Р Е Ш Е Н И Е
№ ………..
гр. София, 11.07.2017
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, на деветнадесети април
през две хиляди и седемнадесета година в публично заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА
секретар
АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА,
като разгледа докладваното от мл.съдия
Димчева в.гр.д. № 13990 по описа за 2016 год. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба с вх. № 1095887/20.06.2016 г. на М.Г.С. и А.Й.С. – ищци в първоинстанционното производство, срещу Решение от 06.06.2016 г., постановено по гр. д № 56049/2009 г. на СРС, 35-ти състав,
с което са отхвърлени предявените от тях срещу Държавата, представлявана от
МРРБ, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено
по отношение на ответника, че ищцата М.Г.С. е собственик на недвижим имот,
представляващ УПИ V 600 от кв. 68, по плана на гр. Банкя, одобрен със Заповед №
РД 02-14-92/26.02.1987 г., целият с площ от 1 000 кв.м., а ищцата А.Й.С. -
на недвижим имот, представляващ УПИ VI 601 от кв. 68, по плана на гр. Банкя,
одобрен със Заповед № РД 02-14-92/26.02.1987 г., целият с площ от 934 кв.м.
В
депозираната въззивна жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно,
като постановено в нарушение на материалния закон и съществени нарушение на
съдопроизводствените правила и е необосновано. Излагат се съображения, че
процесните имоти, на които жалбоподателите се легитимирали като собственици
никога не са били предмет на отчуждаване и конфискация. В този смисъл считат,
че в нарушение на изискванията по чл. 2, ал. 1а и сл. ЗВСОНИ областният
управител бил съставил акт за държавна собственост и впоследствие същите са
неправилно възстановени на наследниците на М.И.И. в нарушение на изискванията
на реституционния закон. Иска се отмяна на обжалваното решение, като вместо това
исковете да бъдат уважени. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна не е
подала отговор в срока по чл. 263 ГПК.
При извършената служебна проверка по
реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на наведените с въззивната
жалба доводи.
След като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност и
като обсъди събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи
по реда на въззивното производство,, съдът намира за установено
следното от фактическа и
правна
страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Възраженията на въззивниците се свеждат до това
че процесните имоти не са били предмет на конфискация, поради което неправилно
са актувани като държавна собственост.
Предявени са положителни установителни искове
за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу държавата.
Съобразно разпределението на
доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, ищците (сега въззивници), следва при
условията на пълно и главно доказване да установят правото си на собственост
въз основа на соченото от тях правно основание, както и правния си интерес от
провеждане на положителен установителен иск срещу сочения ответник в лицето на
държавата. В случая правен интерес е налице доколкото е съставен акт за
държавна собственост (АДС № 714/12.03.1998 г.), който удостоверява осъществяването на конкретно
придобивно основание (Присъда № 26/16.01.1947 г. по конф.д. № 27.1946 г. на
Софийски областен съд), при наличие на което, на акта следва да се признае
легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за общинска
собственост до доказване на противното (така Решение № 15 от 19.02.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., ГК).
Ищците твърдят, че по силата на даредние,
обективирано в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 193, том LXV, дело
№ 12536/1975 г. и извършена съдебна делба по гр. д. № 1499/1981 г. на СРС,
45-ти състав, М.Г.С. е придобила правото на собственост върху УПИ УПИ V 600 от
кв. 68, по плана на гр. Банкя, одобрен със Заповед № РД 02-14-92/26.02.1987 г.,
целият с площ от 1 000 кв.м., а ищцата А.Й.С., въз основа на
покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 34, том XVII, дело № 2770/1989
г. - на недвижим имот, представляващ УПИ VI 601 от кв. 68, по плана на гр.
Банкя, одобрен със Заповед № РД 02-14-92/26.02.1987 г., целият с площ от 934
кв.м.
Ответникът от своя страна въвежда
правоизключващото възражение, че собственик на процесните имоти не са ищците, а
трети неучастващи по делото лица – наследниците на М.И.И..
Обстоятелството, че П.М.И.и И.М.И.(наследници
на М.И.И.) са признати за собственици на процесните имоти се установява от
представеното по делото влязло в сила решение от 13.06.2008 г. на СГС. Със
същото решение настоящите ищци са осъдени да предадат владението върху имотите,
които владеят без правно основание. Със сила на пресъдено нещо между
наследниците на М. И. и настоящите ищци спорът относно собствеността върху
процесните имоти е окончателно разрешен. Действително СПН възниква единствено
между страните по делото, но в настоящият случай ответникът не черпи от
цитираното решение свои собствени права (каквито с оглед пределите на СПН не
биха могли да възникнат за него по настоящото дело), а отрича правото на
собственост на ищците, като се позовава на правоизключващо възражение –правото
на собственост на ищците е отречено със сила на пресъдено нещо в полза на
действителния собственик, който не е страна по настоящото производство.
Следва изрично да се посочи, че в
депозираната въззивна жалба не е направено нито едно възражение, по отношение
на основния аргумент въз основа на който първата инстанция е отхвърлила
исковете – влязлото в сила решение по ревандикационния иск.
Отвтеникът разполага с възможността да се
брани с правоизключващи възражения, които обуславят правото на собственост на
друго лице, доколкото в доказателствена тежест на ищците по предявения
положителен установителен иск е да докажат своето право на собственост на
твърдяното от тях основание.
За пълнота следва да се отбележи, че по
своето естество всички фактически твърдения на ищците са свързани с оспорване
на един от елементите на фактическия състав на реституция на процесните имоти в
полза на трети неучастващи по делото лица. В ЗВСОНИ са предвидени предпоставките
за възстановяване на собствеността – имотът да е бил собственост на лицето,
което се позовава на реституционния ефект, респ. на неговия наследодател, да е
отчужден въз основа на някой от посочените закони; за него да не е получено
обезщетение; да съществува реално да размерите в които е отчужден към момента
на влизане в сила на закона имотът да е собственост на Държавата, общините, обществените
организации или на техни фирми, или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ правото на
възстановяване на собствеността се установява от факта на отнемане на имотите.
Доказването на отнемането може да бъде реализирано с представяне на писмени
доказателства, като няма законово ограничение за техния вид или императивно
установено изискване за определен вид писмени доказателства, с оглед
спецификите на различните закони послужили като основание за отнемането. Такъв
документ може да бъде и съставен акт за държавна собственост, в който е
посочено, че актуваният имот е бил одържавен от определено лице/компетентен
орган, по силата на някой от нормативните актове по чл. 1 и 2 ЗВСОНИ. В
настоящия случай по делото са представени редица писмени доказателства в
подкрепа на осъщественото отнемане на процесния имот – АДС, искане от
10.01.1948 г. от М.И.И. конфискуваните му имоти (сочи процесните), да му бъдат
отдадени под наем и пр.
В този смисъл неправилно е твърдението във
въззивната жалба, че областният управител бил съставил АДС в нарушение на чл. 2
ЗВСОНИ, доколкото актът за държавна собственост се съставя въз основа на
съответната предпоставка за придобиване на собствеността от държавата, като в
случая е посочено – чл. 68 от ЗДС и Присъда № 26/16.01.1947 г. по конф.дело №
27/1946 г. на Софийски областен съд и Решение № 222/1947 г. на Върховен
касационен съд по ЗКПСНИ.
При наличие на спор за собственост върху
имот, който е бил възстановен по посочения ред, следва да бъде предявен установителен
иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК или съответно ревандикационен по чл. 108 ЗС
между лицата, които претендират право на собственост и съответно тези, които го
оспорват. В това производство съдът следва да прецени на общо основание дали
собствеността върху одържавения (респ. конфискуван) имот е била възстановена в
полза на бившия собственик или на неговите наследници в съответствие с
предпоставките по чл. 1 – 4 ЗВСОНИ.
В настоящия случай такова производство се е
развило и е приключило в влязло в сила решение с цитираното Решение от
13.06.2008 г. по в.гр.д. № 3252/2003 г. на СГС, ГК, IV, съобразно което е
признато правото на собственост на възстановените по реда на ЗВСОНИ лица, а
настоящите ищци са осъдени да предадат владението върху имота. Всички възражения,
които въззивниците въвеждат в настоящото производство и които са изложили в
исковата си молба, вече са били предмет и са разгледани и обсъдени от съдебния
състав по ревандикационния иск.
Правото на собственост на ищците е оспорено
от наследниците на М. И. - заявили деактуване на процесните имоти. Тези лица са
провели успешно ревандикационен иск срещу настоящите ищци, в който именно
процес, по пътя на насрещно доказване, последните е следвало да установят
всички свои правоизключващи или правопрекратяващи възражения. Недопустимо е да
се провежда следващ процес, в който отново да се проверяват предпоставките на
реституцията, доколкото именно въз основа на това основание настоящите ищци са
осъдени да върнат имота, който държат без основание.
По тези съображения възражението на ответника
с което се изключва претендираното право на собственост на ищците е
основателно. Въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение – потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските.
При този изход на спора
право на разноски възниква единствено за въззиваемата страна. Такива се
претендират за юрисконсултско възнаграждение, което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и като съобрази правната и фактическа сложност на делото съдът определи на 300
лв.
Водим
от горното и на основание чл. 269 и сл. ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 06.06.2016 г., постановено по гр. д № 56049/2009 г. на СРС, 35-ти състав.
ОСЪЖДА
М.Г.С., ЕГН ********** и А.Й.С., ЕГН ********** да заплатят в полза на
държавата, представлявана от МРРБ, сумата от 300 лв.–юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при условията
на чл. 280 ГПК.
Председател:
Членове: 1.
2.