Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1513 /16.12.2022 година, град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Административен
съд – Бургас, XXVI-ти състав, на седемнадесети
ноември през две хиляди двадесет и втора година, в открито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Златина Бъчварова
ЧЛЕНОВЕ: Яна
Колева
Константин
Григоров
секретар: В. С.
прокурор: Соня Петрова
като разгледа докладваното от съдия Григоров
касационно административно дело № 1761
по описа за 2022 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК, вр. чл.285, ал.1, изр. второ от ЗИНЗС.
Образувано е по касационна жалба от ГД ИН – София, чрез представител по
пълномощие – ст. юрисконсулт М.Г., против решение № 924/14.07.2022 г., постановено по адм. дело № 461/2022 г. на Административен съд – Бургас.
Касационният
жалбоподател оспорва решението в осъдителната част, в която ГД ИН е осъдена да
заплати на С.Д.С., с ЕГН **********, с постоянен
адрес ***, обезщетение в размер на 8 500 лв. за претърпени неимуществени
вреди – преживяно нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3, ал.2,
вр. ал.1 от ЗИНСЗ за периода от 22.07.2009 г. – 20.12.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от 20.12.2017 г. до
окончателното погасяване на задължението, които вреди му били причинени по време и във връзка с престоя в Затвора
Бургас и затворнически общежития към него за изтърпяване наказание лишаване от
свобода. Решението се оспорва и в частта, в която е отхвърлена претенцията
на ГД ИН за разноски за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с
отхвърлената част от иска.
Касационният жалбоподател заявява, че принципно споделя
изцяло възприетата от съда, на базата на събраните доказателства, фактическа
обстановка. Отчита извършения от съда внимателен и детайлен анализ на
обхванатите от претенцията твърдения и оплаквания, на установените в резултат
на съдебното производство обстоятелства и изградените върху тях изводи от
правна страна.
Излага следните
възражения:
Разпоредбата на
чл.43, ал.3 от ЗИНЗС влязла в сила от 01.01.2019 г. Разпоредбата на чл.20, ал.3
от ППЗИНЗС влязла в сила три години след приемането на програмата по § 11 от
ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за
лишаване от свобода. Това означавало, че наличието на отлагателен срок за
влизане в сила на посочените разпоредби, не били задължителни към периода на
исковата претенция, нито към настоящият момент. Ето защо не било налице нормативно регламентирано задължение за
администрацията на местата за лишаване от свобода за осигуряване на минимална
жилищна площ от 4 кв. м., санитарен възел и постоянно течаща вода в спалните
помещения, където са настанени лишените от свобода, неизпълнението на което
задължение да представлява незаконосъобразно бездействие, т.е. не е налице незаконосъобразна административна
дейност.
Съдът не извършил
преценка за интензитета на неблагоприятното въздействие върху ищеца, както и
анализ на резултатите от проведеното по делото съдебно следствие, досежно
вменената на ищеца доказателствена активност. Ищецът следвало да посочи реално претърпяна вреда –
неблагоприятна промяна в психологичното и физиологично състояние, която
да е в резултат на незаконосъобразно поведението на администрацията на
ответника, да кореспондира с обстоятелствата от които се извежда, както и с
нормалната житейска и причинно-следствена логика. Намира, че чл.284 и сл. от ЗИНЗС, вместо на ищеца, вменяват на ответника доказателствена тежест за установяване на отрицателни факти
и посредством неговата доказателствена активност да обори
твърденията на ищеца, относими към предмета на доказване и претенцията по
същество. Наличието на вреди в това производство се предполагало до доказване
на противното. В тежест на ищеца било да докаже, че бил поставен при
неблагоприятни и сравними с посочените в чл.3 от ЗИНЗС условия за изтърпяване
на наказанието. Едва тогава, като последица от тези установени от съдебното
следствие факти, настъпилите като техен резултат вреди можело да се презумират.
Касаторът намира, че
дори да се приеме, че установените по делото битови условия са причинили на
ищеца неудобства, то откъм характер, интензитет и период на въздействие не
кореспондирали с посочените в чл.3, ал.1 от ЗИНЗС – подлагане на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение.
Подкрепя твърденията
с практика на ЕС по правата на човека и ВАС.
Иска отмяна на
решение № 924 от 14.07.2022 г. по адм. дело № 461/2022 г. на Административен
съд – Бургас в осъдителната част. Претендира възнаграждение за юрисконсулт.
В съдебно заседание касационният жалбоподател ГД ИН –
София, редовно призован, не изпраща представител.
Ответникът, С.Д.С.,
редовно призован, не се явява. За него се явява упълномощен представител
адвокат С.. Представя писмен отговор на касационната жалба. Намира същата за
неоснователна и недоказана и иска да бъде отхвърлена. Претендира разноски по
списък. Сочи, че първоинстанционният съд възприел фактите по делото правилно и
въз основа на тях постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в
сила.
Представителят на Прокуратурата на РБ поддържа
становище за неоснователност на оспорването, счита че решението е правилно и
законосъобразно.
