Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 16.02.2017г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГO, III – В състав, в публично съдебно заседание на първи февруари
две хиляди и седемнадесета година, в състав
Председател: Николай Димов
Членове: Велина Пейчинова
Яна Филипова
при
секретаря Ю. Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Филипова в.гр.д.
№ 14084 по описа на Софийски градски съд за 2015 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Oбразувано е по въззивна жалба от ответника „К. БГ” ЕООД против Решение от 12.06.2015 год., постановено по
гр.д. № 47814/2014 год. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 68 състав, в частта с която предявените
от Д.Л.Ц. обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 344,
ал.1, т.1, т.2 и т.3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ са уважени. Първоистанционното решение в
останалата част не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не е предмет на
въззивната проверка.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че наказанието за първото описано в процесната заповед за уволнение нарушение е
наложено след изтичане на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 КТ. По отношение
на второто, третото и четвъртото нарушение на трудовата дисциплина въззивникът
сочи, че съдебният състав не е изложил съображения, поради които намира, че
поведението на работника не е виновно. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че ищецът не се е явил на работа в периода от
29.05.2014г. до 05.06.2014г. поради уважителни причини, а именно последният е
бил в отпуск поради временна нетрудоспособност. Предвид релевираните оплаквания
е направено искане за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на друг,
с който исковите претенции бъдат отхвърлени.
Въззиваемата страна в срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на изложените във въззивна
жалба доводи за неправилност на атакувания съдебен акт.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата доводи за неправилност на атакувания съдебен акт. Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Първоинстанционното производство е образувано по
искова молба от Д.Л.Ц. срещу „К. БГ” ЕООД, в
която са изложени твърдения, че страните са били в трудово правоотношение, по
силата на което ищецът е заемал длъжността „продавач“ при ответното дружество.
Трудовият договор е прекратен едностранно от работодателя със заповед № 002/10.07.2014г.,
с която на работника е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Ищецът
поддържа, че не е извършил вменените му във вина нарушения, поради което
едностранното прекратяване на трудовия договор от страна на ответното дружество
е незаконосъобразно. Предвид незаконосъобразността на дисциплинарното уволнение
е формулирано искане работникът да бъде възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност, както и да му заплатено обезщетение за периода, през
който е останал без работа.
В законоустановеният срок за
отговор на исковата молба работодателят излага възражения срещу предявените
искове и фактическите твърдения на ищеца. Ответникът поддържа, че работникът е
извършил вменените му във вина дисциплинарни нарушения, поради което и при
спазване на изискванията за законосъобразност на дисциплинарното производство
на Д.Ц. е наложено наказание „уволнение“.
По
делото не е спорно, а и от представения трудов договор № 2/11.08.2003г. се
установява, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал
длъжността „продавач“ при ответното дружество. Трудовият договор е прекратен
със заповед № 002/10.07.2014г., с която на работника е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“. За да прекрати едностранно трудовото
правоотношение работодателят приел, че служителят извършил нарушения на
трудовата дисциплина обособени в пет отделни пункта, а именно: 1. На
27.01.2014г. работникът не въвел във фискалното устройство в магазина, в който
изпълнявал трудовите си функции промяна в касовата наличност чрез операциите
„служебно въведени суми“ и „служебно извадени суми“; 2. На 15.04.2014г.
служителят погрешно въвел в касовия апарат сумата от 230 лева, а на
22.04.2014г. въвел във фискалното устройство сумата в размер на 2525 лева, като
и двете операции не отразяват действителни продажби; 3. Работникът нарушил
поредността при издаване на три броя фактури; 4. Служителят не е отчел и предал
дневния оборот от касата на магазина, в който изпълнявал трудовите си
задължения на 13.05.2014г. и 14.05.2014г.; 5. Работникът не се явил на работа в
периода от 29.05.2014г. до 10.07.2014г. без да са налице уважителни причини за
поведението му.
Основния
спорен по делото въпрос е дали ищецът виновно е извършил вменените му нарушения
на трудовата дисциплина.
