17.05.2021г. гр.Хасково
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Административен
съд Хасково в
публичното заседание
На шестнадесети април
две хиляди и двадесет и първа година в следния
състав:
СЪДИЯ : ПАВЛИНА
ГОСПОДИНОВА
Секретар Светла Иванова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдията
адм.д.№1160 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по реда на чл.268 от
Данъчно-осигурителен процесуален кодекс във чл.267, ал.2, т.5 от ДОПК и е
образувано по жалба от К.В.М. *** против Решение №383/01.12.2020г. на Директор
на ТД на НАП Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата срещу Разпореждане
изх.№С200026-137-0008948/10.11.2020г., издадено от Главен публичен изпълнител в
Дирекция Събиране при ТД на НАП Пловдив. Твърди се, че решението било неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Срещу жалбоподателката като физическо лице
имало образувано изп.№№********* от 2017г. – за събиране на установено и
изискуемо публично вземане от 1571,02 лева – главница, и 728,76 лева – лихви,
произтичащо от дължими лични осигурителни вноски. На 15.09.2020г. било връчено
на жалбоподателката Разпореждане за присъединяване №С200026-105-0185807 от
19.05.2020г., с което към посоченото изп.дело на основание чл.217, ал.2 от ДОПК
НАП присъединил задължения в размер на 69 432,35 лева /33 913,56 лихва,
35 518,79 лева главница/, които касаели ДЗЗД К. – ММ и били възникнали от
дейността на това дружество. Наложен бил запор върху вземане от трето задължено
лице с Постановление за налагане на обезпечителни мерки №С200026-022-0055514/20.08.2020г.,
което било връчено заедно с разпореждането за присъединяване. Жалбоподателката
подала възражение и се позовала на изтекла давност, но то не било прието и
присъединените вземания не били маркирани като погасени. Съображенията на
административните органи били, че са предприети действия за събиране на
въпросните вземания, които са довели до прекъсване и спиране на давността.
Жалбоподателката счита, че тези действия освен, че не били извършени спрямо
задълженото по тези вземания лице, то и нямало как да доведат до спиране или
прекъсване на давност, тъй като спрямо тях се прилагала разпоредбата на чл.171,
ал.1 от ДОПК. Посочените от административния орган актове – съобщения за
доброволно изпълнение №0322/2013/000003 от 25.04.2014г. и №0322/2013/000008 от
12.05.2014г. и изпратени и връчени покани за доброволно изпълнение, били
изпратени до адреса на управление на дружеството, чийто представляващ към този
момент била жалбоподателката, и макар да уведомявали за наличието на публични
вземания, то не водели до прекъсване или спиране на давността за събирането им.
С разпоредбата на чл.9, ал.2 от ДОПК се създавала за неперсонифицираните
дружества фингирана правосубектност за целите на данъчното облагане.
Създаденото дружеството действало и придобивало права и поемало задължения чрез
и за участващите в него съдружници. Затова била уредена имуществена отговорност
на съдружниците за задълженията на неперсонифицираното дружество, където било
предвидено, че принудителното събиране се извършвало срещу участващите в
неперсонифицираното дружество лица съобразно тяхното участие. В този смисъл в
принудителното изпълнение по реда на ДОПК ДЗЗД не било правосубектно, за да се
твърди, че с тези действия било образувано изпълнително дело и са предприети
действия по принудително събиране на вземанията, които са довели до спиране или
прекъсване на давността. Неоснователно било и позоваването на абсолютната
10-годишна давност, доколкото не били налице никакви действия, редовно
предприети спрямо отговорното за тези задължения лице и стигнали до знанието на
същото. Към датата на връчване на разпореждането за присъединяване вече била
изтекла давността. По отношение на Разпореждането с изх.№9/04.12.2015г. се
твърди, че не било връчено и нямало как да породи действие. Освен това било
нелогично, че веднъж присъединени вземания отново се налагало да бъдат
присъединени. Дори обжалването на акта по отношение на вземания, установени
срещу ДЗЗД, да водело до спиране на давността, то след отпадане на това
основание и влизане в сила на РА, то не били предприети други действия и
вземанията били погасени по давност. Иска се да бъде постановено съдебно решение, с което
да бъде отменено Решение
№383/01.12.2020г. на Директор на ТД на НАП Пловдив, като преписката бъде
върната по компетентност.