Административен съд – Бургас, ХХVI-ти състав, след като прецени допустимостта
на жалбата и обсъди изложените възражения, отговора на ответника и становището
на прокурора в съдебно заседание, както и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното:
Касационната жалба е процесуално
допустима, подадена от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването.
Съгласно чл.285, ал.1, изр.1 и 2 от ЗИНЗС, искът за обезщетение се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс. Решението на административния съд подлежи на
касационно оспорване по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс пред тричленен състав на същия съд.
На основание чл.218, ал.1 от АПК, съдът следва да обсъди само посочените в жалбата или протеста пороци
на решението.
Производството пред Административен съд – Бургас било образувано
по искова молба от С.Д.С., ЕГН **********, с
постоянен адрес ***, против ГД ИН – София, с която бил предявен иск за
присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв. за претърпени
неимуществени вреди, вследствие противоправни действия и бездействия на
ответника спрямо ищеца за периода от 22.12.2008 г. до 21.05.2021 г., ведно със
законна лихва от датата, следваща датата на освобождаването му – 22.05.2021 г.,
до окончателното изплащане на сумата.
С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба,
становищата и исканията на страните в хода на делото, след приложението на
чл.284 ал.3 от ЗИНЗС, съдът събрал относимите към предмета на спора
доказателства. Въз основа на тях установил релевантните факти и след обсъждане съображенията
на страните извел своите правни изводи, като приел исковата молба за частично
основателна, в който смисъл постановил решението си, а именно – намерил за доказани твърденията на ищеца за периода 22.07.2009 г. – 20.12.2017 г.,
свързани с битовите условия в Затвора – Бургас. Съдът изложил подробни,
аналитични мотиви, подкрепени с практика както на ЕСПЧ, така и на ВАС на
Република България, въз основа на които достигнал до съответните изводи.
Решението на Административен съд – Бургас е правилно.
Касационният състав намира, че съдът е изяснил напълно
фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване
на спора доказателства, при приложението на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, обсъдил ги в
тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС
мотивирал правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция.
Съгласно разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения по чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да
бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение.
Според чл.3 ал.2 от ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на
техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна
дейност. Според чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1 настъпването на
неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
Правилен е изводът на административния съд, че за
исковия период 22.12.2008 г. – 22.07.2009 г. ищецът пребивавал в помещения в
следствения арест, поради което исковата претенция следвало да се насочи към ОД
МВР – Бургас, която организационно отговаряла и на чието подчинение били тези
помещения. Съдът съобразил, че даване на указание за предявяване на втори иск
против друг ответник за исковия период 22.12.2008 г. – 22.07.2009 г.не е в
смисъла на чл.205, ал.2 от АПК. На следващо място съдът посочил, че по делото
не били ангажирани доказателства сочещи на унизителни
условия на живот в помещенията на следствения арест, което правилно приел като основание
за отхвърляне на исковата претенция за същия период. Тези изводи са правилни.
Правилно в обжалваното съдебно решение е
прието, че претенцията след 01.06.2009 г. правилно била насочена против ГД ИН. Този
извод е мотивиран с факта, че твърденията за периода 22.07.2009 г. – 01.11.2018 г. са свързани
с битовите условия в Затвора – Бургас, а затворите и областните служби
„Изпълнение на наказанията” са териториални служби на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията”.
На следващо място след подробен анализ на относимите
правни норми съдът правилно обобщил, че основателността на иск с правно
основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предполага наличие, в кумулативност, на
следните предпоставки: 1. акт, действие и/или бездействие на специализираните
органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3 от ЗИНЗС и 2. настъпила
неимуществена вреда в правната сфера на ищеца в резултат на нарушението, която
се предполага до доказване на противното по силата на оборима презумпция на чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС. Изяснено е още, че, с оглед установената практика, ЕСПЧ счита,
че чл.3 от Конвенцията налага на държавата задължението да гарантира, че всеки
затворник е задържан в условия, които са съвместими с човешкото му достойнство,
че начинът и методът на изпълнение на наказанието или мярката не го подлага на
мъки и изпитания, надхвърлящи неизбежното ниво на страдание, свързано със
задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода,
неговото добро здравословно състояние е гарантирано по адекватен начин. При преценяване условията на задържането, следвало да
се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на
задържането. Такова било разрешението и на разпоредбата на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3, ал.2 съдът взема предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
При преценка основателността на исковата претенция
през целия коментиран период, съдът взел предвид и налична на сайта на Министерството
на Правосъдието информация, че през периода 13-20 февруари 2015 г. била извършена
последна проверка на представители на Комитета по предотвратяване на
изтезанията, с проведена заключителна среща на 06.10.2017 г. в Министерството
на правосъдието, където делегацията установила, че във всички ремонтирани места
условията са добри, особено в затворите Бургас Дебелт и Варна, като затвора
Бургас е бил посочен и като изключение от ниското ниво на медицинско обслужване
в местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“. Т.е. изяснило
се, че след 06.10.2017 г. официално било признато обстоятелството, че условията
на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвора Бургас при
комплексната им преценка не са унизителни и увреждащи човешкото достойнство на
изтърпяващите съответното наказание. Ищецът бил преместен в обновено помещение
за изтърпяване на наказанието на 20.12.2017 г., според представена по делото
справка от ответника, неоспорена от страните и кредитирана от съдебния състав.
Тази дата била възприета от съда като дата на прекъсване на противоправното
поведение на ответника.
Предвид изложеното и с оглед доказателствата по делото
съдът приел, че ответникът не успял да обори законово въведената презумпция с
нормата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС.
При съвкупната преценка на всички приобщени по делото
доказателства, касационният състав намира, че по безспорен начин е установено
наличието на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от
администрацията на ГД ИН относно привеждане на затворническите помещения
съобразно изискванията на ЗИНЗС и ЕКПЧ.
Следва да се подчертае, че независимо, че разпоредбата
на чл.43, ал.4 ЗИНЗС е в сила от 07.02.2017 г., и за част от исковия период не е било
налице конкретно правило от вътрешното законодателство на Република България за
определяне на минимално жизнено пространство, полагаемо за всеки лишен от
свобода или задържан в спалното помещение, където той е настанен, то е налице правилото на чл.3 от ЕКПЧ, забраняващо
нечовешкото и унизително отношение, каквото безспорно представлява държането на
човек в килия, в която му се полага по-малко от 3 кв.м. В този смисъл е
практиката на ЕСПЧ и установените от съда стандарти. В пилотното решение на
ЕСПЧ по делото Нешков и други срещу България се сочи, че крайната липса на
място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на това дали
условията на задържане са в нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. Неблагоприятните
ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане.
В пилотното решение се сочи, че ако затворниците имат на разположение по-малко
от три квадратни метра жилищна площ, какъвто е случаят на ищеца, пренаселеността
трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо
от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. Фактът, че С. е бил
настанен в пренаселено помещение, в което е разполагал с по-малко от 4 кв.м.
площ, заедно с другите аспекти на условията, в които е бил държан в затвора в
Бургас в процесния период, като неосигуряване на достъп през нощта до санитарен
възел и принуждаването му да ползва кофа в общото помещение вместо тоалетна, а
оттам и липса на основна хигиена – всичко това е унизило достойнството и довело
ищеца до ниво на страдание, което надвишава това, присъщо на задържането и в
този смисъл представлява нечовешко и унизително отношение спрямо него в
нарушение на чл.3 от Конвенцията.
Правилно е определен размерът на дължимото
обезщетение. В съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и съобразно
критерия за справедливост, съдът е взел предвид конкретно установените по
делото обстоятелства във връзка с условията, при които е пребивавал С. в
затвора, и кумулативния им ефект върху него, степента и интензитета на
прличините неимуществени вреди и продължителността от време, през който са
претърпени. Определено, съобразно горните обстоятелства, присъденото
обезщетение е необходимо и достатъчно, за да компенсира претърпените от С. неимуществени
вреди, без да доведе до неговото обогатяване. Размерът му е съобразен и с
реалния стандарт на живота в Република България.
Неоснователно е и възражението на ГД
ИН в частта, с която е отхвърлена предявената претенцията за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Производството по делото е водено по специалния ред
на чл.285 от ЗИНЗС, като в чл.286, ал.2 от ЗИНЗС не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение при частично отхвърляне на иска. Разпоредбата на чл.286, ал.2 от ЗИНЗС е специална и дерогира правилото на чл.78, ал.3 от ГПК, вр. чл.144 от АПК.
При липса на една от материалноправните предпоставки
по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, искът правилно бил отхвърлен в посочените части като
неоснователен от първоинстанционния съд. При извършената служебната проверка по
чл.218, ал.2 от АПК не се установиха касационни основания за отмяна на
решението, поради което същото следва да бъде оставено в сила.
При този резултат от касационното обжалване, искането
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение от ГД ИН е неоснователно.
Разноски следва да се присъдят на ответника, каквито са навременно претендирани
и доказани в размер на 755 лв. (л.19-20).
Воден от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. 1-во
от АПК, вр. чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, Административен съд - Бургас, ХХVI – ти състав,
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА
Решение № 924/14.07.2022 г, постановено по адм. дело №
461/2022 г. на Административен съд – Бургас в оспорената част, в която ГД ИН е осъдена
да заплати на С.Д.С., с ЕГН **********, с постоянен
адрес ***, обезщетение в размер на 8 500 лв. за претърпени неимуществени
вреди – преживяно нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3, ал.2,
вр. ал.1 от ЗИНСЗ за периода от 22.07.2009 г. – 20.12.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от 20.12.2017 г. до
окончателното погасяване на задължението.
ОСЪЖДА Главна дирекция
Изпълнение на наказанията, към министъра на правосъдието, да заплати на С.Д.С., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
разноски в размер на 755 лв.
Решението е
окончателно.
Председател:
Членове: