РЕШЕНИЕ
гр.София, 20.09.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на седми февруари през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Маргарита Димитрова и
в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от
съдията в.гр.дело N: 6 245 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 17456 от 01.11.2016 г., постановено по гр.д.№ 68 079/2015 г. по описа
на СРС, І ГО, 24 състав, е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.153 ЗЕ и на
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Ю.Т.Ц.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* сумата 1 778,29 лева,
представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия в
периода: м.04.2012 г. – м.04.2014 г. за топлос-набден
имот: апартамент № 55, находящ се в гр.София, община Триадица, ул.„Нишава“ №
118, вх.”В”, ет.1, аб.№ 129434, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК – 13.05.2015 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 525,24
лева, представляваща лихва за забава върху главницата, начислена за периода: 31.05.
2012 г. – 23.04.2015 г., за които суми в производството по ч.гр.д.№ 25 444/2015
г. на СРС, І ГО, 24 състав е издадена заповед за изпълнение, като исковете за
главницата и за лихвата за забава за разликата до пълните им предявени размери,
са отхвърлени.
Със същия съдебен акт ответникът Ю.Т.Ц. е осъден да
заплати на ищеца „Т.С.“
ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 573,44 лева – разноски за за-поведното и исковото производство, съобразно уважената
част от исковете, „Т.С.“
ЕАД е осъдена да заплати на ответника Ц. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 366,54
лева – разноски по делото, съобразно отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Б.Б.“ ООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, с която са
отхвърлени предявените ис-кове относно главницата за
сумата над 1 778,29 лева до пълния заявен размер, ведно със закон-ната лихва от датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК до окончателното й заплащане, и за обезщетението за забавено
изпълнение за времето от 31.05.2012 г. до 23.04.2015 г. за сумата над 525,24
лева до предявения размер, е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. Поддържа се,
че в обжалваната от него част решението е неправилно, тъй като е постановено в
нарушение на материалния закон и е необосновано. Изложени са доводи, че
съгласно чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ сумите за топлинна енергия за имота са били
начислени по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период са
изготвяни изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение на база реален
отчет на уредите в имота в съответствие с изискването на чл.71 от Наредба № 1
за ползване на топлинна енергия /обн. ДВ., бр.49 от
27.06.1975 г., в сила от 27.06.1975 г., отм. на 26.03.2002 г; Наредба № 2 от
28.05.2004 г. за топлоснабдяването, издадена от
министъра на енергетиката и енергийните ресурси, обн.
ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г./ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34
от 24.04.2007 г./; че липсват данни за
извършена рекламация в предвидения по чл.70, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването 30-дневен срок за възражение по
отчета на уреди и разпреде-ление на енергията,
извършено с изготвените от фирмата за дялово разпределение изравнител-ни сметки
за процесния период. Навежда се оплакване за неправилност
на изводите на СРС, че не се дължи стойност на топлинна енергия за отопление на
имота, обосновани със заключе-нието на приетата по
делото допълнителна съдебно-техническа експертиза, че в имота има 4 бр.
радиатори, от които радиаторът в кухнята е физически отделен от сградната инсталация, а оста-налите
3 радиатора са пломбирани, като във всички тях са поставени електрически
нагреватели, поради което е невъзможно постъпването на топлоносител от топлопреносната мрежа в сград-ната
инсталация и осъществяването на циркулация на вода, която да затопля
радиаторите, в случай, че пломбите не са нарушени. Поддържа се възражение, че
по делото липсват данни за момента на отделяне на радиатора в кухнята от сградната инсталация и за момента на извърш-ване
на преустройството на останалите три радиатора и че заключението на вещото лице
се ос-новава на оглед, извършен на 20.09.2016 г.,
поради което не можело да се приеме, че установе-ното
към посочената дата фактически положение е било налице и през исковия период.
Моли съда да отмени решението в обжалваната от него част,
като вместо това постано-ви друго, с което да уважи
изцяло предявените искове. Претендира присъждането на направе-ните
по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по тази въззивна жалба – Ю. Т.Ц.,*** в срока по чл. 263, ал.1 ГПК е
подал отговор на същата, в който се навеждат доводи за неоснователност на
последната. Твърди се, че от приложен отчет на стр.84 от делото било видно, че жалбопода-телят е преустановил достъпа на топла вода до
радиаторите на въззиваемия и са поставени пломби,
т.е. няма физическа възможност да се ползва услугата на „Т.С.“ ЕАД отопление на
имот, както и че от назначената допълнителна СТЕ се установявала целостта на
поставените пломби и реално не може да се ползва топла вода от мрежата, а
самите радиатори са превърнати в локални отоплителни системи чрез поставен в
тях ел.нагревател. Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение и да потвърди решението в обжалваната от ищеца част.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Б.Б.“ ООД, с настоящо наименование „Б.“
ООД, не е взело становище по жалбата.
Решението в частта, с която са
уважени предявените искове, е обжалвано от ответника Ю. Т.Ц.,***. В жалбата се
поддържа, че заповедта по чл.410 ГПК и съдеб-ното
решение на СРС са невалидни, постановени при липса на компетентност; изложени
са доводи за недопустимост на предявения иск, като постановено по нередовна
искова молба и нередовно заявление по чл.410 ГПК, поради нарушение на общностното право, липсата на индивидуализация родово
определената вещ, неизпълнение на разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК при
издаване на заповедта, както и други оплаквания във връзка със
законосъобразността на издаване на заповедта за изпълнение. Жалбоподателят оспорва
качеството си на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ДР на
ЗЕ по съображения, че: нормата е отм. с ДВ бр.54/2012 г., в сила от 17.07.2012
г. и че същата противоречи на чл.17, ал.3 КРБ и на ЗЗП. Оспорва съществуването
на облигационно правоотношение при общи условия между страните по съображение,
че абщите условия не са били изрично приети от него и
че между страните не е сключван писмен договор съгласно чл.149б, ал.3 ЗЕ. Навежда
оплакване, че в Общите условия се съдържат неравноправни клаузи, без да сочи
конкретни такива. Счита, че е налице непоиска-на доставка по смисъла на чл.62
ЗЗП, чието заплащане не дължи; че е налице нарушение на чл.13 от Директивата на
ЕС относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на
енергийни услуги (2006/32/ЕО), който изисква в сметките да се включва само
реално потребеното количество енергия. Навежда
оплакване, че заключението на вещото лице се основава на документи, които не са
били представени по делото. Оспорва претенцията за мо-раторна
лихва по съображения, че е недопустимо начисляването на такава върху прогнозни
стойности на потребена топлинна енергия. Моли съда да
отмени решението в обжалваната от него част и да отхвърли изцяло предявените
искове.
Ответникът по тази въззивна жалба – „Т.С.“ ЕАД, *** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Б.Б.“ ООД, с настоящо наименование „Б.“ ООД,
не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са допустими – същите са подадени от легитимирани страни в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно и процесуално допустимо в обжалваната
част, както и че настоящият казус не по-пада в двете визирани изключения в ТР
на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка съдът
констатира, че атакуваното съдебно решение е валид-но
и процесуално допустимо.
Настоящата
инстанция намира за неоснователно възражението на въззивника-ответник
за нищожност на обжалваното решение. Нищожността, като най-тежкият порок на
съдебния акт, е налице само в хипотезата, при която съдебното решение е
постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, не е в изискуамата
писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. В конкретния случай обжалва-ното
решение не страда от нито един от гореизброените пороци, които да обуславят
твърдяната нищожност. Наличието или липсата на евентуално допуснато от съда
нарушение при постано-вяване на решението на нормите
на общностното или вътрешно право /извън тези, регламенти-ращи пределите на правораздавателната власт на
българския съд/, биха обусловили евентуално само неправилност, но не и
твърдяната от въззивника-ответник нищожност.
