Р Е
Ш Е Н
И Е № ……
Гр. София, 08.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, ІV „Д”
състав в публичното заседание на десети октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова ЧЛЕНОВЕ :
Цветомира Кордоловска Биляна Коева
при
участието на секретаря Екатерина Калоянова, като взе предвид докладваното от
съдия З. Иванова в. гр. д. № 17320 по описа за 2018 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на ответника „С.б.з.а.л.п.г.и
а.р. (СБАЛГАР) - Д-р М.“ ООД, ЕИК *******, чрез представителя му, срещу решение № 41386/15.08.2018
г. на СРС, 67 с - в, по гр. д. № 67118/2017 г., в частите, в които е
осъдена да заплати на Д.К.П. ЕГН **********, на основание чл. 213, ал. 2 КТ сумата 1 266 лв.
- обезщетение за недопускане до работа за периода от 01.06.2017 г. до
30.06.2017 г. и на основание чл. 262 КТ сумата 63, 23 лв. - възнаграждение
за положен извънреден труд на 3 март 2017 г., 1 май 2017 г., 6 май 2016 г. и 24
май 2017 г., ведно със законната лихва върху
тях от 25.09.2017 г. (предявяване на исковете)
до окончателното им изплащане.
Решението в частите, в които се
отхвърлят главните искове по чл. 224, ал. 1 КТ - за сумата от 845 лв. – обезщетение
за неизползван отпуск за 2017 г. и по чл. 262 КТ - над уважения размер от 63,
23 лв. до пълния предявен размер от 245 лв., е влязло в сила - като неоспорено от ищцата.
Жалбоподателят излага доводи, че в оспорените части решението
е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуален закон. Поддържа,
че на 10.04.2017 г. ищцата, заедно с целия персонал на клиниката, който
осъществява дейност по асистирана репродукция, са подали заявления за
прекратяване на трудовите им правоотношения, считано от 01.07.2017 г. - по
взаимно съгласие с работодателя. Управителят на лечебното заведение е дал
съгласие за прекратяването. Според ответника, при това положение работодателят
е бил длъжен да предостави на работника ползването на полагащия му са платен
отпуск, който е разрешен на общо 6 служители от клиниката, в това число на
ищцата, считано от 01.06.2017 г. до 30.06.2017 г. В този период не се е очаквало
от нея да се явява на работа. Целта на издадената от работодателя заповед №
28/30.05.2017 г., с която се ограничава достъпа на ищцата до работното й място
е да се избегнат стълкновения между стария и новия екип в клиниката. СРС не е
взел предвид факта, че всички лица, вписани в присъствените протоколи, които са
осъществявали дейност по асистирана репродукция, са били в законоустановен
отпуск. Поддържа се, че не е налице хипотезата на чл. 213, ал. 2 КТ за
обезщетяване на работника за недопускането до работа, тъй като в периода е
установено безспорно, че ищцата е била в платен годишен отпуск, който е
използван реално и е заплатен от работодателя. Неправилно е прието, че на
ищцата се дължи възнаграждение от 63, 23 лв. - като обезщетение по чл. 262, ал.
2 КТ за работа през официалните празници. Не е спорно, че ищцата е полагала труд
по време на тези празници. Той е заплатен своевременно от работодателя, заедно
с обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, което се установява от заключението на
ССчЕ. Моли да се отмени решението в оспорените части, като се отхвърлят изцяло
исковете. Претендира разноски в производството, като не прави възражение за
прекомерност на разноските на насрещната страна.
Въззиваемата страна – ищцата Д.К.П., чрез процесуалния си представител,
оспорва жалбата в писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението
е законосъобразно и постановено в правилно приложение на материалния закон и процесуалните
правила в оспорените части. Неоснователно е твърдението в жалбата, че в случая
е налице хипотезата на чл. 173, ал. 4 ГПК. Присъствените протоколи са подписани
от 9 души служители, подали молби за прекратяване, като само на 6 от тях е
ограничен достъпа. Възразява се срещу твърдението на ответника, че не е налице
незаконно недопускане до работно място по чл. 213, ал. 2 КТ, поради факта, че
на ищцата е предоставено ползването на платен годишен отпуск, считано от
01.06.2017 г. и не се очаква тя да се явява на работното си място. СРС
основателно е приел, че не е налице хипотезата на предоставяне на платен отпуск
без съгласието на работника, по смисъла на чл. 173, ал. 4 КТ. Ищцата не е
отправяла нарочна молба до работодателя за ползването на платен отпуск за 2017
г. и не се доказват предпоставките за възникване на правото на работодателя да
предостави платен отпуск без съгласието на служителя. Присъствените протоколи
показват по недвусмислен начин желанието на ищцата да изпълнява трудовите си
функции, за което не е била допусната от ответника, както е приел СРС. Правилно
СРС е приел, че заплатената от ответника сума при прекратяване на договора,
покрива само обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, но не и в цялост
възнаграждението за работа през официалните празници. Моли да се остави без
уважение жалбата като се потвърди решението. Претендира разноски за въззивната
инстанция.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната
проверка, приема за установено следното :
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно
по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът се произнася
служебно и за констатирани нарушения на императивните материалноправни норми.
Оспореното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не са нарушени
императивни материалноправни норми.
По делото не е спорно, а и от събраните доказателства
се установява, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по
силата на което ищцата е заемала длъжността „старша акушерка“. Страните не
спорят и относно обстоятелството, че правоотношението е било прекратено,
считано от 01.07.2017 г. по взаимно съгласие - по чл. 325, т. 1 КТ, за което е
издадена заповед № 58/30.06.2017 г. на работодателя.
По иска с
правно основание чл. 213, ал. 2 КТ, по който работодателят е осъден да заплати
на ищцата сумата 1 266 лв., представляваща обезщетение за недопускане до
работа за периода от 01.06.2017 г. до 30.06.2017 г. и във връзка с доводите в
жалбата, въззивният съд намира следното :
Съгласно чл. 213, ал. 2 КТ работодателят и виновните
длъжностни лица солидарно дължат обезщетение на работника или служителя, когото
незаконно не са допуснали на работа през времето, докато трае изпълнението на
трудовото правоотношение, в размер на брутното трудово възнаграждение на работника
или служителя за това време.
Ищцата е претендирала обезщетение за период
01.06.2017 г. - 30.06.2017 г. По делото не е спорно, че в този период между
страните е съществувало валидно трудово правоотношение, както и че в рамките на
периода ищцата не е изпълнявала трудовите си задължения. Спори се дали е
възникнало основание за получаване на обезщетение за недопускане до работа в
периода.
Обезщетението по чл.
213, ал. 2 КТ се дължи при последващо неправомерно недопускане до работата, за
изпълнението на която е сключен трудовият договор.
Следователно, за да възникне за служителя
право да получи обезщетение за недопускане
по смисъла на чл. 213, ал. 2 КТ, е достатъчно той да не е допуснат до работа и да е изявил готовност да работи. В този случай недопускането до работа е незаконно, понеже е извършено в нарушение на основното задължение на
работодателя да осигури на работника или служителя нормални условия за
изпълнение на работата по трудовото правоотношение (арг. чл. 127 КТ).
Основателно
СРС е приел, че с представените по делото присъствени протоколи от 01.06.2017 г.,
02.06.2017 г. и 05.06.2017 г. на служителите, които са се явявали на работа в
клиниката през посочените дни, в който присъства и подпис на ищцата, пред
работодателя е обективирана готовност за престиране на труд. В същото време не
е спорно и че работодателят е издал нарочна заповед № 28/01.06.2017 г., в която
е изброил лицата, на който е ограничен достъпа до работните им места в
клиниката, в това число е посочена и ищцата.
Понеже
в разпоредбата на чл.
213, ал. 2 КТ е изрично предвидено, че е налице недопускане на работа „през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение“ на работника или служителя в предприятието следва,
че липсва изискване за присъствие на
работното място през целия период на недопускането.
В решение
№ 518 по гр. д. № 374 за 2009 г. на ІV ГО, ВКС, решение № 298 по гр. д. № 3972 за 2008 г. на І ГО,
ВКС, решение № 683 по гр. д.
№ 1130 за 2009 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 191 от 04.05.2011 г. по гр. д. № 656/2010 г., Г. К., ІV Г. О. на
ВКС се приема, че за
ангажиране на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа, е напълно достатъчно работникът или служителят дори и един
единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира
труд по трудовото
правоотношение. От момента на явяването му на работа и незаконното му
недопускане от страна на работодателя, работникът или служителят има право на
съответното обезщетение.
Ответникът поддържа в жалбата и пред
първоинстанционния съд, че не дължи обезщетение за незаконно недопускане, тъй
като в този период на ищцата било разрешено ползването на отпуск за 2017 г. от
страна на работодателя при условията на чл. 173, ал. 4 КТ - без нейно съгласие.
Основателен и съобразен с материалния закон е извода
на СРС, че не се установява ответникът да е упражнил правата си да предостави
ползването на платения годишен отпуск на служителя без негово съгласие, на
основание чл. 173, ал. 4 КТ. По делото не са ангажирани доказателства за наличие
на някоя от предпоставките за прилагане на разпоредбата - не се установява престой
повече от 5 работни дни, ползване на отпуск едновременно от всички служители
или служителят, след покана от работодателя, да не е поискал отпуска си до края
на календарната година, за която се отнася.
Предвид изложеното следва да се сподели
извода на СРС, че в производството се установява ищцата да се е явявала на работа
в дните през периода, посочен в присъствените протоколи, както и че ответникът я
е препятствал да изпълнява трудовата си функция. Поради това е налице основание за ангажиране отговорността
на работодателя за заплащане на обезщетение съгласно чл. 213, ал. 2 КТ.
Понеже размерът на обезщетението се определя, съгласно
чл. 228, ал. 1 КТ, на база брутното трудово възнаграждение, получено от
работника за последния пълен отработен месец преди прекратяване на трудовото му
правоотношение, основателно и при съобразяване заключението на ССчЕ СРС е
приел, че искът за заплащане на обезщетение в размер на 1 266 лв. следва
да бъде изцяло уважен.
По
иска с правно основание чл. 262, ал. 2 КТ -
за възнаграждение за извънреден труд в дни на официални празници – 03.03,
01.05, 06.05 и 24.05.2017 г., съдът намира следното :
За да възникне парично вземане за
извънреден труд, е необходимо да са се осъществили следните материални
предпоставки : работодателят да е възложил
изпълнение на трудовите задължение на работника или служителя извън уговореното
работно време или той мълчаливо да е допуснал полагането на труд извън
установено по трудовото правоотношение работно време и работникът и служителят
ефективно да е престирал своята работна сила съгласно нарежданията на
работодателя извън установеното в трудовия договор работно време. Задължението
на работодателя да заплати трудово възнаграждение при полагане на извънреден
труд представлява насрещната престация за извършената от работника или
служителя работа по трудово правоотношение. Ако съдът установи, че е положен извънреден труд и не е платен, ще следва да присъди възнаграждение за него, на основание чл. 150 КТ. (В
този слисъл решение № 103 от 27.07.2012 г. по гр. д. № 299/2011 г., ГК, ІV ГО на ВКС).
В обобщение на изложеното, при установено полагане на извънреден труд
съгласно чл. 150 КТ, във вр. с чл. 262 КТ, работодателят дължи заплащане на
възнаграждение в увеличен размер, но не по - ниско от минималните установени в
закона размери.
В случая страните не спорят, че е положен извънреден труд през посочените дни на официални празници и
основателно СРС е достигнал до извод, че за този труд й се дължи възнаграждение
определено по реда на чл. 262, ал. 1, т. 3 КТ.
Като е съобразил частичните плащания на работодателя
през съответните месеци, отразено във фишовете за заплати като допълнително
възнаграждение - „еднократна премия“,
основателно СРС е приел, че на ищцата се дължи
възнаграждение за работа на официалните празници за незаплатения остатък
в размер на 63, 23 лв., до който искът е уважен.
Тъй като решаващите изводи на СГС съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, решението в оспорените части следва да се потвърди,
като постановено при правилно приложение на материалния закон. Този извод
следва и за решението в частта по разноските присъдени в полза на ищеца, които
са съобразени с уважената и отхвърлена част от исковете.
По разноските пред СГС :
С
оглед изхода от спора и направеното искане, право на разноски има въззиваемата
страна - ищцата. Като се съобразят доказателствата за направени разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в нейна полза следва да се присъдят разноски за
адвокат в размер на 350 лв. за въззивната инстанция.
Воден
от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 41386/15.08.2018 г. на
СРС, 67 с - в, по гр. д. № 67118/2017 г., в частите, в които С.б.з.а.л.п.г.и
а.р. (СБАЛГАР) - Д-р М.“ ООД, ЕИК ********** е осъдена да заплати на Д.К.П. ЕГН **********, на основание чл. 213,
ал. 2 КТ, сумата 1 266 лв. - обезщетение за недопускане до работа за
периода от 01.06.2017 г. до 30.06.2017 г. и на основание чл. 262 КТ сумата
63, 23 лв. - възнаграждение за положен извънреден труд на 3 март 2017 г., 1
май 2017 г., 6 май 2016 г. и 24 май 2017 г., ведно със законната лихва върху тях от 25.09.2017 г. (предявяване на исковете) до
окончателното изплащане, както и в частта по разноските.
РЕШЕНИЕТО е влязло в
сила в частите, в които се отхвърлят
главните искове по чл. 224, ал. 1 КТ - за сумата от 845 лв. - обезщетение за
неизползван отпуск за 2017 г. и по чл. 262 КТ - над уважения размер от 63, 23
лв. до пълния предявен размер от 245 лв.,
като неоспорено от ищеца.
ОСЪЖДА „С.б.з.а.л.п.г.и а.р. (СБАЛГАР) -
Д-р М.“ ООД, ЕИК **********, със съдебен адрес ***, чрез ад. Г. да заплати на Д.К.П., ЕГН **********, с адрес ***,
чрез адв. В., адвокатско
възнаграждение за СГС в размер на 350 лв. , на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.