№ 815
гр. Стара Загора, 01.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Женя Иванова
при участието на секретаря Владимира Ст. Писюзева Иванова
като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело №
20245530101670 по описа за 2024 година
Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно
основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между С. П. В., ЕГН **********, с
постоянен адрес: *************, в качеството му на кредитополучател и
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на гр.
София, ж.к. Младост 3, бул. Александър Малинов № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ап.
офис 20, в качеството на кредитор, бил сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023 година, при следните
параметри: заемна сума 700 лева, ГЛП 23 % и ГПР 49.11 %.
Отново между същите страни и в същите им качества, бил сключен
и договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1251936 от 04.04.2023
година, с предмет – предоставяне на заемна сума в размер на 2000 лева и
условия на договора: ГЛП 23 % и ГПР 49.11 %.
Ищецът платил доброволно и извънсъдебно сумите по двата договора.
Ищецът твърди, че ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска,
бил плащал по сметката на ответника и такси „гарант“, въпреки че такива не
били предвидени в основните договори. Видно от договорите за заем, в чл. 5
от последните било посочено, че имало предоставено по кредита обезпечение
1
от страна на Multitude Bank, като никъде не било посочено, че то било
възмездно.
Счита, че по договорите бил надплатил суми, тъй като тези договори
били недействителни и той дължал връщане само на чистата стойност на
кредитите, без лихва и други разходи.
Процесните договори за кредит били недействителни на основание чл.
19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като
заемодателя бил изискал и бил събрал от ищеца лихви, такси и комисионни,
свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените
договори за потребителски кредит. Макар да били посочени в договорите
лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не бил пояснил
по ясен и разбираем начин какви били компонентите на ГПР.
В договорите не били включени такси, комисионни и други видове
плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал
право да формира ГПР в размер на 49.11 %. Видно от приложените
изчисления на годишен процент на разходите в електронни калкулатори в
интернет, годишният процент на разходите при включена възнаградителната
лихва като единствен разход по кредитите следвало да бъде 25.59 % по
договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023
година и 25.58 % по договор за предоставяне на потребителски кредит с №
1251936 от 04.04.2023 година. Това нарушение имало за правна последица,
съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, недействителност на договорите за заем.
Предвид липсата на други видими от договорите разходи по заемите и
наличието само на договорената в чл. 3, б. „б“ от всеки от договорите
възнаградителна лихва, можело да се заключи, че последната, която била
приложена по договорите била в по-голям размер от посочената в договорите.
Действително приложеният размер на възнаградителната лихва във всеки от
договорите бил 40.05 %. В тази връзка ако годишният лихвен процент бил по-
голям, то и годишният процент на разходите щял да бъде значително по-
голяма стойност, а това означавало, че той бил некоректно посочен в
процесните договори.
Дори и да не се приемело, че възнаградителната лихва била по-висока,
то за да бъдела такава съответната вноска по всеки от заемите, кредиторът бил
инкорпорирал във вноската допълнителна сума, която била оскъпила
2
кредитите за ищеца и съответно от „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
********* не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка
с договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023
година и договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1251936 от
04.04.2023 година. Разпоредбата сочила, че договорът трябвало да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит,
като трябвало да се посочели взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Спазването на това изчисление и даването на тази информация на
потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора били вменени като императивно разпоредба в ЗПК. Като съгласно
чл. 22 от ЗПК ако това условие не било изпълнено, договорът за заем бил
недействителен.
Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че във
всеки от процесните договори, кредиторът се бил задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР.
Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се
формирал, какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи
или бъдещи. Не ставало ясно и как възнаградителната лихва била в много по-
голям размер от действително дължимия съгласно договорените условия,
Позовава се чл. 68г от ЗЗП и твърди, че в случая е налице нелоялна
търговска практика.
На следващо място, съгласно чл. 5 от всеки от договорите за кредит,
заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в
полза на ответника. Съгласно него с одобрението на обезпечението се
одобрявал и кредита. Тоест, за да бъдел отпуснат заема, следвало
обезпечението да бъдело предоставено, но в договорите не било описано, че
се дължала такса „гарант“ или, че поръчителството било възмездно. За такава
такса се разбирало при сключването на договор за гаранция (поръчителство) с
Multitude Bank. В годишния процент на разходите не било включено
плащането към дружеството гарант, а това плащане било съставна част от
ГПР по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Получаването на кредита било
3
обусловено от получаването на гаранция. Таксата за предоставяне на гаранция
/поръчителство, която се задължавал да заплати потребителят бил в по-голям
размер от размера на предоставените главници по всеки от двата договора, при
договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023
година, главницата била в размер от 1000 лева, а таксата за поръчителството,
съгласно т. 1.6. от договор за гаранция (поръчителство) към договора за
кредит била 995 лева, а при договор за предоставяне на потребителски кредит
с № 1251936 от 04.04.2023 година, главницата била в размер от 2000 лева, а
таксата за поръчителството, съгласно т. 1.6. от договор за гаранция
(поръчителство) към договора за кредит била 1900 лева. Невключването на
плащането по гаранцията в размера на ГПР представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, което от
своя страна водило до неравноправен характер, респ. до недействителност на
клаузите.
Предвид факта, че с договора за гаранция /поръчителство/ се
договаряло допълнително плащане във връзка с основания договор, нямало
как да не се приемело, че тези суми били част от основания предмет на
последния и следвало да се включели в годишния процент на разходи, а това
от своя страна означавало, че приложимия ГПР по процесния договор бил над
допустимия максимум от 50%, предвид факта, че само с калкулирането на
възнаградителната лихва по него, последният бил 48.85% по единият от
процесните договори, а по другият бил 49.07%. Договорът за поръчителство
бил с акцесорен характер, поради което можел да съществува валидно само
при действителен главен дълг. Конкретните договори обаче били
недействителни и на самостоятелно основание. Договорът за поръчителство
бил уреден в чл. 138 ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и
поръчителя. Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с
кредитора на практика лишавал от основание самия договор. Освен това,
поставянето на изискване към потребителя да заплатял възнаграждение за
покриване на риска от неизпълнение на кредитора на задължението му за
предварителна оценка на платежоспособността, водила до допълнително
увеличение на задълженията и противоречи на Директива 2008/48.
Позовава се и цитира съдебна практика на националните съдилища и
на СЕС за неравноправния характер на клаузи от потребителски договори,
както и за хипотезите на служебното начало на съда, когато е сезиран с искове
4
по чл. 55, ал. ЗЗД.
Предвид изложеното по-горе, заявява че С. П. В., ЕГН ********** бил
заплатил без основание суми във връзка възнаградителната лихва и таксата за
предоставяне на гаранция /поръчителство/, уговорени в договор за
предоставяне на потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023 година и
договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1251936 от 04.04.2023
година, сключени с „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********. В тази
връзка, моли съда да осъди „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* да
възстанови недължимо платеното от С. П. В., ЕГН ********** по двата
договора за кредит.
Искането на ищеца до съда (след допуснато с протоколно определение
от 17.09.2024г. увеличение на размерите на исковете) е да осъди „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК *********, да му заплати следните суми:
- общата сума от 118,52 лева, на основание чл. 55 от ЗЗД, недължимо
платени суми от С. П. В., ЕГН ********** във връзка с договор за
предоставяне на потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023 година.
- общата сума от 102,88 лева, на основание чл. 55 от ЗЗ недължимо
платените суми от С. П. В., ЕГН **********, във връзка с договор за
предоставяне на потребителски кредит с № 1251936 от 04.04.2023 година.
Претендира направените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл.131 ГПК ищцовото дружество
„Фератум България“ ЕООД е подало писмен отговор, с който оспорва исковете
по изложените по-долу съображения:
Не било вярно твърдението н ищеца, че предоставяне на поръчителство
от Мултитуюд Банк (Малта) било условие за сключване на договор за кредит.
Напротив, при кандидатстване всеки кредитополучател, включително ищецът
в настоящото производство, можел да избере да сключи договор за гаранция с
гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечал задълженията си
по кредита или да посочел поръчител, избран от него. Видно от
визуализираното извлечение от интернет страницата на „Фератум България“
ЕООД - потребителят можел да избере какво обезпечение да предостави -
поръчител, който сам той бил избрал или Мултитуюд Банк (Малта) -
дружество партньор на „Фератум България“ ЕООД.
5
Сключването на договор за гаранция от кредитополучателя не било
задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличавало
възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от
него размер и при предлаганите от кредитора условия. Избраната възможност
залягала в процесния чл. 5 на договора за кредит, който се генерирал
автоматично въз основа на избора, който потребителят бил направил при
подаването на заявка за кредит - т.е. същата уговорка се явявала индивидуално
договорена по избор на потребителя.
На следващо място счита, че предявените искове за прогласяването на
нищожността, съответно унищожаването на договора за гаранция били
недопустими поради непредявяването им срещу надлежната за този спор
страна - Мултитуюд Банк. Договорът за гаранция бил сключен между ищеца и
Мултитуюд Банк - самостоятелно юридическо лице, кредитна институция,
лицензирана в Малта.
Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по
което Фератум България не било страна. Прогласяването на договора за
гаранция за нищожен, съответно унищожаването му в рамките на настоящото
съдебно производство нямало да произведе сила на присъдено нещо по
отношение на Мултитуюд Банк и така нямало да настъпи промяна в
патримониума на ищеца.
Видно от изображението - извлечение от интернет страницата на
„Фератум България“ ЕООД с илюстративна цел, в случай че потребителят
изберял Мултитуюд Банк (Малта) като поръчител, системата автоматично
показвала и таксите, които потребителят ще трябвало да заплати на
Мултитуюд Банк (Малта) за избраната услуга, преди да бъдел сключен
договорът за кредит. Калкулаторът (посочената визуализация в предходното
изречение) на дружеството-гарант бил въведен именно с цел яснота и
постигане на информираност при взимане на решение от потребителя.
Следователно, ищецът сам бил избрал в електронния формуляр като
обезпечение поръчителство от Мултитуюд Банк (Малта) и след като се бил
запознал с дължимите от него такси по договора за гаранция бил подал
заявлението за сключване на договор за потребителски кредит. След това,
ищецът бил получил по e-mail преддоговорна информация, в която било
посочено изрично, че за сключването на договора за кредит „Фератум
6
България“ ЕООД изисквал от ищеца да обезпечи задълженията си чрез
поръчителство, заедно с проекти на договора за кредит. Отделно потребителят
получавал по електронна поща и цялата документация от Мултитуюд Банк
(Малта), а именно договора за гаранция и прилежащите му документи.
Ищецът, след като първо сам бил посочил Мултитуюд Банк (Малта) като
поръчител и бил получил информацията, съответно проектите на договорите
бил потвърдил изрично чрез CMC, че желаел да сключи договора за
потребителски кредит при посочените условия.
С оглед изложеното, не било налице твърдяната от ищеца
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68е от ЗЗП.
Относно, от горното ответникът възразява срещу твърдяното
нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Дружеството било предоставило цялата
законово необходима информация във връзка с размера на ГПР, както и
начина на неговото формиране. Тази информация се предоставяла във
формата на СЕФ за предоставяне на информация за потребителските кредити
съгласно приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ е бил предоставен на
електронната поща на ищеца при кандидатстването за кредита, с който се бил
запознал (Приложение № 6).
Кредитополучателят бил уведомен за това свое задължение преди да
бил взел решение за сключването на договора и можел да направи свободна и
самостоятелна преценка дали бил в състояния да изпълнил това изискване на
кредитополучателя или не.
Посоченият ГПР в договора за кредит било в съответствие с чл. 19, ал. 4
ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за
предоставената от Мултитюд Банк (Малта) услуга за гаранция, от своя страна,
не се включвал в размера на ГПР, тъй като не била задължителна за
сключването на договора за кредит. Твърденията на ищеца, че бил принуден да
сключи договор за гаранция с Мултитюд Банк не отговаряло на обективната
действителност.
Нещо повече, ищецът бил разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК,
съгласно което той имал субективно потестативното право да се откажел от
сключения договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването
му без да давало обяснения за това и без да дължал обезщетение, и неустойки.
7
„Фератум България“ ЕООД и „Мултитуюд Банк“ ЕАД, оперирали като
отделни икономически субекти. Те имали отделни банкови сметки (видни от
погасителните планове към договора за кредит и договора за гаранция,
приложени по делото). Българското законодателство не забранявало договорът
за поръчителство между длъжник и поръчител да бъдел възмезден. Счита, че
при определянето на ГПР нямало допуснати нарушения и ищецът бил имал
цялата необходима информация и време, за да вземел решение дали
сключването на договор било подходящо за него.
С оглед изложеното и доколкото не било налице разминаване между
посочения в договора ГПР и този, действително дължим от страна на ищеца,
то моли съда да приеме изложените от него твърдения за неоснователни.
Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира
направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищецът С. П. В., чрез процесуалния си
представител, поддържа исковата молба.
В съдебно заседание ответникът „Фератум България“ ЕООД,
дружеството, редовно и своевременно призовано, не изпраща представител.
Депозира становище по делото, с което поддържа възраженията, направени в
отговора на исковата молба.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК,
намира за установено следното:
Страните не спорят, а и видно от представения по делото договор за
потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023 година, сключен между
кредитора „Фератум България“ ЕООД и потребителя С. П. В. и разписка за
извършено плащане от същата дата, дружеството е предоставило на ищеца
кредит в размер на 1000 лева, за срок от 12 месеца, при годишен лихвен
процент 23%, което прави сумата от 230 лева за договорна лихва и при
годишен процент на разходите 49,11%. Съгласно чл. 5 от договора кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на
дружеството. По делото е представен Стандартен европейски формуляр, в
който са посочени размерите, броя, периодичността и датите на погасителните
вноски. Погасителен план към договора не е представен.
8
Страните не спорят, че в изпълнение на предвиденото в чл. 5 от
договора за кредит, ищецът и Multitude Bank са сключили договор за гаранция
(поръчителство), видно от който страните са уговорили такса
(възнаграждение) за поръчителя в размер на 950 лева, платима ежемесечно,
ведно със съответната месечна погасителна вноска по кредита, включваща
главница и договорна лихва – установимо и от приложения към този договор
погасителен план.
Страните не спорят, а и видно от представения по делото договор за
потребителски кредит с № 1251936 от 04.04.2023 година, сключен между
кредитора „Фератум България“ ЕООД и потребителя С. П. В. и разписка за
извършено плащане от същата дата, дружеството е предоставило на ищеца
кредит в размер на 2000 лева, за срок от 12 месеца, при годишен лихвен
процент 23%, което прави сумата от 460 лева за договорна лихва и при
годишен процент на разходите 49,11%. Съгласно чл. 5 от договора кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на
дружеството. По делото е представен Стандартен европейски формуляр, в
който са посочени размерите, броя, периодичността и датите на погасителните
вноски. Погасителен план към договора не е представен.
Страните не спорят, че в изпълнение на предвиденото в чл. 5 от
договора за кредит, ищецът и Multitude Bank са сключили договор за гаранция
(поръчителство), видно от който страните са уговорили такса
(възнаграждение) за поръчителя в размер на 1900 лева, платима ежемесечно,
ведно със съответната месечна погасителна вноска по кредита, включваща
главница и договорна лихва – установимо и от приложения към този договор
погасителен план.
Видно от представените по делото справки, съставени от ответника –
по договор за потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023 година ищецът
е заплатил следните суми: 1000 лева – главница, 24.48 лева – лихва и 5 лева –
такса за предсрочно погасяване, а по договор за потребителски кредит с №
1251936 от 04.04.2023 година ищецът е заплатил следните суми: 2000 лева –
главница, 20.03 лева - лихва и 10 лева – такса за предсрочно погасяване.
За изясняване на обстоятелствата по делото е назначена съдебно-
9
счетоводна експертиза, съгласно заключението по която (неоспорено от
страните, което съдът кредитира като пълно, ясно и компетентно изготвено) се
установява, че ГПР и по двата договора е 49,11 % и включва само лихвата от
23%, като не са включени таксите (възнагражденията) за поръчителя. Вещото
лице е извършило изчисления ако в ГПР бъдат включени тези такси
(възнаграждения) и е посочило, че то тогава по договор № 1237849 от
08.02.2023 г. ГПР би бил 144%, а по договор № 1251936 от 04.04.2023г. ГПР
ще е също толкова 144%. Вещото лице е посочило още, че тези суми за
таксите (възнагражденията) за поръчителя се заплащат по банкова сметка на
„Фератум България“ ЕООД, а по данни на „Фератум България“ ЕООД
впоследствие с общи платежни нареждания, включващи таксите по редица
договори се изплащат на поръчителя (гаранта). Съгласно заключението на
ССЕ ищецът е заплатил на ответника следните суми по договор за
потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023 година: 1000 лева –
главница, 24.48 лева – лихва и 5 лева – такса за предсрочно погасяване, както
и сумата от 89,04 лева – такса (възнаграждение) за гарант, а по по договор за
потребителски кредит с № 1251936 от 04.04.2023 година ищецът е заплатил
следните суми: 2000 лева – главница, 20.03 лева - лихва и 10 лева – такса за
предсрочно погасяване, както и сумата от 72,85 лева – такса (възнаграждение)
за гарант. Вещото лице е посочило, че суми за гаранта не са били задържани
от ищеца, а изплатени на гаранта, като в съдебно заседание уточни, че няма
как по конкретния договор да каже дали са преведени сумите на гаранта, няма
как да проследи това, тъкй като с общи нареждания се извършват преводите и
посоченото в заключението се база на предоставения й „отговор“ на
ответника.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
Съгласно Постановление № 1 от 28. V. 1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум
на ВС първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато
още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт
(както е в настоящия случай), а в случаите на унищожаемост - когато
10
предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е
също предаването да е станало без наличието на някакво правоотношение или
пък след погасяване на задължението.
Ответникът представлява финансова институции по смисъла на чл. 3,
ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства (както е в конкретния случая). Това определя дружеството като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Процесният договор е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него
кредиторът (заемодателят) е предоставил на ищеца заемна сума със
задължение за последния да я върне, съгласно уговорените параметри и
условия.
Основанията за недействителност на договора за потребителски кредит
са изброени в чл. 22 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за
потребителски кредит е необходимо същият да отговаря на предвидените
изисквания в разпоредбите на чл. 10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2
ЗПК.
В исковата молба са направени възражения за недействителност на
процесния договор за кредит поради противоречие с чл. 19, ал.1 и ал.4 ЗПК,
във връзка с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, респ. за нищожност на клаузата за такса
гарант.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Видът на разходите, от които се формира ГПР са посочени в чл. 19,
ал. 1 ЗПК, а именно: настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
В случая от заключението на ССЕ се доказва, че в ГПР и по двата
процесни договора не са включени таксите (възнагражденията) за гарант
(поръчител) и че ако бяха включени, то ГПР би бил 144%.
11
За да бъде извършена преценка дали в конкретния случай таксата за
гарант (възнаграждение за поръчител), следва да бъде включена в годишния
процент на разходите по процесните договори за кредит, следва първо да се
анализира функцията и характера й. Съдът намира, че таксата
(възнаграждението) за гарант, които са предвидени нямат самостоятелен
характер, тоест те могат да бъдат предоставени само във връзка с договора за
кредита и се калкулират в месечните погасителни вноски. От изложеното
може да се направи извод, че таксата (възнаграждение) за гарант спада в
изброените в чл. 19, ал.1 ЗПК разходи и като такава следва да бъде включена
при определянето на годишния процент на разходите за съответния
потребителски кредит. В случая договорът за предоставяне на поръчителство
има за цел да обезщети вредите от фактическа неплатежоспособност на
длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи, при неплатежоспособност
и липса на обезпечение, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от
ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за
ползване на заетите средства, съответна на получените гаранции. Освен това,
договорът води до значително оскъпяване на ползвания заем като утежнява
финансовото състояние на длъжника. Обвързването на възможността за
отпускане на кредит с възмезден договор за поръчителство с избрано и
посочено от кредитора лице, на практика прехвърля
върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на кандидатстващите за кредит, за което на кредитора не се дължат такси по
силата на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК. По този начин всъщност се заобикаля и
трайно установената съдебна практика да се обявяват за нищожни клаузите от
договорите, с които се предвижда задължение за потребителя в 3 – дневен
срок да представи обезпечение, като се начислява неустойка в случай на
неизпълнение на това задължение. По този начин се заобикаля и законово
определения максимален размер на ГПР съгласно чл.19, ал.4 ЗПК и
последиците от това нарушение съгласно ал.5 от същата разпоредба. Следва
да се отбележи още, че страни по договора за поръчителство са кредитора и
поръчителя – чл. 138 и сл. ЗЗД и по правило този договор е безвъзмезден (без
да има забрана за възмездност), но в случая се касае за възмезден договор,
сключен между гаранта (поръчителя) и длъжника, за който се твърди, че е
12
договор за поръчителство, без да има характеристиките на такъв.
Следователно, макар формално процесният договор за кредит да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри на
ГПР не кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 - годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, т.е.
настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10(2) на Директива 2008/48 /ЕО е нарушена
поради некоректнотно посочване на ГПР , в който не е включена таксата
(възнаграждението) за гарант (поръчител), а е следвало да бъде сторено това.
Целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договора – чл. 26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10
ЗПК.
Предвид изложеното, съдът намира, че процесните два договора за
потребителски кредит са недействителни, на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, във
вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Неоснователно е възражението на ответника за индивидуално уговорени
клаузи – касае се за изготвени от същия типове бланки, видно и от
представените два договора за кредити, сключени между този кредитор и
потребителя.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
От събраните по делото доказателства по делото безспорно се установи,
че и двата кредита са предсрочно погасени, като главниците и по двата
договора са платени изцяло от длъжника. Наред с това, безспорно се доказа по
делото, че ищецът е заплатил на ответника и следните суми: по договор за
потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023 година: 24.48 лева – лихва и
5 лева – такса за предсрочно погасяване, както и сумата от 89,04 лева – такса
13
(възнаграждение) за гарант, т.е. общо сумата от 118,52 лева, която се явява
недължимо платена, а по договор за потребителски кредит с № 1251936 от
04.04.2023 година - 20.03 лева - лихва и 10 лева – такса за предсрочно
погасяване, както и сумата от 72,85 лева – такса (възнаграждение) за гарант,
т.е. общо сумата от 102,88 лева, която се явява недължимо платена.
Неоснователно е възражението на ответника, че не дължи връщане на
заплатени суми за такса (възнаграждение) за гарант (поръчител), тъй като след
постъпване по банковата му сметка, той ги превеждал по банкова сметка на
гаранта (поръчителя). Тези суми се калкулират и изплащат ведно с месечните
погасителни вноски по кредита по банкова сметка на ответника, и то по
писмена уговорка между него и кредитополучателя, т.е. ответникът дължи
връщането им, при установяване на начална липса на основание за
заплащането им. По делото остана недоказано освен това, че конкретните
такси за гарант са заплатени от ответника на Multitude Bank – писмени
доказателства не са представени, нито такива на вещото лице, а само писмено
изявление на ответника за осъществяване на този факт. Но това е ирелевантно
в случая, защото какви са вътрешните уговорки и отношения между ответника
и свързаното с него лице – гарант са ирелевантни. След като ответникът е
получил сумите (за което няма спор) при начална липса на основание за
тяхното получаване, то той дължи връщането им, независимо впоследствие
дали ги е задържал или се е разпоредил с тях (както голословно твърди, че го е
направил в полза на Multitude Bank).
Предвид гореизложеното, предявените искове следва да бъдат уважени
изцяло.Съдът не присъжда законна лихва върху тази сума от датата на
подаване на исковата молба в съда до изплащането й, защото такава не е
поискана.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал. 1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 200 лева - за държавна такса и за възнаграждение за вещо лице.
Видно от представения договор за правна защита и съдействие адв. М. е
оказал безплатна адвокатска помощ на ищеца. Предвид това и на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА и чл.7, ал.2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя на адв. М.
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева за оказана безплатна
14
адвокатска помощ и по двата иска по чл. 55 ЗЗД, с оглед общата цена на
исковете, фактическата и правна сложност на делото и множеството
еднотипни дела като настоящото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, р-н Младост, ж.к. Младост 3,
бул.Александър Малинов №51, вх.А, ет.9, офис 20, да заплати на С. П. В., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: *****************, сумата в размер на
118,52 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит с № 1237849 от 08.02.2023 година и сумата в размер
на 102,88 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит с № 1251936 от 04.04.2023 година.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, р-н Младост, ж.к. Младост 3,
бул.Александър Малинов №51, вх.А, ет.9, офис 20, да заплати на С. П. В., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: *****************, сумата в размер на
200 лева, представляваща направените от него разноски по делото.
ОСЪЖДА ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, р-н Младост, ж.к. Младост 3,
ул.Александър Малинов №51, вх.А, ет.9, офис 20, да заплати на адвокат М. В.
М., вписан в АК - Стара Загора, с личен №**********, на основание чл.38,
ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение общо в размер на 400 лева за оказана
безплатна адвокатска помощ, изразяваща се в процесуално представителство
по делото.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
15
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
16