Неоснователно е възражението на
ответника за недопустимост на решението, основано на твърдението за нередовност на исковата молба. В дадения
казус, с който съдът е сезиран, се касае за периодични доставки. Характерно за
периодичните доставки е наличието на повтарящи се задължения през определени
периоди от времe, като се изисква еднородност на престацията. Ето защо е необходимо и достатъчно тази престация да е
определена по размер за целия период от време, за който се претендира, което е
направено в конкретния случай от ищцовото дружест-во в подаденото заявление по чл.410 ГПК и в
предявената искова молба по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК
– посочен е конкретният размер на главницата, чието плащане се претендира за
исковия период от време. Именно с оглед периодичния характер на задължението на
ответника съдът счита, че не е необходима конкретизация по размер за всеки
отделен месец на претендираната сума в рамките на заявения
период, както и на отделното количество топлинна енергия за този период.
Доводите във
връзка с редовността на заявлението и заповедта по чл.410 ГПК са неот-носими към допустимостта на решението на СРС в
обжалваната му част. Извън правомощията на съда в
исковото производство по чл.422 ГПК е да извършва преценка относно законо-съобразността на издадената заповед за изпълнение,
която съгласно действащата нормативна уредба не подлежи на инстанционен
контрол. Както е
прието в решение № 59/16.06.2016 г. по гр.д.№ 4364/2015 г. на ВКС, ІV ГО, постановено
по реда на чл.290 ГПК, чиито съображения въззивният
съд напълно споделя, оплаквания срещу заповедта за изпълнение не могат да се релевират в исковото производство по реда на чл.422 ГПК във
връзка с чл.415 ГПК. В това производство съдът не изследва дали са били налице
предпоставките за издаване на заповедта, не извършва контрол относно
правилността на действията на районния съд, вкл. относно редов-ността
на заявлението, тъй като това е без значение за въпроса относно съществуването
на вземането на ищеца от ответника, който подлежи на разрешаване в исковия
процес. .
Предвид
изложеното съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на
наведените във въззивните жалби доводи, от които
същият е ограничен с оглед разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба
ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответникът Ю.Т.Ц. е потребител на топлинна енергия
за битови нужди в качеството на собственик на топлоснабден
имот – апартамент № 55, находящ се в гр.София, район „Триади-ца”,
ул.„*******, аб.№ 129434, както и че за доставената му
топлинна енер-гия при публично известни Общи условия
за продажба на топлинна енергия от 2002 г., 2005 г. и 2008 г. му дължи сумата 5 713,82
лева, от която: 4 902,85 лева – главница, представляваща стойността на
незаплатената топлинна енергия за времето: м.04.2012 г. – м.04.2014 г. и 810,97
лева – лихва за забава върху главницата, начислена за периода: 31.05.2012 г. –
23.04.2015 г. Поддържа се и че във връзка с подадено на 13.05.2015 г. заявление,
за посочените суми по ч.гр.д.№ 25 444/2015 г. на СРС, І ГО, 24 състав е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, заедно със
законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане, срещу която в
срока по чл.414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Заявено е искане съдът
да постанови решение, с което да установи съществуването на вземанията на
ищеца, за които е постановена заповедта за изпълнение, както и да му се
присъдят сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът
Ю. Т.Ц.,***, е депозирал писмен отговор, с който оспорва изцяло предявените срещу
него искове. В отговора се излагат доводи за недопустимост на същите, поради
това, че издадената заповед е невалидна и за нередовност на исковата молба с
аргументи, идентични с тези, наведени във въззивната
жалба. Оспорва се качеството на ответника като потребител на топлинна енергия
по смисъла на §1, т.42 от ДР на ЗЕ по съображения, че: нормата е отм. с ДВ,
бр.54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.; че същата противоречи на чл.17, ал.3
от КРБ и на ЗЗП. Оспорва съществуването на облигационно право-отношение при
общи условия между страните по съображение, че Общите условия не са били
изрично приети от него и че между страните не е сключван писмен договор. Счита,
че е налице непоискана доставка по смисъла на чл.62 ЗЗП, чието заплащане не
дължи. Оспорва годността на общия топломер в абонатната станция като средство
за търговско измерване. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира присъждането на направените по делото
разноски.
Със заявление с вх.№
3027769/13.05.2015 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Ю.Т.Ц. за сумите: 4 902,85 лева
– главница и 810,97 лева лихва за периода: 31.05.2012 г. – 23.04. 2015 г. В
т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца
топлинна енергия за времето: м.04.2012 г. – м.04.2014 г. за топлоснабден
имот: апартамент № 55, нахо-дящ се в гр.София, район
„Триадица”, ул.„********, аб.№ 129434, както и че
дължимите суми за доставена и незаплатена топлинна енергия са: 4 890,61
лева – главница и 808,26 лева – лихва за забава върху нея, и за дялово
разпределение: 12,24 лева – главница и 2,71 лева – лихва за забава върху нея.
На 25.05.2015 г. на „Т.С.“ ЕАД
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
25 444/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 24 състав срещу посоченото лице за
предявените суми, ведно със законната лихва върху главните вземания, считано от
13.05.2015 г. до изплащане на същите, като на заявителя са присъдени и
направените в заповедното производство разноски на стойност 544,26 лева, от
които: 114,28 лева – държавна такса и 429,98 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 06.10.2015 г. е депозирано
възражение от длъжника Ю. Т.Ц. по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл.415,
ал.1 ГПК – на 06.11.2015 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за
установяване съществуването на вземанията му срещу длъжника по издадената
заповед.
Съдът е сезиран с установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл. 415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на
оспорените от длъжника Ю. Т.Ц. главни и акцесорни
вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в
качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му,
както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите,
които изключват
или погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г. , който период обхваща част
от процесния период, „потребители на топлинна
енергия“ са всички собст-веници и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на легалното опре-деление,
дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ
за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електри-ческа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. След отмяната на §1, т.42
от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещ-но право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
С Тълкувателно решение /ТР/ №
2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк.дело
№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС – т.1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотно-шение,
какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно
решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с пред-мет
– доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди изм. с ДВ бр.54/2012 г., визиращи като
страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Следователно, за да бъде определено
едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно
визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.
Ответникът не оспорва, че е
собственик на процесния имот, което се потвърждава и от
представения по делото нотариален акт за собственост на жилище, строено върху
държавно място от ЖСК – № 1, том XXXXXIV, дело № 7817 от 11.12.1990 г. на
нотариус при СНС към Втори РС гр.София, с който Ю. Т.Ц. е признат за собственик
на апартамент № 55, находящ се във вх.”В”, на първи етаж, застроен на 99,12
кв.м., състоящ се от: две стаи, дневна, кухня, баня, мокро помещение и клозет,
заедно с мазе № 1 с площ от 4,70 кв.м., с таван № 19 с площ от 8,38 кв.м. и с
0,875/100 ид.ч. от общите части на сградата и толкова
ид.ч. от правото на строеж върху описаното държавно
място. Като собственик на процесния топлоснабден имот в
исковия период ответникът има качеството на потребител/клиент на топлинна
енергия за бито-ви нужди.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ
регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно предприятие на
потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че
тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топло-преносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР /със сегашно наименование КЕВР/, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008
г., в сила от 13.02.2008 г., и
Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“ – бр. от 10.02.2014 г.,
в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоста-вя
възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопре-носно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответникът не твърди и не установя-ва
да е упражнил това негово право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и
2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Съгласно чл.150, ал.2, изр.2
ЗЕ, Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Договорното правоотношение по
продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топло-преносно
предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необхо-димо изрично изявление на ответника – потребител,
вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната
съдебна практика, обективирана в решение №
35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда
на чл.290 ГПК. С оглед изложеното, неоснователно е възражението на
жалбоподателя-ответник, че за възникване на облигационното правоотношение между
страните е необходимо изрично приемане на Общи-те условия от страна на
потребителя. Нормата на чл.150 ЗЕ създава отклонение от общия режим по чл.16 ЗЗД, както и от специалното правило на чл.298, ал.1 ТЗ, които не намират приложение
в настоящия случай.
Изложените обстоятелства в
своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период: м.04.2012 г. – м.04.2014 г. между главните страни в процеса е
съществувало валид-но облигационно правоотношение при
общи условия с предмет: доставката на топлинна енер-гия
за битови нужди относно процесния имот.
Обстоятелството, че не е
представен писмен договор между ответника и ищцовото дру-жество не означава, че не е възникнало валидно
облигационно отношение между тях. Разпо-редбата на
чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия се извършва на
основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприя-тие и
потребителя на топлинна енергия за стопански нужди, какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца е насочена
срещу ответника в качеството му на потребител/ клиент за битови, а не за
стопански нужди.
Съгласно разпоредбата на
чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна
собственост, се осъществява по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 –
чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на
чл.142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ
клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност заплащат консумираната
топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ правилата за
определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително
консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент се определят
с наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ. За исковия период в съответствие с тази
законова уредба и установеното в Общите условия сумите за топлинна енергия
относно процесния имот са начислявани помесеч-но от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни
вноски, за които са издавани фактури, съг-ласно
данните от двете изслушани съдебни експертизи, като след края на отоплителния
период са изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово
разпределение, на база документи за отчет на общи топломер и тези за
индивидуален отчет в процесния апартамент, като от
последните, подписани от ответника, неоспорени в производството, и заключението
на приетата основна съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като
обективно, обос-новано и компетентно изготвено,
настоящата инстанция приема, че по делото е установено количеството и
стойността на действително потребената топлинна
енергия за процесния имот в исковия период.
Жалбоподателят-ответник не
твърди и не установява да се е възползвал от предви-деното
рекламационно производство и да е оспорил изготвените
от третото лице-помагач израв-нителни сметки в
установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от Общите условия от 2008 г. и 2014
г., имащи силата на закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за който
се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по
чл.73, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването, поради
което съдебният състав намира, че разпределението е извършено по описания и
отразен от експерта в съдебно-техническата експертиза начин в съответствие с
нормативната уредба.
Съгласно основното заключение
на съдебно-техническата експертиза /СТЕ/, изготвено от вещото лице инж.Димитър
Симеонов, през процесния период сградата в режим на
етажна собственост, в която се намира апартамент № 55 с аб.№
129434, е била топлоснабдена; общият топломер в
абонатната станция се отчита по електронен път в началото на всеки месец, като
с помощта на т.нар. „терминал“ се снема показанието на топломера в 0:00 часа на
първо число на месеца; отчетената енергия, след приспадане на технологичните
разходи, което в случая е направено, се разпределя между потребителите; през
исковия период в имота е имало 3 бр. отоплителни тела и 1 бр. водомер за топла
вода; на отоплителните тела /в хола и две стаи/ не са поставени ИРРО, но са
пломбирани, поради което отоплителните тела са приравнени на такива без ИРРО и
е начислена от ищеца топлинна енергия на база екстраполация по максимален спе-цифичен разход на сградата съгласно Приложение към чл.61,
ал.1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/„Приложението“/; топлинната енергия за БГВ е начислена на база реален отчет по
реда на т.5.2 от Приложението, при който са били съставени протоколи за главен
отчет, подписани за абоната; топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, е начислена по формулата на т.6.1.1
от Приложението на база проектната отоплителна мощност на инсталацията и денградусите за периода и разпределена на база пълния
отопляем обем на имота – 241 м3.
От същото заключение се
установява и че въз основа на данните от изравнителните сметки на фирмата за
дялово разпределение, и с помощна на аналитични пресмятания размерът на
задължението за аб.№ 129434 за потребената
топлинна енергия за заявения исков период: м. 04.2012 г. – м.04.2014 г. възлиза
на сумата 4 797,69 лева, представляваща сбор на фактури-раната по
прогнозни стойности сума в размер на 4 374,68 лева и сумата за доплащане
от израв-нителни сметки в размер на 423,01 лева,
която съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза няма
данни да е била заплатена. От така посочената сума в размер на 4 797,69
лева стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация, е в размер на 433,08 лева, на топлинната енергия за отопление на
имота – в размер на 3 019,40 лева, и на топлинната енергия за БГВ – в
размер на 1 345,21 лева.
