Р Е Ш
Е Н И Е № .…
Гр. София, 07.02.2022 г.
В И М
Е Т О
Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на седми
октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Хрипсиме Мъгърдичян
Мл.
Съдия : Калина Станчева
при
секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 12556 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 77529/27.03.2019 г. на СРС, 164 с - в, по гр. д. № 28887/2018 г. признато за установено, на основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл.
86 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, че С.С.С., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК ********
следните суми, представляващи незаплатени задължения по договор за
потребителски кредит № *********/13.10.2015
г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, прехвърлени на ищеца с договор за цесия от
19.05.2017 г., а именно: 180, 24 лв. - подлежаща на връщане заета сума, заедно със законната лихва от 28.02.2018
г.
до
окончателното й погасяване и 14, 32 лв. - мораторна лихва за забава върху неплатената
главница, дължима за периода 19.05.2017 г. - 28.02.2018 г., като исковете са
ОТХВЪРЛЕНИ за главница за разликата
до пълния предявен размер от 677, 11 лв., а искът за мораторна лихва за
разликата до пълния предявен размер от 90, 96 лв., както и изцяло са отхвърлени
исковете за установяване на вземания за възнаградителна лихва в предявен размер
от 204, 82 лв., дължима за периода 19.05.2016 г. - 08.12.2016 г., за такса
„оценка на досие“ в размер от 28, 37 лв., както и иска за установяване на вземане
за такса „Кредит у дома“ в заявен размер от 444, 40 лв., за периода от
07.07.2016 г. до 08.12.2016 г.
Страните
са осъдени съразмерно за заплащане на разноски в производството.
С
определение № 133371 от 05.06.2019 г. по същото дело е оставена без уважение
молбата на С.С.С., чрез представителя й, за изменение на
решението в частта по разноските по чл. 248 ГПК.
Срещу
решението, само в частта, в която са уважени исковете, е подадена въззивна
жалба от ответника С.С.С., чрез представителя й, с доводи, че е недопустимо, а
по същество незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Поддържа, че исковата молба не е подадена в съда в
едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, тъй като по делото липсват
доказателства за спазване на срока. Сочи, че ищецът е получил разпореждането на
СРС за предявяване на иска по чл. 42 ГПК на 05.04.2018 г. и е следвало да
представи доказателства за предявяването му до 05.05.2018 г., а видно от печата
на исковата молба, тя е депозирана на 08.05.2018 г. Излага доводи, че нормата
на чл. 125 от ГПК не следва да се тълкува разширително, като съдът е длъжен да
следи служебно за спазване на преклузивния срок. Поддържа още, че и по същество
решението е незаконосъобразно. В нарушение на процесуалния закон съдът е
разгледал погасителния план към договора за потребителски кредит, който не е
бил представен с исковата молба и след като съдът е приел, че отговора на
исковата молба е депозиран след срока и не е взел предвид възраженията на
ответника в него. Сочи, че погасителният план към договора не може да се приеме
за годно писмено доказателство по смисъла на ГПК. Излага и доводи, че
пълномощното, представено към исковата молба, което се отнася до цесията, не
следва да се съобразява от съда, понеже касае само вътрешните отношения между
страните по договора за цесия и няма доказателствена стойност за ответницата и
не може да й се противопостави. Твърди, че получаването на преписа от исковата
молба не може да се приеме за валидно уведомяване за цесията. Прехвърлянето на
вземането чрез цесия, съставлява заобикаляне на императивните правни норми на
чл. 26, ал. 4 ЗПК и тя се явява нищожна. Излагат се множество съображения, че
процесния договор за цесия няма правна стойност за ответницата. По тези
съображения моли да се обезсили решението в оспорената част, респективно - да
се отмени и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендира адвокатско
възнагражение по чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАДв, като прави възражение за прекомерност
на разноските на насрещната страна, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата
страна - ищецът „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД,
чрез представителя си, в отговор по реда на чл. 263 ГПК поддържа, че решението
на СРС е законосъобразно постановено в оспорената част, в съответствие с
материалния и процесуален закон. Оспорва възражението на ответника, че исковата
молба е подадена извън преклузивния срок по чл. 415 ГПК. Сочи, че исковата
молба е подадена по куриер на 04.05.2018 г., като следващите три дни са били
почивни, поради което е заведена в съда в първия присъствен ден - 08.05.2018 г.
- в установения от закона срок. Сочи, че до ответницата е изпратено уведомление
за цесията, което се е върнало с отбелязване, че е „непотърсено“, което показва
незаинтересованост от нейна страна. Излага и доводи, че неизпълнението на
задълженията по договора за кредит не е резултат от договора за цесия, тъй като
ответницата е преустановила плащанията по договора много преди това. Релевират
се доводи, че ответницата може да възрази срещу липсата на уведомяване за
прехвърлянето едва когато докаже, че е изпълнила задълженията си по договора за
кредит до момента на уведомяването, каквото доказване не е проведено.
Неоснователно е и възражението, че не е налице уведомяване за цесията по чл.
99, ал. 4 ЗЗД, тъй като законодателят не е ограничил възможността на предходния
кредитор да упълномощи новия за извършване реалното уведомяване на длъжника.
Поддържа, че ответницата е уведомена в хода на исковото производство за цесията
и тя е породила действие срещу нея. Сочи, че съдът, в изпълнение на служебно
вменените му задължения, е направил проверка на неравноправността на клаузите
по договор, което е изцяло в интерес на ответницата. СРС е обсъдил всички
доказателства по делото, в това число ССчЕ и е постановил законосъобразен акт.
Моли да се потвърди решението в оспорената част, претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение по разноските на насрещната страна по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК,
като моли да се намалят до минималния размер по НМРАВ.
Ответницата С.С.С., чрез представителя си, е подала и частна
жалба срещу определение № 133371 от 05.06.2019 г., с
което е оставена без уважение молбата й за изменение
на решението в частта по разноските по чл. 248 ГПК. В жалбата се излагат
доводи, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Неоснователно СРС не
е начислил ДДС върху присъденото на адвоката възнаграждение по чл. 38 ЗАдв,
които се дължи. В нарушение на процесуалния закон СРС е приел, че следва да се
представят доказателства за регистрация на адвоката по ДДС, тъй като регистъра
е електронен и със свободен достъп. Оспорва се и отказа на СРС да присъди
адвокатско възнаграждение за заповедното производство, след като по делото е
представен договор за правна защита за това производство. Сочи още, че
адвокатът е извършил действия по попълване на книжа и изготвяне на справки в заповедното
производство, за което му се дължи възнаграждение. Моли да се намалят и
разноските, присъдени в тежест на ответницата за производството, като се
присъдят разноски за адвокат за заповедното производство и ДДС върху
възнаграждението за исковото производство.
Ищецът „А.ЗА
С.НА В.“ ЕАД е оспорил в писмено становище частната жалба като неоснователна.
Твърди, че липсват доказателства за оказана правна помощ от адвоката на
ответницата в заповедното производство, като не са необходими и правни знания,
за подаване на възражение по чл. 414 ГПК. Не са налице и основания за промяна в
разноските присъдени за исковото производство по чл. 38 ЗАдв., тъй като
адвокатът на ответниците не е подал своевременно отговор на исковата молба и е
проявил небрежност в защитата й. Не са доказва да е налице регистрация на
адвоката по ЗДДС. Моли да се потвърди определението по чл. 248 ГПК.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното :
Въззивната
жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи
на обжалване.
Районният съд
се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
9 ЗПК и чл. 99 ЗЗД.
Според уредените
в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Производството е образувано след подадено в срок
възражение от длъжника по реда на чл. 414 ГПК.
Обжалваното
решение е валидно в оспорената част.
Решението се
оспорва от ответницата само в частите, в които са уважени исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл.
86 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, за установяване на задължения по договор
за потребителски кредит № *********/13.10.2015
г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, прехвърлени на ищеца с договор за цесия от
19.05.2017 г., а именно: 180, 24 лв. главница, заедно със законната лихва от 28.02.2018 г. до окончателното
й погасяване и 14, 32
лв. - мораторна
лихва за забава върху неплатената главница, дължима за периода 19.05.2017 г. - 28.02.2018 г.
В
частта, в която исковете са
отхвърлени за главница за разликата до пълния предявен размер от 677, 11 лв., а
искът за мораторна лихва за разликата до пълния предявен размер от 90, 96 лв.,
както и изцяло са отхвърлени исковете за установяване на задължения за
възнаградителна лихва в предявен размер от 204, 82 лв., дължима за периода
19.05.2016 г. - 08.12.2016 г., за такса „оценка на досие“ в размер от 28, 37
лв., както и иска за установяване на вземане за такса „Кредит у дома“ в заявен
размер от 444, 40 лв., за периода от 07.07.2016 г. до 08.12.2016 г., решението е влязло в сила, като
неоспорено от ищеца.
СРС е обсъдил
събраните пред него доказателства и е изложил подробно установената по делото
фактическа обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да
преповтаря, а препраща към мотивите на СРС, на основание чл. 272 ГПК.
Във връзка с възраженията на ответницата във
въззивната жалба, настоящият състав намира следното :
Неоснователно
е възражението в жалбата, че ищецът не е спазил срока за подаване на исковата
молба.
Видно от
съобщението до заявителя - ищец в заповедното производство, разпореждането на
съда от 29.03.2018 г., с което на заявителя са дадени указания за предявяване
на иск за вземанията в заповедното производство, му е връчено на 05.04.2018 г.
Едномесечния срок за предявяване на иска по чл. 415, ал. 4 ГПК изтича на
05.05.2018 г. - събота, почивен ден. Съдът констатира, че следващият работен
ден е бил 08.05.2018 г., тъй като 07.05.2018 г. - понеделник е почивен ден,
арг. от чл. 60, ал. 6 ГПК. В случая, видно от квитанцията към нея, исковата
молба е изпратена по куриер „Лео експрес“ на 04.05.2018 г. - петък, с което
действие е спазен предвидения в чл. 415, ал. 4 ГПК 1 - месечен срок за
предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. Възраженията на ответника в жалбата,
че срокът не е спазен, а от там, че решението на СРС е недопустимо
постановено, са изцяло неоснователни. Следователно,
решението е и допустимо постановено в оспорената част.
По съществото
на жалбата срещу решението в обжалваната уважителна част и по основните поддържани в
жалбата възражения, че цесията не е валидно съобщена на ответницата и не са се
породили вземания в полза на ищеца, въззивният състав, в допълнение към
изложеното от СРС, намира следното :
Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗПК кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за
потребителски кредит на трето лице само ако договорът за кредит предвижда
такава възможност. В процесният договор изрично е
предвидена възможност за прехвърляне на правата по него на трето лице - чл. 22.
Следва да се отбележи, че договорът за цесия, от който
произтичат процесните вземания, се дефинира като такъв, при който се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на едно трето,
чуждо на връзката от която произтича вземането лице. Предмет на договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува към момента на сключване на договора и
да е прехвърлимо (каквито по принцип са имуществените права). От тези общи правила се извежда и действието на цесията
спрямо страните по нея, спрямо длъжника и спрямо трети лица.
Със сключване на
договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава от
цедента върху цесионера. За да премине вземането върху цесионера е достатъчно
единствено постигнатото съгласие между него и досегашния носител на вземането и
съответно със самото прехвърляне,
договорът се счита за изпълнен поради изчерпване на предмета му.
За да породи действие спрямо длъжника цесията следва да
му бъде съобщена от
цедента – според изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Този извод произтича от факта, че длъжникът не участвува в цесионния договор и
съответно не е обвързан от него, поради което преди нотификацията, той може да
изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като
сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на
цесионера.
Както е приел
и СРС при разпределяна на доказателствената тежест в процеса, по правилата на
чл. 154 ГПК ищцовото дружество
е следвало да установи - пълно и главно, че спорното право е възникнало - т.
е., че са съществували договорни отношения по предоставяне на потребителски
кредит на ответницата, по който тя не е изпълнила в цялост задълженията си за
плащане на дължимите суми към цедента, размерът на тези вземания, както и
валидното прехвърляне на задължението (като стойност) към ищеца посредством
договор за цесия. Ответницата, от своя страна, следва да ангажира доказателства
за установяване на правоизключващи или правопогасяващи си възражения срещу
съществуването на вземанията, респективно срещу тяхната изискуемост.
В
случая от обсъдените от СРС доказателства се установява, че между цедента „П.Ф.Б.“
ООД и длъжника С.С.С. е съществувало валидно правоотношение по договор за
потребителски кредит, по който последната е получила сумата от 1 500 лв., при
уговорен размер на договорната лихва от 295, 85 лв., а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума в срок от 60 седмици, на равни вноски, всяка от
които в размер на 50, 76 лв. и последна вноска от 50, 47 лв., включваща част от
главницата, договорната лихва, такса оценка на досие и такса „Кредит у дома“.
От
заключението на ССчЕ и приложената към същото Таблица №
1 се установява, че ответницата С. е извършвала
погасявания по кредита, които са в размер на общо 1 690, 61 лв. - внесла е общо 44 вноски. Кредиторът, в
приложение на чл. 9 от договора, е отнасял постъпилите суми за погасяване първо
на лихвите, след това на таксите по договора и едва след това по главницата на
ДПК. Ето защо, към датата на прекратяване на плащанията по договора (след
04.11.2016 г.), незаплатеният остатък по главницата на ДПК е в размер на 1 019,
77 лв.; за договорната лихва - 267,19 лв. и за такси - в размер на 67, 74 лв.
или общо 1 354, 70 лв.
Тази
непогасена част от кредита е била прехвърлена на 19.05.2017 г. с процесния Договор
да прехвърляне на вземания от кредитора „П.Ф.Б.“ ООД на настоящия ищец „АСВ“ ЕАД.
Експертизата
не установява да са извършени плащания от ответницата след 19.05.2017 г., предвид на което ищеца е
претендирал в заповедното производство и лихва за забава, за периода от
19.05.2017 г. до 28.02.2018 г. в размер на 90, 96 лв. Според вещото лице
дължимата лихва е в размер на 107, 84 лв.
При тези
доказателства обосновано е прието от СРС, че ищецът „АСВ“ ЕАД е придобил
вземанията на „П.Ф.Б.“
ООД срещу С.С.С., предмет на договора за потребителски кредит, в размер от общо
1 354, 70 лв., дължим към момента на сключване на договора за цесия -
19.05.2017 г.
Във връзка с
възражението на ответницата, поддържано и във въззивното производство, следва
да се посочи, че съгласно трайната практика на съдилищата и ВКС по въпроса за
уведомяване на длъжника, няма пречка цедента да упълномощи цесионера да извърши
уведомяване на длъжника от негово име за цесията, както и няма пречка, ако не е
редовно достигнало до длъжника в предходен момент, уведомлението да се извърши
с получаване на преписа от исковата молба от ответника.
В тази връзка въззивният съд констатира, че относно уведомяването на
длъжника за извършеното прехвърляне, пред СРС е представено и пълномощно, по
силата на което ищецът - цесионер „АСВ“ ЕАД е упълномощен от предходния кредитор „П.Ф.Б.“ ООД да уведоми
длъжника за сключения договор за цесия. Такова уведомяване е извършено от името
на цедента с писмо с известие за доставяне от 06.06.2017 г., което не е било
връчено на длъжника преди подаване на исковата молба.
Съгласно трайната практика на съдилищата по въпроса, предвид липсата на специални изисквания в закона за начина, по който
длъжникът следва да бъде уведомен от цедента, цесията се приема
за надлежно
съобщена на длъжника и когато изходящото от цедента уведомление
му е връчено като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иск за
вземането. Като факт настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуване на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента
като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаване на
делото – арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и в
решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о.,
в което него се приема, че изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. С това прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. (така в решение № 78 от 09.07.2014 г.
по т. д. № 2352/2013 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС).
Като се съобрази посочената последователна практика на ВКС по въпроса за
уведомяването на длъжника за цесията следва, че дори длъжникът да не е получил
уведомлението за прехвърляне на вземането с писмото преди предявяване на иска,
следва да се приеме, че в случая е уведомен за цесията с получаване на
уведомлението с преписа от исковата молба. Въззивният състав намира за
неоснователни възраженията на ответницата в жалбата в обратния смисъл.
По изложените
съображения въззивният съд намира за съобразен с процесуалният и материален
закон извода на СРС, че исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ІЗЗС и чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са
основателни и доказани в установените по делото размери.
При
спазване правилото на поредност на погасяванията, заложено в договора,
съответстващо на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД СРС е приел, че със заплатената от ответницата сума от 1 690, 61 лв. до
04.11.2016 г. са погасени изцяло таксата за оценка на досието в размер на 75 лв.
и договорната лихва от 295, 85 лв., както и 1 319, 76 лв. от дължимата по
кредита главницата. При това СРС е направил извод, че остава дължима главница в
размер на 180, 24 лв., за която искът е основателен.
Въззивният
състав не намира основание за промяна на изводите, до които е достигнал СРС по
този въпрос.
Тъй
като в частта, в която СРС е отхвърлил исковете, като е приел наличие на
нищожност на клаузите в договора за потребителски кредит, решението е влязло в
сила и не се оспорва от ищеца, настоящият състав намира, че не може да
преразглежда изводите на СРС, предвид забраната за влошаване положението на
неоспорващата решението страна.
По
отношение вземането за лихвата за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, прехвърлено с
договора за цесия, съдът споделя също изводите на СРС.
Съгласно
императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на законната лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. СРС е определил размера на лихвата за забава
за исковия период 19.05.2017 г. - 28.02.2018 г. върху главницата от 180, 24 лв.
по реда на чл.162 от ГПК, с помощта на онлайн лихвен калкулатор, като е приел иска
за основателен до размер от 14, 23 лв.
Въззивният състав не намира основание за промяна на изводите на СРС и в
тази част.
Доколкото
мотивите на настоящият състав съвпадат като цяло с тези на СРС, решението, в
частта, в която исковете са уважени следва да се потвърди, както е постановено.
Този извод се отнася и до решението в частта, в която са присъдени разноски в
тежест на ответницата.
По частната жалба на ответницата срещу определение
№ 133371 от 05.06.2019 г., с което е оставена без уважение
молбата й за изменение на решението в частта по разноските по чл. 248 ГПК.
Частната
жалба е подадена в срок и от легитимирана за това страна, но по същество е
неоснователна.
Законосъобразно
и като е съобразил извършените в заповедното производство процесуални действия
СРС е приел, че по делото няма доказателства за оказана правна помощ и
съдействие от страна на адв. Г. на ответника С.С. в заповедното производство. В
производството е депозирано единствено възражение, подадено лично от длъжника С..
В заповедното производство не са извършвани никакви други процесуални действия
от страна на длъжника, нито е приложен договор за правна помощ и съдействие.
Такъв е представен едва в исковото производство и основателно не е зачетен от
СРС. Не са ангажирани доказателства, от които да са направи заключение, че
ответницата е консултирана от адв. Г., нито че адвоката е подал възражението по
чл. 414 от ГПК по ч. гр. д. № 13829/2018 г., както е записано в предмета на
договора от 20.03.2018 г.
На
следващо място, основателно СРС е приел, че няма доказателства за
регистрирането на адв. С.Г. по ЗДДС, за да й се начислява ДДС върху
определеното от съда възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1 ЗАдв.
Въззивният състав приема, че присъденият от СРС на адв. Г. размер адвокатско възнаграждение,
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., е определен в съответствие с НМРАВ и материалния
интерес по делото. Не е налице основание за преразглеждане на размера по реда
на чл. 248 от ГПК. Въззивният състав споделя изводите на СРС и по този въпрос.
Като съобрази изложеното
съдът намира, че определение
№ 133371 от 05.06.2019 г., с което е оставена без уважение молбата на
ответницата, чрез адв. Г., за изменение на решението в
частта по разноските по чл. 248 ГПК, следва да се потвърди.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода
на спора и направеното искане, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право
разноски във въззивното производство. На основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК и НПП и като съобрази извършените от юрисконсулта действия по подаване на
отговори на ваззивната и частната въззивна жалби, съдът определя в полза на ищеца
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 77529/27.03.2019 г. на СРС, 164 с - в, по гр. д. № 28887/2018 г., в частта, в
която е признато за установено, на основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл.
86 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, че С.С.С., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********
незаплатени задължения по договор за потребителски кредит № *********/13.10.2015 г., сключен с „П.Ф.Б.“
ООД, прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 19.05.2017 г., а именно: 180, 24 лв. - подлежаща на
връщане заета сума, заедно със законната лихва от 28.02.2018 г. до окончателното
й погасяване и 14, 32
лв. - мораторна
лихва за забава върху неплатената главница, дължима за периода 19.05.2017 г. - 28.02.2018 г., за
който е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 13829/2018
г. на СРС, 164 с-в и са присъдени разноски в тежест на С.С.С..
ПОТВЪРЖДАВА определение №
133371 от 05.06.2019 г. на СРС, 164 с - в, по гр. д. № 28887/2018
г., с което е оставена без уважение молбата на С.С.С.,
чрез адв. Г., за изменение на решението в частта по
разноските по чл. 248 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата
отхвърлителната част, като неоспорено от ищеца.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. НПП, С.С.С., ЕГН **********,
с адрес ***, кантора 2, чрез адв. Г. да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес: ***, офис сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лв. за производството
пред СГС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.