Неоснователни
са оплакванията на жалбоподателя, че наказанието за вмененото във вина на
работника нарушение по пункт едно от процесната заповед е наложено в
преклузивния срок по чл. 194,
чл. 1 КТ. Видно от съдържанието на процесната заповед за налагане на
дисциплинарно наказание на отговорността на ищеца е ангажирана за това, че на
27.01.2014г. не е въвел във фискалното устройство в магазина, в който
изпълнявал трудовите си функции промяна в касовата наличност чрез операциите
„служебно въведени суми“ и „служебно извадени суми“, тъй като не е задал в
касовия апарат наличието на 100 лева в касата, които служат за улеснение при
получаване на суми и връщане на ресто при покупки в търговския обект, а не са
приходи от продажби. С исковата молба ищецът е посочил, че наказанието е
наложено след изтичане на преклузивния срок предвиден в разпоредбата на чл.
194, ал. 1 КТ. В законоустановеният срок за отговор ответникът не е оспорил
обстоятелството, че работодателя е узнал за извършената от данъчните служби
проверка в магазина на 27.01.2014г. в деня, в който служители на НАП са посетили
търговския обект, нито е релевирал конкретни твърдения на коя дата е узнал за нея.
Възражение, че работодателят е узнал за извършената проверка по – късно, а
именно към момента на съставяне на наказателното постановление е релевирано едва
във въззивната жалба. В жалбата се сочи, че работодателят узнал в „пълнота“ за
извършената проверка в по – късен момент. С оглед липсата на наведени
фактически твърдения касателно момента на узнаване за извършената проверка в
преклузивния срок по чл. 131 ГПК е недопустимо излагането им за пръв път пред
въззивния съд. Предвид изложеното и при съобразяване датата на извършване на
твърдяното от работодателя нарушение, а именно 27.01.2014г. с момента на
налагане на наказанието, а именно 10.07.2014г. правилно първоинстанционният съд
е приел, че наказанието за посоченото нарушение е наложено извън преклузивния
срок по чл. 194, ал. 1 КТ. За пълнота е необходимо да се посочи, че твърденията
на ответника, че ищцата е била детайлно запозната с правилата и нормите касаещи
работа с фискални устройства не се подкрепят от ангажираните по делото
доказателства. В хода на производството не са представени доказателства, от
които да бъде установено, че на работника е проведен нарочен инструктаж за
работа с касов апарат, както и че служителят е бил инструктиран ежедневно да
въвежда в устройството сумата служеща за улеснение при връщане на ресто.
Неоснователни
са оплакванията на жалбоподателя, че нарушенията по пункт 2, 3 и 4 от
процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение са извършени
виновно от работника с цел да увреди работодателя си. По отношение на
нарушенията, за които се твърди, че са извършени от работника на 15.04.2014г. и
на 22.04.2014г., изразяващи се погрешно въвеждане на суми в касовия апарат,
които не отразяват действителни продажби в търговския обект разгледани в
контекста на дадените от работника писмени обяснения не обуславят извод за
виновно поведение на служителя. Работодателят не е оспорил изложените от
служителя твърдения, че последният не е разполагал с възможност да коригира
въведената във фискалното устройство сума. Отново следва да се посочи, че по
делото липсват данни на работникът да е проведен инструктаж за работа с
фискално устройство, от което да се установява, че ищецът е имал възможност да
сторнира погрешно зададената в касовия апарат сума. Правилни са изводите на
първоинстанционния съд и по отношение на нарушението по пункт 3 от заповедта за
уволнение. Страните не спорят, че ищцата неправилно е изписала месец април
вместо месец май при съставяне на фактури
№ 413, 414 и 415. В действителност се касае за допусната от работника
грешка, но с оглед последвалите действия на служителя по анулиране на
съставените документи и изготвянето на нови с коректно посочена дата следва, че
се касае до технически пропуск, а не целящо увреждане на работодателя
поведение. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че дисциплинарната
отговорност на работника може да бъде ангажирана единствено за виновно
неизпълнение на трудовите задължения. В разглеждания случай се касае за
технически грешки, които съпоставени с дългогодишния стаж на служителя при
работодателя, през който няма данни ищецът да е нарушавал трудовата дисциплина,
не обуславят извода за съразмерност на така наложеното наказание с вмененото
във вина на работника деяние. Съгласно задължителни указания дадени с Решение № 112/07.05.2015г. по гр.д.