По делото е допусната и
изслушана допълнителна СТЕ, изготвена от вещото лице инж. Димитър Симеонов след
извършен оглед в процесния имот на 20.09.2016 г., при
който вещото лице е констатирало, че в апартамента има 4 бр. радиатори, като
радиаторът в кухнята е физ-чески отделен от сградната инсталация, а останалите 3 бр. са присъединени и
на тях има поставени пломби на радиаторния вентил или
на вентила на изходящата тръба, като във всички отоплителни тела са поставени
електрически нагреватели; че през непломбирания вход или изход към тръбната
мрежа става разширението на водата при нагряване от нагревателите, т.е.
тръбната мрежа се използва като разширителен съд, което е причина и радиаторите
да не бъдат физически отделени от сградната
инсталация, като според вещото лице може да се приеме, че отоплителните тела при монтирани в тях електрически нагреватели
представляват локални отоплителни системи и че ако не се нарушават пломбите, е
физически невъзможно да постъпва топлоносител от топлопреносната
мрежа в сградната инсталация и да се осъществява цирку-лация на вода от сградната
инсталация, която да затопля радиаторите.
С оглед създадената в процесния имот локална отоплителна система, следва да се
прие-ме, че през исковия период не е било осъществявано реално потребление на
топлинна енергия за отоплението му, поради което ответникът не дължи начислената
му на основание чл.70, ал.1 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването сума, представляваща цена на топлин-на енергия за отопление на имота, в размер на
3 019,40 лева.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя-ищец, че констатациите на вещото лице за състоянието на
отоплителните тела в имота към 20.09.2016 г. се основавали на оглед, извършен на посочената дата, и не можело да се
установи това състояние да е било налице и през исковия период. Визираното
обстоятелство се установява от ангажираните по делото писмени доказателства: формуляр
за отчет от 16.05.2013 г., съставен от фирмата за дялово разпределение, в който
е отразено, че в имота е има 4 бр. радиатори без уреди за разпределение, от
които 1 бр. в кухнята е бил затапен, а останалите 3 бр. – пломбирани, както и
от формуляр за отчет от 20.05.2014 г. на същата фирма, удостоверяващ, че към
датата на отчета всички отопли-телни тела са били с
пломби на крановете на ТЕЦ. С оглед тези данни и допълнителното заклю-чение на СТЕ, съдът намира, че през исковия период в
имота не е била доставяна топлинна енергия за отопление на имота, а единствено
топлинна енергия, отдадена от сградната инстала-ция и топлинна енергия за БГВ.
По изложените съображения
следва да се приеме, че ищецът има вземане към ответ-ника
за исковия период за сумата 1 778,29 лева, представляваща стойността на ползваната
топ-линна енергия за сградната
инсталация и БГВ, в какъвто смисъл са и изводите на първоинстан-ционния
съд.
Тъй като ответникът в
качеството му на потребител на топлинна енергия не е изпълнил точно във времево
отношение паричната му престация спрямо ищцовото дружество, същият е изпаднал в забава и дължи
обезщетение за несвоевременно изпълнение в размер на законната лихва по чл.86,
ал.1 ЗЗД върху всяка начислена месечна прогнозна вноска от неиздължената
главница, чийто падеж в съответствие с чл.33, ал.1 от Общите условия от 2008
г., настъпва 30 дни след изтичане на периода, за който се отнася. С оглед
горното за процесния период: 31.05. 2012 г. –
23.04.2015 г. ответникът е в забава за плащане на падежиралите
в този период: ежеме-сечно дължими суми,
представляващи стойността на топлинната енергия за периода: м.04.2012 г. –
м.01.2014 г. вкл. За периода на забавата размерът на разглежданата престация за визираните като главница вземания, определен
при условията на чл.162 ГПК съгласно данните за основни-те лихвени проценти на
БНБ, е на стойност 452,09 лева.