Ответникът - Директор на ТП
на НАП Пловдив, счита, че жалбата е неоснователна. Към настоящия момент давността била прекъсната
на основание чл.172, ал.2 от ДОПК. РА №*********/22.06.2012г. влязъл в сила на
17.02.2016г., а останалите задължения били формирани по подадени от страна на
самото задължено лице декларации. С издаденото до жалбоподателката съобщение за
доброволно изпълнение на основание чл.221 от ДОПК №С170026-048-0071035 от
11.05.2017г. било удостоверено наличието на образувано производство по
принудително изпълнение на посочените изпълнителни титули против К.М. и тя
отговаряла за задълженията съобразно своя дял. Иска се жалбата да бъде отхвърлена
като неоснователна, като се претендират направените в производството разноски.
Съдът, като прецени доказателствата по
делото, приема за установено от фактическа страна следното:
Жалбоподателят е подала възражение, с
която е поискала да бъдат отписани поради изтекъл давностен срок задължения. С
Разпореждане изх.№С200026-137-0008948/10.11.2020г. на Главен публичен
изпълнител при ТД на НАП Пловдив, офис Хасково, е постановен частичен отказ за
прекратяване на производството поради изтекла погасителна давност, като е
посочена изрично сумата – главница от 37013,39 лева и лихва от 36878,37 лева, като
е оставено без уважение искането за отписване по отношение на задължения за
задължителни осигурителни вноски за ДОО, ДЗПО и ЗО за 2009г., 2011 и 2012г.,
задължения за корпоративен данък за 2010г., 2011г. и 2012г. и данък за добавена
стойност за периода от 01.12.2009г. до 31.09.2011г. и за месец ноември 2011г.,
декември 2011, януари 2012г., февруари 2012г., март 2012г. и април 2012г.,
както и следващите се лихви.
Недоволна
от разпореждането, жалбоподателката го е оспорила пред Директор на ТД на НАП
Пловдив с жалба, заведена с вх.№С200026-000-0538128/17.11.2020г. С Решение №383/01.12.2020г.
Директорът на ТД на НАП Пловдив оставил без уважение жалбата срещу действия на
публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив, изразяващи се в издаване на
разпореждане изх. .№С200026-137-0008948/10.11.2020г. в обжалваната му част,
като се е обосновал, че със съобщения за доброволно изпълнение от 25.04.2014г.
и от 12.05.2014г., както и връчени покани за доброволно изпълнение от
29.01.2013г., 19.07.2011г. и от 18.04.2012г., както и с разпореждане за присъединяване от
04.12.2015г. била прекъсната давността и от този момент течал нов давностен
срок от 5 години. Сочи се и че през 2012г. било издадено удостоверение за
наличие или липса на задължения и жалбоподателката така била запозната с
формираните на дружеството задължения към този момент, както и че на
17.02.2016г. влязъл в сила обжалвания от дружеството РА, а останалите
задължения били формирани по подадени декларации от страна на самото задължено
лице.
В административната
преписка се съдържат Съобщение за доброволно изпълнение изх.№0322/2013 от
25.04.2014г. – невръчено на адресата К. – ММ; съобщение за доброволно
изпълнение изх.№0322/2013 от 12.05.2014г. – невръчено на адресата; покана за
доброволно изпълнение от 29.01.2013г., от 19.07.2011г., 18.08.2012г. – връчени
на ел.адрес, без доказателства, че този адрес е посочен за кореспонденция,
както и че лицето е упълномощено за това действие. Видно от приложеното в
преписката Разпореждане за присъединяване №000322/2013/000009/04.12.2015г. във
връзка с образувано срещу К.-ММ ДЗЗД изп.д.№322/2013г. е разпоредено
присъединяване в изпълнителното производство на публични взискатели за изрично
посочени в т.1-29 вземания по ЗДДС и ЗКПО за съответни периоди, в общ размер 48 836,05
лева главница и 24 603,36 лева лихви., като приложените към разпореждането
известие за доставяне и копие от плик се установява, че не е връчено на
адресата.
С Постановление за
налагане на обезпечителни мерки №С200026-022-0055514/20.08.2020г. е наложен
запор върху вземане на длъжника К.М. от трето задължено лице за сумата от
73 172,17 лева.
Оспореният акт Решение №383/01.12.2020г.
на Директор на ТД на НАП Пловдив е изпратен на длъжника, като видно от
известието за доставяне – л.6 по делото, същото е получено лично от него на 08.12.2020г.
Настоящата жалба е постъпила в ТД НАП
Пловдив на 14.12.2020г.
При така установената фактическа обстановка, като взе
предвид и разпоредбата на чл.168, ал.1 от АПК, съдът извърши преценка за
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по
чл.146 от АПК, като направи следните правни изводи:
Жалбата е подадена от надлежна страна – адресат на
оспорения акт, за която е налице пряк и непосредствен интерес от обжалването, в
срока по чл.268, ал.1 от ДОПК. Жалбата отговаря на изискванията за форма и
реквизити, като не се установяват пречки за разглеждането й. При тези
съображения съдът приема, че подадената жалба е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.266, ал.1 от ДОПК действията на публичния изпълнител могат да се
обжалват от длъжника пред директора на компетентната териториална дирекция чрез
публичния изпълнител, който ги е извършил, а на основание чл.268, ал.1 във вр.
с чл.267, ал.2, т.5 от ДОПК на обжалване пред административния съд подлежи решението, с
което е оставена без уважение жалбата на длъжника.
В случая
законоустановеният ред на оспорване е спазен и предмет на съдебен контрол е
решението на директора на ТП на НОИ Хасково, което е издадено от компетентния и
посочен в чл.266, ал.1 от ДОПК административен орган.
Основният спор между страните е погасени
ли са по давност публични задължения на ДЗЗД К. – ММ, възникнали от дейността
на дружеството, чийто управител е била жалбоподателката от 12.08.2011г. – по
декларация по ЗДДС №26001153790/16.01.2012г. – ДДС за данъчен период
01.12.2011г. – 31.12.2011г.; по декларация по ЗДДС
№263421201154000/14.05.2012г. – ДДС за данъчен период 01.04.2012г. –
30.04.2012г.; декларация обр.6 №260020914060305/29.01.2010г. – ДОО, ЗО, ФГВРС и
УПФ за период 01.12.2009г. – 31.12.2012г.; по декларация по ЗДДС
№26001149305/14.12.2011г. – ДДС за данъчен период 01.11.2011г. – 30.11.2011г.;
декларация по ЗКПО №264351300360500/01.04.2013г. – корпоративен данък за
периода 01.01.2012г. – 31.12.2012г.; декларация по ЗКПО №264351200366101/02.04.2012г.
– корпоративен данък за периода 01.01.2011г. – 31.12.2011г.; декларация по ЗКПО
№**********/23.02.2011г. – корпоративен данък за периода 01.01.2010г. –
31.12.2010г.; по декларация по ЗДДС №26001163298/14.03.2012г. – ДДС за данъчен
период 01.02.2012г. – 29.02.2012г.; по декларация по ЗДДС
№26001158395/14.02.2012г. – ДДС за данъчен период 01.01.2012г. – 31.01.2012г.;
по декларация по ЗДДС №26001168241/17.04.2012г. – ДДС за данъчен период
01.03.2012г. – 31.03.2012г. Следва да се има предвид, че няма спор, че всяко от
вземанията, по отношение на които се претендира да е изтекла погасителната
давност, представлява публично държавно вземане по смисъла на чл.162, ал.1, т.1
и т.9 от ДОПК. Безспорно е и че за задълженията на ДЗЗД К.-ММ е образувано
изп.д.№322/2013г., като към него са присъединени с Разпореждане
изх.№000322/2013/000009/04.12.2015г. установени с РА№*********/22.06.2012г.
задължения, както и други задължения по декларации на дружеството. Няма спор и
относно факта, че жалбоподателката е била съдружник, притежаващ 70% от
дружествените дялове, като през 2016г. е прехвърлила тези дялове. Страните не
спорят и че РА №*********/22.06.2012г. е обжалван от дружеството и влязъл в
сила на 17.02.2016г.
Давността на
процесните вземания се регламентира от разпоредбите на чл.171 и чл.172 от ДОПК.
Съгласно чл.171 публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден
по-кратък срок. С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари
на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или
прекъсването на давността. Съгласно
чл.172, ал.1 от ДОПК давността спира: 1.
когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до
издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на
акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3.
когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за
срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено
задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е
образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването
или събирането на публичното задължение, а прекъсва - с издаването на акта за
установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по
принудително изпълнение. Ако актът за установяване бъде отменен, давността не
се смята прекъсната /ал.2, чл.172/. Чл.172, ал.3 от ДОПК изрично предвижда
последиците от прекъсването на давността, а именно: започва да тече нова
давност. Давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ - налагането на запор или
възбрана, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и др. В изпълнителното производство
давността се прекъсва многократно, с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ.
На следващо място следва да се прецени
дали започналата да тече давност е прекъсвана или спирана. Така в настоящия случай давностният
срок относно установените вземания с РА №*********, издаден на 22.06.2012г., е
прекъснат и е започнал да тече нов 5 годишен срок. Но в този срок ревизионният
акт е бил оспорен по съдебен ред, като няма данни считано от кога следва да се
приеме, че е спряна давността на основание чл.172, ал.1, т.4 от ДОПК, както и
какъв срок е изтекъл до момента на обжалването. След влизане в сила на
ревизионния акт - на 17.02.2016г., е продължила да тече спряната при съдебното
обжалване давност, като предвид липсата на данни кога е началото на спиране на
давността, то понастоящем не може да бъде извършена преценка дали е изтекла 5
годишна давност. В случая следва да се има предвид, че посочените съобщения за
доброволно изпълнение и покани за доброволно изпълнение не са от естество да
прекъснат давността, а са подготовка за започване на същински изпълнителен
процес – Тълкувателно решение №7/15.04.2021г. на ВАС, т.д.№8/2019г. Доколкото
не се установи и доказа връчване на разпореждането за присъединяване от
04.12.2015г., то също не може да бъде разглеждано като основание за прекъсване
на давността, а и същото следва да бъде разглеждано като образуване на
изпълнително дело по отношение на присъединените вземания, поради което отново
следва да се приеме, че с него не се прекъсва давността. Поисканото издаване на
удостоверение по чл.87, ал.6 от ДОПК още по-малко пък може да бъде разглеждано
като предприемане на действия по принудително изпълнение чрез предвидените в
чл.215, ал.1, т.1-3 от ДОПК изпълнителни способи, за да бъде обсъждано като
основание за прекъсване или спиране на давността. Ако към 20.08.2020г. – когато
са наложени обезпечителни мерки, не е изтекъл 5 годишния давностен срок /като
се има предвид и неустановения срок, в който давността е спряла да тече/, то
именно при връчването на Постановлението за налагане на обезпечителни мерки би
бил спрян давностния срок на основание чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК.
Така за процесните вземания следва
да бъде изследвано кога давностният срок е спрял да тече, тъй като няма данни
за началния момент на съдебно обжалване на ревизионния акт. Актът, предмет на
настоящия съдебен контрол, е издаден без да е извършен анализ от публичния
изпълнител, а след това и от контролния орган, на посоченото по отношение
наличието на предпоставките по чл.172, ал.1, т.4 от ДОПК за оспореното вземане.
По смисъла на чл.173 от ДОПК отписването
на публичните вземания при наличието на основание за погасяването им по давност
е в правомощията на публичния изпълнител, а след като с разпореждането му и с
потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП Пловдив, не са засегнати и
изследвани съществени въпроси, свързани с прилагането на чл.168, т.3 от ДОПК,
то оспореното решение следва да бъде отменено, ведно с потвърденото с него
разпореждане на публичния изпълнител. Преписката следва да бъде върната на
публичния изпълнител за ново произнасяне по направеното възражение за изтекла
погасителна давност при спазване на задължителните указания на съда по
тълкуване и прилагане на закона.
От страна на ответника са дължими
направените в хода на производството разноски от жалбоподателя, поради което и
НАП следва да заплати сумата от 400,00 лева – за адвокатско възнаграждение и
10,00 лева – за държавна такса.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №383/01.12.2020г. на Директор
на ТД на НАП Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата срещу
Разпореждане изх.№С200026-137-0008948/10.11.2020г., издадено от Главен публичен
изпълнител в Дирекция Събиране при ТД на НАП Пловдив
Връща за ново произнасяне на публичния
изпълнител при ТД на НАП Пловдив, офис Хасково, преписката по предявеното по
изп.д. №**********/2017г. по описа на ТД на НАП Пловдив молба/възражение от К.В.М.
*** – при спазване на дадените в решението задължителни указания по тълкуване и
прилагане на закона.
ОСЪЖДА
ТД НАП Пловдив да заплати на К.В.М., ЕГН **********, направените по делото
разноски общо 410 лева, представляващи адв.възнаграждение и д.т.
Решението
е окончателно.
Съдия: