014 год., в сила от 12.03.2014 год., след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки,
продавачът издавал за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и една обща фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период. Клиентите не заплащали обезщетение за забава
съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия до изравняване на отчетния период.
Едва след това се начислявало обезщетение за забавено плащане в размер на
законната лихва върху общата фактура. В случая задълженията по общата фактура №**********
от 31.07.2014 год. ставали изискуеми едва през м.август 2014 год., като от този
момент започвал да тече и давностния срок. Издадените кредитни известия за
прогнозно начислени суми за периода погрешно били приети от първоинстанционният
като изискуеми задължения по фактури. Следователно процесните вземания не били
погасени по давност. А по отношение на претендираната сума за дялово
разпределение била приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по
жалбата В.В.Н., В.В.Н. и М.В.Н. считат, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържат, че доколкото заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК било подадено на 14.07.2017
год., то процесните вземания, които били периодични, се явявали погасени по
давност – чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Претендират и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, че ответниците В.В.Н., В.В.Н. и М.В.Н.
са съсобственици на процесния имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, като първият
притежава 4/6 ид.ч. от него, а останалите двама – по 1/6 ид.ч. и имат качеството
на потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР
на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006
год./, респ. на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на
доставената през периода от м.май 2013 год. до м.април 2016 год. топлинна
енергия възлиза на 3 989.61 лв., а стойността на услугата дялово
разпределение – 69.66 лв.
Спорният между
страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с това дали
вземанията за стойността на доставената топлинна енергия и услугата дялово
разпределение, които се отнасят за периода от м.май 2013 год. до м.юли 2014
год. /14.07.2014 год./, са погасени по давност.
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество, в т.ч. и за
стойността на услугата дялово разпределение, съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
По отношение на процесните задължения за
главници въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
И това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от
страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми
по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това
дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през процесния
период Общите условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима
сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава
за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и
фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово
разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия по отношение на
заплащането на услугата дялово разпределение/, представлява по своето естество уговорен
между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за
изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск
в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната
давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да
се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за
заплащане на цената на услугата дялово разпределение – след нейното
осъществяване /изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла вода/.
Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за периода
от м.май 2013 год. до м.14.07.2014 год. е започнала да тече от 1-во число на
съответния следващ месец, респ. от изготвянето на индивидуалната справка /виж
чл. 3 от раздел ІV от представения по делото договор при общи условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139в,
ал. 2 ЗЕ/ и е изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №47671/2017 год. по описа на СРС, ГО, 113
с-в – 14.07.2017 год., както законосъобразно е приел и СРС. Следователно
процесните главни вземания се явяват погасени по давност.
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта
на месечните вноски /равни или прогнозни/, респ. на цената на услугата дялово
разпределение. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната
фактура, с който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да
тече погасителната давност, няма действие по отношение на ответниците – арг.
чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
Изводите на въззивния съд съвпадат с изводите
на първоинстанционния съд. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като
правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответниците
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 300 лв. – виж договор за правна защита и съдействие
от 05.11.2018 год., който има характера и на разписка.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.08.2018 год., постановено по гр.дело
№7578/2018 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на В.В.Н. с ЕГН **********, В.В.Н. с ЕГН ********** и
М.В.Н. с ЕГН **********, и тримата с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/