Мнозинството на съдебният
състав на СГС намира, че по отношение на главните взе-мания, представляващи
стойността на дължимата се топлинна енергия за периода: м.02.2014 г. –
м.04.2014 г. вкл., ответникът не е изпаднал в забава относно плащането им,
поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този
период от време Общи условия от 2014 г. – в сила от 12.03.2014 г., на основание
чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като
неравноправни клаузи – противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на
правата и задълженията на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ – ответник
по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. е установен
падеж за плащане на месеч-ните дължими суми за
топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същи-те/ в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на задължението
за плащане на дължими суми за доплащане след изготвянето на изравнителните
сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – отново в 30-дневен срок след публикуването им
на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящата съдебна инстанция
приема, че така обвързаното настъпване на паде-жа на
задължението за плащане, с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон и
пр./, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването
на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до
интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо
търговеца. Потребителят не може да бъде задължаван да направи значителни по
размер икономически инвестиции за снабдяване с такива технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му
гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези
вложения. С оглед горното мнозинството на решаващия състав на СГС приема, че
клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на
императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП –
са нищожни. Предвид това обстоятелство намира, че за вземанията на ищеца за
дължимата се стойност на топлинната енергия за времето: м.02.2014 г. –
м.04.2014 г. вкл., които попадат в приложното поле на Об-щите
условия от 2014 г. /в сила от 12.03.2014 г./, ответникът не е изпаднал в
забава, тъй като липсва договорен срок за изпълнение между страните, а по
делото не е представена и покана за изпълнение на тези задължения в
съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД. С оглед тези
обстоятелства ответникът не дължи престирането на
обезщетение за забавено плаща-не на посочените главни вземания в размер на 73,15
лева, изчислен при условията на чл.162 ГПК.
По изложените съображения дължимото
се обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно неиздължената главница за стойността
на потребената топлина енергия до м.01.2014 г. възлиза
на сумата 452,09 лева.
Съобразно изложените мотиви
искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно главното
задължение за топлинна енергия като доказан по основание и размер следва да
бъде уважен до размера на сумата 452,09 лева за времето от 31.05.2012 г. до
23.04.2015 г. относно главницата за периода: м.04.2012 г. – м.01.2014 г. вкл.,
а за разликата над тази стойност до уважения с обжалваното решение размер от
525,24 лева и за периода от 31.03.2014 г. до 23.04. 2015 г. относно главните
вземания за м.02.2014 г. – м.04.2014 г. вкл. решението следва да бъде отменено
и вместо него да бъде постановено друго, с което заявеният иск за посочената
сума и период – да бъде отхвърлен.
При приетия изход от
разглеждането на спора от въззивния съд първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта
му, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата над 555,23 лева до
573,44 лева – разноски за заповедното и исковото произ-водство.
В останалата обжалвана част решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
Неоснователно се явява възражението
на жалбоподателя-ответник, че доставката на топлинна енергия от страна на „Т.С.“
ЕАД е непоискана услуга. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР №
2/2016 г. от 25.05.2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г.
на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за
битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ,
които не противоречат на разпоредбата на чл.62 ЗЗП във връзка с §1 от ДР на
ЗЗП. Съгласието за доставката и нежела-нието за преустановяването
й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на
чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие и
не може да става въпрос за приложението на §1 ДР на ЗЗП.
Неоснователно е и възражението
на ответника във връзка с основното заключение на СТЕ. Експертизата е допусната
в съответствие с изискванията на чл.195, ал.1 ГПК, поради необходимост от
специални знания в съответните области на науката, в т.ч. и относно изчис-ленията по нормативно установените формули, в които
са заложени технически показатели, като същата не е изготвена само по
документи, едностранно издадени от ищеца, а въз основа на документите за
главния отчет и за отчет за индивидуалното разпределение, които са предста-вени по делото и не са оспорени от г-н Ц.. От друга
страна: с определението,
постановено по реда на чл.140 ГПК, СРС е допуснал събирането на тази експертиза
като е посочил нейния предмет и задачи, съобразно заявеното от ищеца искане,
което е приел за допустимо и относимо към предмета на
спора, и в което изрично е отразено и върху какви материали следва да работи
експертът. В депозираната експертиза вещото лице е посочило проверените
документи, въз основа на които е изпълнил задачите, като в случай, че
ответникът е имал желание да се запоз-нае лично с
някои от проверените документи, които не са били представени по делото, същият
е разполагал с възможността да направи това по реда на чл.190 ГПК и чл.192 ГПК,
от която процесуална възможност той не се е
възползвал.
