№ 67609
гр. София, 12.05.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. Г.
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. Г. Частно гражданско дело №
20241110116484 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от „Юробанк България“ ЕАД за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу К. Н. Й. за следните
суми: 24137,50 лева – неизплатен остатък от главница (вкл. и обявената за
пресрочно изискуема на 24.01.2024 г.), ведно със законната лихва от
20.03.2024 г. до изплащане на вземането; 917,12 лева – възнаградителна лихва
върху посочената по-горе сума за периода от 14.08.2023 г. до 24.01.2024 г.; и
894,48 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
от 12.09.2023 г. до 06.03.2024 г. – задължения по договор за потребителски
кредит № FL1182919/23.04.2021 г., сключен между страните по делото.
При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен
състав е длъжен да направи проверка на клаузите относно годишния процент
на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с въпроса
дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е основание
за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни
да определят, а същият е императивно установен в приложение към ЗПКр,
който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските
кредити, като начинът на определянето му е изцяло определен в Директивата
и не се допуска никакво отклонение от хармонизираните правила в нея – вж.
така и практиката на Съда на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение
от 09.11.2016 г. по дело C-42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран
в българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр
представлява сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да
1
получи финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в
посоченото решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита
(нещо, което потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер
винаги води до изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в
знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са
част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора
за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от
решението по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само
онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
В чл. 5, т. 1 от договора за кредит, описан по-горе (на лист 17 от
делото) е посочено, че длъжникът дължи такса 200 лева за оценка на
кредитоспособността. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПКр е забранено да се
начисляват такси по договор за потребителски кредит за отпускането и
усвояването на кредита. Доколкото оценката на кредитоспособността е
задължително условие за отпускане на потребителски кредит (какъвто е
представеният по делото) съгласно чл. 16, ал. 1 ЗПКр, то тази такса е за
процедура, която е част от усвояването на кредита. Следователно тази такса е
недължима.
В същото време съгласно чл. 1, ал. 3 от договора (на лист 14 от делото)
е посочено, че ако таксата за оценка на кредитоспособността не е заплатена
изцяло от длъжника при получаване на кредита, тя се удържа от сумата на
кредита, като на потребителя се отпускат по-малко пари, в случая 26 800 лева.
Само това обстоятелство е достатъчно да се установи, че
действителният „общ размер на кредита“ ще бъде не 27 000 лева, а 26 800
лева, поради което изчислението на ГПР по договора съгласно цитираната по-
горе практика е задължително грешно.
2
Следователно договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПКр
във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, поради което на основание чл. 23 ЗПКр
длъжникът е следвало да върне само главницата.
Тъй като по заявлението се признава, че длъжникът е заплатил обаче
част от задълженията по договора, които биха били в съвсем различен размер
при главница от 26 800 лева (а не 27 000 лева), възниква неяснота дали ако
присъди сумите по заявлението настоящият съдебен състав няма да даде
ефект на неравноправна клауза в договора за кредит (определяща неправилно
таксата като част от общия размер на кредита, като върху нея се начисляват
поради това и лихви) в противоречие на служебните си задължения по чл.
146, ал. 1 ГПК, тълкуван съгласно с правилото на чл. 7 от Директива
93/13/ЕИО, че държавните органи гарантират, че неравноправните клаузи в
договори за потребител няма да имат ефект за тях и ще има ефективни
възпиращи процесуални средства. Искането за издаване на заповед за
незабавно изпълнение следва да се отхвърли, доколкото част от тези вземания
покриват евентуално недължима се лихва върху застрахователна премия за
защита на плащанията, а преценката на настоящия съд е единствената бариера
в производството за издаване на заповед за незабавно изпълнение, която се
изпълнява без други специални процедури. Поради съдът не следва да издава
заповед за нито едно вземане по заявлението, тъй като може да допусне
изпълнение на парично вземане, основано на евентуално неравноправна
клауза, като така наруши задължението си по чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО.
В същия смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 от
Определение от 17.01.2023 г. по дело C-379/21 Ти Би Ай банк България (вж. и
точки 30 – 32 от мотивите).
Тук съдът не коментира и евентуалната неравноправност на клаузите,
които задължават длъжника да превежда заплатата си само в сметка на
заявителя, с което се нарушава правото му свободно да разполага с трудовото
си възнаграждение, както и повишаването на лихвения процент при
неплащане на застрахователна премия.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение с вх. № 92853/20.03.2024 г.,
подадено от „Юробанк България“ АД.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „Юробанк
България“ АД, че може да предяви гореописаните си претенции с
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено в размер на 482,75 лева.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя. Препис
да се връчи на страните.
3
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4