Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 01.04.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети
март две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №9558 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 13.04.2020 г. по гр.д. №52650/2019 г. на
Софийския районен съд, 141 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу Д.И.Г. кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ал.1 ЗЗД
за сумата от 805,83 лв., представляваща стойност на потребена и незаплатена
топлинна енергия за периода мес.05.2015 г. - мес.04.2016 г., сумата от 19,50
лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода
мес.04.2016 г. – мес.04.2017 г. за топлоснабден имот – ап.57, находящ се в гр.
София, жк. „****, аб. №144102, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението /17.05.2019 г./ до окончателното изплащане, сумата от 216,19 лв.,
представляваща лихва за забава за върху главницата за топлинна енергия за периода
14.09.2016 г. - 07.05.2019 г. и сумата от 4,63 лв., представляваща лихва за
забава върху главницата за дялово разпределение за периода 30.05.2016 г. –
07.05.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
гр.д. №27541/2019 г. по описа на СРС, 141 състав.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон и
процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че
ответникът не е потребител на топлинна енергия. Поддържа, че по делото е
установено, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот, поради
което е задължен за вземанията за топлинна енергия. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи
изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Д.И.Г. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „Б.” ООД в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Предмет на разглеждане в производство са положителни установителни искове
за наличието на вземания на ищеца спрямо ответника в качеството му на собственик
на процесния топлоснабден имот, съгласно обстоятелствената част на исковата
молба, за заплащане на доставена топлинна енергия и цената на услугата дялово
разпределение за процесния период и за съответните мораторни лихви.
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл.140 ал.1 т.2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и реда, определени в
съответната наредба по чл.36 ал.3. Разпоредбата на чл.153 ал.1 ЗЕ императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота – право на собственост или вещно право на ползване.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните по делото
доказателства, че върху процесния апартамент има учредено право на ползване в
полза на трето лице, поради което именно то е носител на задължението за
заплащане на цената на доставената топлинна енергия в имота. Този извод следва
от систематическото тълкуване на разпоредбите на чл.153 ал.1 ЗЕ и пар.1 т.2а ДР
на ЗЕ, според който „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови
нужди. За собственика и ползвателя въз основа на вещно право на ползване не е
предвидена солидарна отговорност, нито по силата на законова разпоредба, нито в
общите условия на ищеца, поради което разпоредбата на чл.122 ЗЗД, че всеки
солидарен длъжник е отговорен за цялото задължение, е неприложима. Видно от
легалната дефиниция на закона и при систематическо тълкуване на посочените две
разпоредби, се налага изводът, че при конкуренция на вещни права, клиент на
топлинна енергия, се явява лицето, което реално ползва имота. При наличие на
безспорни доказателства, че ответникът е титуляр на вещното право на собственост
върху имота, но друго лице е било титуляр на вещното право на ползване върху
имота за процесния период, следва изводът, че вещният ползвател дължи заплащане
на потребената в имота топлинна енергия.
При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства, настоящият
въззивен състав споделя решаващия извод на първоинстанционния съд, че страните
не са в сочените от ищеца облигационни отношения по доставка на топлинна
енергия, т.е. ответникът не е пасивно легитимиран да отговаря по предявените
искове.
Поради изложеното и поради съвпадане
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде
потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и
направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва
да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 303,23
лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за
прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е
основателно. По делото е представен договор за правна защита и съдействие,
сключен между въззиваемата страна и адв. А.Т., според който въззиваемият е
заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 400,00
лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения
в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед на
фактическата и правна сложност на делото, следва да бъде намалено до минималния
размер или сумата от 303,23 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №71494/13.04.2020 г., постановено по
гр.д. №52650/2019 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д.И.Г.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 303,23 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Б.” ООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.