№ 5348/2014г. по описа на ВКС, III ГО постановено по реда на
чл. 290 ГПК при преценка на критерия „тежест на допуснатото нарушение“ следва
да се вземат предвид всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното
дисциплинарно нарушение. За тежестта на нарушението от значение е характера на
изпълняваната работа, възложените трудови функции, значимостта на неизпълнените
задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможни
неблагоприятни последици за работодателя, както и обстоятелствата при които е
осъществено неизпълнението, субективното отношение на работника включително и
след констатиране на нарушението. Задължението
по чл.193, ал.1 КТ да се поискат обяснения от работника или служителя има за
цел да се оценят тези обяснения, за да се приложат правилно критериите по
чл.189, ал.1 от КТ при налагане на наказанието. В случая работодателят изобщо не
се е съобразил с обясненията на служителката, като е игнорирал изложените от
ищеца обстоятелства свързани с нарушението. По отношение на погрешното
въвеждане в касовия апарат на суми, които не отразяват действителни продажби
работникът е посочил, че не е разполагал с възможност сам да коригира грешката
е било необходимо работодателят да сторнира неправилно зададените цифри.
Посочената техническа грешка е лесно установима, тъй като видно от
представените касови бонове за процесния период, погрешно въведените суми
многократно надвишават обичайния дневен оборот на търговския обект. Погрешното
изписване на месец април вместо месец май при изготвяне на фактури № 413 за сумата в
размер на 20 лева, 414 за сумата в размер на 5 лева и 415 за сумата в размер на
12 лева разгледано в контекста на последвалото поведение на работника, който е
анулирал погрешно изготвените документи и е изготвил нови такива с правилно
посочване на датата на издаването им също не обуславя извод за съразмерност на наложеното
наказание с неизпълнението на трудовите задължения. Уволнителната
заповед е издадена за поредица от фактически действия и прояви на ищцата,
извършени в един кратък период от време – април и май 2014 г., което,
съпоставено с многогодишната й трудова дейност при ответника без провинения,
следва да се съобрази при определяне на вида на дисциплинарното наказание. При
определяне на вида на наказанието следва да се има предвид и влошеното
здравословно състояние на работника в процесния период. От представения по
делото болничен лист №
0165912/14.05.2014г. се установява, че работникът е бил в отпуск по болест в
периода от 14.05.2014г. до 20.05.2014г., а от представения болничен лист № 0165921/21.05.2014г.
Д.Л.Ц. е била е отпуск от 21.05.2014г. до 23.05.2014г.
Неизпълнението, некачественото или неефективното
изпълнение на трудовите функции е винаги неизпълнение на трудовите задължения.
Когато се дължи на липса на качества на работника или служителя – недостатъчни
професионални знания, умения, навици и това е поради недостатъчен опит или
природни дадености, то неизпълнението на трудовите задължения е едно трайно
състояние и е обективно. В разглеждания случай липсва виновно поведение у
работника, поради което и той не носи дисциплинарна отговорност. Предвид констатираните
нарушения трудовото правоотношение би могло да бъде прекратено едностранно от
работодателя по реда на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, а не и по реда на чл. 330, ал.1, т. 6 КТ какъвто е разглеждания случай.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя,
че първоинстанционният съд не е изложил съображения, поради които е приел, че
нарушението по пункт четири от процесната заповед не е виновно. Съдът е приел,
че на 13.05.2014г. работникът е предал оборота на търговския обект в края на
работния ден на Перо Василев, който в този период е бил служител при същия
работодател, а на 14.05.2014г. ищецът е бил възпрепятстван да предаде паричните
средства, тъй като бил изгонен от магазина. Във въззивната жалба не са
релевирани никакви конкретни възражения по отношение на възприетата от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата по отношение на правилността на атакуваното решение. Така изрично е проведена разлика с приетото в ТР №
1/2001 год. на ОСГК на ВКС и ГПК /отм./, за пълна проверка на правилността на
първоинстанционното решение. Така констатираната разлика с въззивното обжалване
по ГПК /отм./, при несъмнено запазения и с актуалния процесуален закон характер
на въззивната инстанция като такава по същество, води до извод, че при
въззивното обжалване по действащия ГПК, порокът следва да е указан чрез
посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши
проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. За това,
което не е посочено, ефектът на първоинстанционното решение се запазва. От
изложеното следва, че въззивна жалба без
изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение,
макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен
за валидността и допустимостта на обжалвания акт /а както вече бе посочено
процесното решение е валидно и допустимо в обжалваната част/.
Неоснователни
са оплакванията на жалбоподателя за неправилност на изводите на
първоинстанционния съд по отношение на нарушението на трудовата дисциплина в
пункт пет от процесната заповед, тъй като работникът не се е явил на работа в
периода от 29.05.2014г. до 10.07.2014г. без да са налице уважителни причини. Настоящият
съдебен състав се солидаризира със становището на първоинстанционния съд
касателно ненадлежно проведеното дисциплинарно производство по отношение на
периода от 06.06.2014г. до 10.07.2014г., за който работодателят твърди, че служителят
не се е явявал на работа. Съгласно задължителните указания дадени в Решение № 290/10.11.2014г. по гр.д. № 1523/2014г. по описа
на ВКС, IV ГО постановено по реда на
чл. 290 ГПК дисциплинарно наказание за извършено от работника нарушение на
трудовата дисциплина по чл. 189, ал. 1, т.1, пр.2 КТ може да бъде наложено
единствено за неявяване за дните, за които на работника са поискани писмени
обяснения. По делото не е спорно обстоятелството, че с писмо с изх. № 011/05.06.2014г. работодателят е поискал писмените
обяснения на работника, за това че не се е явил на работа в периода от
29.05.2014г. до момента на отправяне на писмената покана. Следователно за
периода от 05.06.2014г. до 10.07.2014г. не е изисквано писмено обяснения от
служителя, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 193, ал. 2 КТ
дисциплинарната отговорност на ищеца не може да бъде ангажирана за нарушения,
за които не му е предоставена възможност да изложи писмените си съображения.
По отношение на периода от 29.05.2014г. до 05.06.2014г. правилно
първоинстанционният съд е приел, че работникът не се е явил на работа поради
уважителни причини за поведението му. Видно от представеното от работодателя
експертно решение № 0491/09.07.2014г.
на НЕЛК комисията е констатирала, че с протокол № 156/28.05.2014г. медицинската
комисия при Неврологична клиника към УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ – гр. София
освидетелстваното лице Д.Л.Ц. е насочена към ТЕЛК за продължаване на временната
неработоспособност, тъй като при хоспитализацията на ищеца е установено, че
здравословното му състояние е влошено. Националната експертна лекарска комисия
е установила, че с решение от 17.06.2014г. ТЕЛК се е произнесла по отношение на
трайната неработоспособност на ищеца, но не и по отношение на продължаването на
временната неработоспособност. Въз основа на съображенията изложени в
Допълнителен лист № 1 към експертно
решение № 0491/09.07.2014г. НЕЛК е
отменила обжалваното решение на ТЕЛК и е върнала преписката за ново
освидетелстване на лицето. От представеното по делото експертно решение №
2434/23.07.2014г. се установява, че след извършено освидетелстване на Д.Л.Ц. на
лекарската консултативна комисия е възложено да издаде болничен лист за
временна неработоспособност на ищеца за периода от 23.05.2014г. до
13.06.2014г., въз основа на което е издаден болничен лист №
0134133/23.07.2014г. Болничният лист е издаден при спазване на разпоредбата на
чл. 9, ал. 5 от Наредбата за медицинската експертиза. От изложеното следва, че
в периода от 29.05.2014г. до 05.06.2014г. работникът не се е явил на работа не
в резултат на виновно поведение, а поради уважителни причини.
Предвид изложеното, правилно първоинстанционният
съд е приел, че процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение
е незаконосъобразна, поради което уважил исковата претенция с правна
квалификация чл. 344, ал.1, т.1 КТ. Същите правни изводи се налагат и по
отношение на акцесорните искове за възстановяване на заеманата преди признатото
за незаконно уволнение работа и присъждане на обезщетение за периода, в който
служителят е останал без работа в резултат на незаконното прекратяване на
трудовото правоотношение. Страните не спорят по отношение на обстоятелството,
че работникът е останал без работа в периода от 11.07.2014г. до 11.01.2015г.,
както и по отношение на размера на последното брутно трудово възнаграждение
получено от ищеца, поради което правилно първоинстанционният съд уважил
исковата претенция по чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата в
размер на 2989.20 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на жалбоподателя – ответник следва
да бъдат възложени сторените от въззиваемия ищец съдебни разноски в размер на
1500 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
12.06.2015 год., постановено по гр.д. № 47814/2014 год. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 68
състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА „К. БГ“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление ***, магазин 3 да заплати на Д.Л.Ц., ЕГН **********, с постоянен
адрес *** сумата в размер на 1500 лева на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
представляваща съдебни разноски сторени пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл.280, ал.1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: