Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.07.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-В състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при участието на секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 677 по
описа за 2021 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл.
273 от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на ищеца „Т.С.” ЕАД, ***, подадена чрез юрк.М.Ж., срещу решение от
13.11.2020 г., постановено по гр.дело № 43810/2019 г. на Софийски районен съд, І
Г.О., 173 състав, с което са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, срещу Л.Д. Г./В./, ЕГН **********,
искове с правно основание чл.124, ал.1 вр. чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД,
чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника, че същият
дължи на „Т.С.” ЕАД, във връзка с топлоснабдяването на недвижим имот-
апартамент в гр.София, ж.к.“******, аб.№ 137852, както следва: 2083,06 лв. за главница за доставена, но
незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2015 г.- м.04.2018 г. и 62,33 лева
за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху всяка от двете суми от
датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/
21.03.2019 г./ до окончателното им изплащане; 313,12 лева за законна лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия за периода 14.09.2016 г.-
07.03.2019 г. и 11,45 лв. за лихва върху сумата за дялово разпределение за
периода 30.03.2016 г.- 07.03.2019 г.
В жалбата са изложени оплаквания
за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния
закон. С оглед на което се моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно,
и уважи предявените искове. Претендира присъждане на направените разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник Л.Д. Г./В./, оспорва
жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
Третото лице – помагач на ищеца по
делото „Н.И.“ ООД, гр.София не взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като краен резултат, като настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, но споделя окончателния извод на съда за неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД, *** срещу ответницата Л.Д. Г., установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Спорният по делото въпрос се свежда до съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия. Настоящият въззивен състав намира, че в тази насока от страна на ищеца по делото не е било проведено успешно доказване, поради следните съображения:
Съгласно
действалата през процесния период нормативна уредба – чл.153, ал.1 от ЗЕ /в
ред. преди изм. с ДВ бр. бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните
тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно
право на ползване. В този смисъл е и действалата през процесния период
разпоредба на &1,т.42 от ДР на ЗЕ, съобразно която потребител на топлинна
енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на
доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик
или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната
законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставената
топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в
случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. Следователно ищецът е
следвало на първо място да установи договор със съдържание, като твърдяното в
исковата молба, в това число, че ответникът е лице - собственик или ползвател
на имот, чийто обект е присъединен към топлопреносната мрежа и който ползва
топлинна енергия за домакинството си или за стопански нужди - § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./.
В
настоящия случай по делото липсват доказателства, че ответницата Л.Д. Г. е титуляр на вещни права по отношение на
процесния апартамент № 11, находящ се в гр.София, ж.к.“ ******, т.е., че е
негов собственик или ползвател, като за това обстоятелство няма и признание от нейна страна. В този смисъл неоснователни са изложените
във въззивната жалба доводи, че качеството й на потребител на топлинна енергия е
безспорно по делото. Напротив, ответницата Л.Д. Г., изрично е оспорила в отговора на исковата молба по
чл.131 от ГПК качеството си на потребител по смисъла на &1, т.42 от ДР на ЗЕ. При това положение, след като
ответницата оспорва съществуването на процесното облигационно /договорно/
правоотношение между страните, оспорвайки изрично качеството си на собственик
или ползвател на процесния имот, то съгласно разпоредбите на чл.153 и чл.154,
ал. 1 от ГПК изцяло в тежест на ищеца по делото е да проведе, с ангажиране на
съответните доказателствени средства, главно и пълно доказване на
правопораждащия факт - ответникът да е бил собственик или титуляр на вещното
право на ползване върху процесния имот в течение на процесния период от време. Въпреки
предоставената му възможност от първоинстанционният съд, ищецът не е ангажирал такива доказателства,
поради което това обстоятелство се явява недоказано, а следователно –
недоказано е и наличието на договорно отношение между страните по доставка на топлинна
енергия. Изложените в противния смисъл доводи в жалбата са изцяло
неоснователни. В настоящия случай по делото е представено незаверено ксерокопие
от нот.акт № 164, том ІХ, дело № 1785/94 год. за продажба на недвижим имот от
03.02.1994 год., по силата на който Н.П.С.и А.Н.С.са продали на Л.Д. Г.,
следния свой собствен недвижим имот, придобит по време на брака им, а именно:
апартамент № 11, находящ се на 4 етаж, в бл.808, вх.А, ж.к.“ Люлин“, гр.София. Безспорно е
обстоятелството, че процесния нот.акт е представен по делото от страна на ищеца
в незаверен препис. Съгласно разпоредбата
на чл.183, ал.1 от ГПК, когато по делото се прилага документ, той може
да бъде представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай при
поискване тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен
препис от него. Ако не стори това, представеният препис се изключва от
доказателствата по делото. От друга страна
съдът приема, че ксероксните копия от
документи не са посочени изрично в закона, като допустими писмени доказателства
и следва да се приеме за правилна практиката на ВКС, непротиворечива до този
момент /решение № 651 от 23.07.1985 г. по гр.дело № 372/1985г. ІІ г.о. ,
решение 316 от 12.04.1985 г. по гр.дело № 180/1985 г., ІІ г.о. и др./ , според
която те не са доказателства по ГПК.
В случая, при
доказателствена тежест за ищеца съобразно чл.154, ал.1 ГПК, същият не е
установил ответницата да е била за процесния период собственик или носител на
вещно право на ползване на топлоснабдения имот, респективно че през процесния
период същата е бил потребител на топлинна енергия. Независимо, че на името на
ответницата е била открита партида /аб.№ 137852/ при ищеца, без да е установено
основанието за това, не може да се приеме в случая, че същата е била собственик
или ползвател на имота през процесния период, а липсват други доказателства по
делото, както и признаване на посоченото обстоятелство от страна на ответницата.
На следващо
място, въпреки правилно разпределената доказателствена тежест в процеса с
изготвения по делото доклад, по който страните не са имали възражение, по
делото липсват доказателства, че ответницата е титуляр на вещни права по
отношение на процесния топлоснабдяван имот, т.е, че е негов собственик или
ползвател, а оттук и за наличие на възникнало между страните валидно
облигационно правоотношение с параметри посочени в исковата молба. За това
обстоятелство няма и признание от страна на ответницата, която в отговора на
исковата молба е изложила конкретни възражения срещу основателността на
претенцията на ищеца. Посоченото обстоятелство не се установява и от останалите представени
по делото доказателства. От друга страна спорното обстоятелство – наличие на договорно правоотношение между страните
за процесния период, респективно качеството на ответницата на потребител по смисъла
на § 1,
т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./, е правопораждащо, тъй
като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде
пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи
доказателствена тежест/. От изложеното и в приложение на правните последици от тежестта на доказване,
съгласно които недоказаният факт се приема за неосъществил се, което съдът
отнася във вреда на този, върху когото тежи тежестта на доказване на
съществуването на договорно отношение – на ищеца, искът за установяване на
вземането за главницата е неоснователен, а поради акцесорността на вземането за
обезщетение за забава, неоснователен се явява и искът за установяване на
вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на
изводите на въззивната инстанция с крайните изводи на първоинстанционния съд, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските:
При този изход на спора на въззивника- ищец не
се следват разноски за въззивното производство. Разноски за въззивното
производство от въззиваемата страна- ответник не са поискани, поради което
такива с настоящето решение не следва да й бъдат присъдени.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 13.11.2020
г., постановено по гр.дело № 43810/2019 г. на Софийски районен съд, І Г.О., 173
състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при
участието в процеса на „Н.И.”ООД, гр.София, като трето лице – помагач на ищеца
“Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.