Не е нарушен и чл.13 от Директива
2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г. относно
ефективността при крайното потребление на енергия и осъществява-нето на
енергийни услуги. Директивата няма пряко действие, след като е транспонирана в бъл-гарското право в указания в нея срок. В случая крайните
сметки съответстват на реално потре-беното количество
топлинна енергия – предвид изготвянето на изравнителни сметки по отчети-те на
уредите за измерване и възможността за доплащане, респ. възстановяване на
евентуално надвзети суми.
При приетия изход на спора на
ответника Ю. Ц. следва да се присъди на осно-вание
чл.78, ал.3 ГПК сумата 8,40 лева – разноски за първоинстанционното
производство, пред-ставляваща разлика между общо
дължимата му се сума от 374,94 лева и присъдената от СРС сума в размер на
366,54 лева.
С оглед неоснователността на въззивната жалба на ищеца, на последния не се дължат
разноски за въззивната инстанция.
На жалбоподателя-ответник
следва да се присъди на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 16,53 лева – разноски
за въззивната инстанция, съобразно уважената част от
жалбата.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
17456 от 01.11.2016 г., постановено по гр.д.№ 68079/2015 г. по описа на СРС, І
ГО, 24 състав – в ЧАСТТА, с която е признато за установено, че Ю.Т.Ц., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ГПК разликата над сумата 452,09 лева до признатия размер от 525,24
лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главните взема-ния за незаплатената топлинна енергия за времето от
м.02.2014 г. до м.04.2014 г. вкл. за пе-риода:
31.03.2014 г. – 23.04.2015 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 25 444/2015 г. на СРС, І
ГО, 24 състав, както и в ЧАСТТА, с която Ю.Т.Ц., ЕГН ********** е осъден
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата над 555,23
лева до сумата 573,44 лева – разноски за заповедното и исковото
производство, като вместо това ПОСТАНОВАВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седа-лище и адрес на
управление:*** Б, срещу Ю. Т.Ц., ЕГН **********, с адрес: *** иск с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ГПК за признаване за
установено, че Ю. Т.Ц., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******
разликата над сумата 452,09 лева до сумата от 525,24 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълне-ние на
главните вземания за незаплатената топлинна енергия за времето от м.02.2014 г. до
м.04. 2014 г. вкл., за периода: 31.03.2014 г. – 23.04.2015 г., за която сума е
издадена заповед за изпъл-нение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 25 444/2015 г. на СРС, І ГО, 24 състав, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 17456 от 01.11.2016 г., постановено по гр.д.№ 68 079/ 2015 г.
по описа на СРС, І ГО, 24 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б да ЗАПЛАТИ на Ю. Т.Ц.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 8,40
лева /осем лева и четиридесет стотинки/ – допълнителни разноски за първоинс-танционното производство, както и на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 16,53 лева /шестна-десет
лева и петдесет и три стотинки/ – разноски за въззивната
инстанция.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на ищеца: „Б.Б.“ ООД, ***, с настоящо наименование „Б.“ ООД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
о.м. 2.
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 6 245 по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по част
от мотивите на решението, а именно по отношение на извода, че клаузите на чл.
33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия
на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след
публикуване на сметките за тях в интернет.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато
средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по
много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам,
че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и могат
спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор какъв е
размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на известието
за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът представя
допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си, като им дава
възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически търговски
обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията в
интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят
тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези,
които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в днешно
време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща, където
пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени. Напротив,
за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните онлайн, по
всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно предвидената в
общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки по-електронен път
е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите общи условия
изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства
развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на
технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на
информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет
(особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД)
са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на
задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен
период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически
начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между
потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността,
доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата
– изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи
от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по съществото
на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило доказателства, че е
изпълнило задължението си да публикува съдържанието на потребителските фактури
в интернет. Особеното ми мнение е единствено по мотивите на съдебния акт, но
намирам същото за важно за развитието на правото, поради което и го излагам
изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |