Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димитринка Гайнова | |
за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 144 от 31.08.2011г. по гр.дело № 812/2011г. по описа на П.районен съд е отхвърлен предявеният от КВЗКАЧС „Ф.”-гр.Л. против К. А. Б. от гр.П. и П. М. Л. от гр.П. иск с правно основание чл.135 от ЗЗД за обявяване за недействителността спрямо ищеца на сключен между ответниците договор за дарение на недвижим имот, а именно: втори жилищен етаж, със застроена площ от 94 кв.м. от двуетажна жилищна сграда, построена в дворно място от 510 кв.м., съставляващо УПИ II-1184 в кв.113 по ПУП на гр.П., намиращ се на ул.»П.Р.С.» № ..., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, като дарителят си е запазил правото на безвъзмездно ползване върху същия имот докато е жив, оформен с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 33, том трети, рег.№ 2091, дело № 364 от 2010г. на нотариус в района на ПРС-Д.А., като неоснователен и недоказан. Срещу това решение на съда е подадена въззивна жалба от КВККЧЗС „Ф.”-гр.Л. чрез пълномощника адв.В.. Атакува решението като сочи, че същото е незаконосъобразно и неправилно по изложени за това подробни доводи. Счита за неправилен извода на съда, че липсва най-важната предпоставка за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД-съществуването на твърдяното вземане, като сочи, че този извод на съда е в противоречие с решение № 552 от 15.07.2010г. по гр.д. № 171/ 2009г. на ВКС /по чл.290 от ГПК/. Счита, че ответникът има безспорното качество „длъжник” по изп.дело № 372/ 2010г. на ЧСИ К. и именно в това си качество е извършил дарение на свой недвижим имот, с което е намалил имуществото си и е препятствал ищеца да се удовлетвори от него. Излага, че изводът на съда, че вземането е погасено по давност с оглед разпоредбата на чл.147 от ЗЗД е неправилен и в противоречие с Решение № 120 от 30.07.2010г. по т.д. № 988/ 2009г. на ВКС /по чл.290 от ГПК/. Счита за неправилен изводът на съда, че доколкото не е протекло между страните исково производство по чл.422 от ГПК, то въпросът за съществуването на вземането не е решен със сила на пресъдено нещо. Сочи, че съдът не е съобразил, че във връзка с образуваното производство по издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист ответникът не се е възползвал от правото си да направи възражение, поради което са преклудирани правата му в тази насока-да прави възражения по отношение на вземането. Сочи, че е налице безспорно вземане на ищеца спрямо ответника, произлизащо от действително задължение по изп.дело № 372/ 2010г. на ЧСИ Д.К., предвид на което ищецът е с безспорното качество „кредитор”, а ответникът Б.-с безспорното качество „длъжник”. Излага, че издадената заповед за незабавно изпълнение е съдебен акт, придобил стабилитет, приравняващ го към актовете, притежаващи и придаващи сила на пресъдено нещо, поради изчерпване на възможностите за оспорването му по съдебен ред. Счита, че останалите елементи от фактическия състав на чл.135 от ЗЗД също са налице, макар и съдът неправилно да е отрекъл това в съдебния си акт. Счита, че е налице увреждане на кредитора, поради това, че е налице намаляване на имуществото на длъжника, водещо до увреждане на кредитора. Счита, че е налице и знание за увреждане, тъй като сделката е извършена шест дни, след като ответникът е получил поканата за доброволно изпълнение. Счита, че без значение за предявената претенция е дали имуществото, предмет на сделката е секвестируемо или не, в каквато насока е константната практика-когато самият длъжник се е разпоредил с несеквестируемо имущество, отпада несеквестируемостта му.Моли съда да отмени решението на ВТРС и постанови ново, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски. Постъпил е отговор на въззивната жалба от адв.И., пълномощник на ответника по жалба К. Б. от гр.П.. Счита жалбата за неоснователна по изложени за това подробни съображения. Моли да бъде постановено решение, с което да се потвърди решението на ПРС като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Ответникът по жалба П. Л. от гр.П. не е депозирал отговор в законоустановения срок и не е заел становище по жалбата. Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, отговора на ответника по жалба и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното : След извършена служебна проверка по реда на чл. 269 пр. 1 от ГПК въззивният съд счита, че обжалваното решение е валидно изцяло и е допустимо. По същество решението е правилно и законосъобразно. Фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. По тези причини настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по делото, поради което не я възпроизвежда отново. Във въззивната инстанция не са събрани други доказателства. Предявен е иск с правно основание чл.135 от ЗЗД. Правните изводи на първоинстанционния съд, формирани въз основа на установената от този съд фактическа обстановка, са правилни. Въззивната инстанция с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК възприема изцяло мотивите на първоинстанционния съд, които са изчерпателни и са в съответствие със закона и съдебната практика. На основание горепосочения текст въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд относно неоснователността и недоказаността на предявения иск. По направените оплаквания от страна на жалбоподателя, съдът намира същите за неоснователни: По отношение на възражението, че е неправилен изводът на съда, че липсва най-важната предпоставка за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД-съществуването на твърдяното вземане, тъй като този извод на съда е в противоречие с решение № 552 от 15.07.2010г. по гр.д. № 171/ 2009г. на ВКС /по чл.290 от ГПК/-същото е неоснователно. На първо място изводите на ВКС в цитираното решение са извадени от контекста. Константната практика на ВКС е в насока именно, че ищецът по иск по чл.135 от ЗЗД носи тежестта да докаже качеството си на кредитор пълно и главно, а ответникът има правото да го оспорва, да отрича твърдените правопораждащи факти, да предявява възражения срещу съществуването на претендираното право и да провежда насрещно доказване. Това следва от нормата на чл.135 от ЗЗД, тъй като за да възникне преобразуващото право на ищеца по този текст от закона, същият е необходимо да има качеството на кредитор, т.е. да установи съществува ли за него валидно възникнало вземане. Безспорно по делото е, че с оглед разпоредбата на чл.531 вр.чл.537 от ТЗ вземането на кредитора е погасено по давност. Само на това основание искът по чл.135 от ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, тъй като най-важната последица от изтеклата погасителна давност е, че кредиторът загубва възможността принудително да осъществи вземането си по съдебен ред. По отношение на възражението, че ответникът има безспорното качество „длъжник” по изп.дело № 372/ 2010г. на ЧСИ К. и именно в това си качество е извършил дарение на свой недвижим имот, с което е намалил имуществото си и е препятствал ищеца да се удовлетвори от него-същото е неоснователно. Качеството на ответника Б. „длъжник” по изп.дело е различно от качеството му на длъжник съгласно разпоредбата на чл.135 от ЗЗД. Под „длъжник” по смисъла на чл.135 от ЗЗД се разбира лицето, което е насрещна страна по правоотношението, породило вземането на кредитора-носителят на главното задължение, каквато е практиката на ВКС. По отношение на възражението, че изводът на съда, че вземането е погасено по давност с оглед разпоредбата на чл.147 от ЗЗД е неправилен и в противоречие с Решение № 120 от 30.07.2010г. по т.д. № 988/ 2009г. на ВКС /по чл.290 от ГПК/-същото е неоснователно. Действително, съдът е цитирал разпоредбата на чл.147 от ЗЗД, но за да приеме, че вземането е погасено по давност е обсъдил именно сроковете на специалната менителнична погасителна давност, които са по-кратки-тригодишни от датата на падежа. По отношение на възражението, че е неправилен изводът на съда, че доколкото не е протекло между страните исково производство по чл.422 от ГПК, то въпросът за съществуването на вземането не е решен със сила на пресъдено нещо, поради което ответникът може да противопоставя всички възражения по вземането, включително за погасяването му по давност. Същото е неоснователно. Действително, настоящото производство е предхождано от протекло между страните производство по чл.417 от ГПК, в което производство не се спори, че ответникът Б. не е направил възражение по чл.414 от ГПК. Този факт обаче не преклудира правата му да направи възражения срещу вземането в друго производство. И това е така, тъй като в производството по чл.417 от ГПК съдът не решава спора между страните със сила на пресъдено нещо. Само при наличието на тази правна последица биха били преклудирани правата на ответника да направи възраженията си срещу вземането. Соченото от жалбоподателя, че издадената заповед за незабавно изпълнение е съдебен акт, придобил стабилитет, приравняващ го към актовете притежаващи и придаващи сила на пресъдено нещо, поради изчерпване на възможностите за оспорване по съдебен ред, е несъстоятелно. Цитираната заповед за незабавно изпълнение се ползва единствено със стабилитет, поради необжалването й и поради изчерпване на възможностите за нейното обжалване, но не и със сила на пресъдено нещо. Стабилитетът пък от своя страна не може да приравни заповедта за незабавно изпълнение към актовете, които притежават силата на пресадено нещо, тъй като стабилитетът се състои в неизменимост, необжалваемост и неотменимост на съдебния акт /в случая ЗНИ/, а силата на пресъдено нещо има друга същност, като непререшаемостта на правния спор е една от нейните съставки. По отношение на възражението, че останалите елементи от фактическия състав на чл.135 от ЗЗД също са налице, макар и съдът неправÞлно да е отрекъл това в съдебния си акт-също е неоснователно. Ищецът не е установил, че е налице увреждане поради намаляване имуществото на длъжника. Видно от приложената по делото справка на АВ /а и този факт не се спори/, е, че недвижимият имот, предмет на сделката, е единствено жилище на Б., поради което същото с оглед разпоредбата на чл.444 т.7 от ГПК е несеквестируемо. Поради това кредиторът не може да насочи изпълнението върху единственото жилище на своя длъжник, предвид на което няма увреждане за него, тъй като длъжникът, разпореждайки се с този имот, не намалява имуществото, от което кредиторът може да се удовлетвори принудително, поради това, че същият изначално не е притежавал тази възможност предвид несеквестируемостта на имота. С оглед на изложеното и предвид на това че обжалваното решение не страда от посочените в жалбата пороци, не са налице сочените нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, водещи до неправилност на решението, същото следва като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено от въззивния съд. Разноски са претендирани от ответника по жалба Б., но тъй като липсват данни такива да са направени пред въззивната инстанция, то не се присъждат. Водим от горното, ВТОС Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА решение № 144 от 31.08.2011г. по гр.д. № 812/ 2011г. по описа на Павликенски районен съд. Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните. Председател: Членове: |