Р Е Ш Е Н И Е
№ 2252/22.11.2021г.
гр. Пловдив, 22 ноември 2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, І отделение, ІX състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при секретаря К.Р., като разгледа докладваното от съдия
Стоянов адм. дело № 2389 по описа на
съда за 2021 год., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство е по реда на Глава Десета от АПК, във
връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).
Образувано е по жалба на Г.С.П. ЕГН **********
***, чрез адвокат П. против Заповед
за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1
б. Д от ЗДвП № 21-1204-000097 от 09.02.2021 г. издадена от Ива Пламенова
Григорова, на
длъжност началник група към ОДМВР- София, сектор Пътна Полиция, с която на жалбоподателя
е наложена ПАМ – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до
заплащане на дължимата глоба, за извършено административно нарушение по чл. 186, ал. 7 от ЗДвП.
В
жалбата са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на
оспорения акт и се иска отмяната му от съда. Поддържа се, че не са налице
основанията за налагане на административна принуда по реда на чл. 171, т.
1, б. "д" от ЗДвП,
тъй тази правна норма била
обявена за
противоконституционна. Претендира се присъждане на съдебни разноски.
Ответникът
– началник група в сектор Пътна Полиция при ОДМВР – София е подал молба-становище, с която се оспорва жалбата. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Окръжна прокуратура- Пловдив, редовно
уведомена за възможността да встъпи в производството, не се представлява и не
изразява становище по жалбата.
Съдът,
като взе предвид разпоредбата на чл. 168 от АПК и прецени събраните по
делото доказателства, ведно с доводите и изразените становища прие за
установено следното:
От
приложения по делото (лист 22
от делото) Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ № GA251931 от 08.02.2021 г., изготвен
от младши експерт при ОДМВР София, сектор Пътна Полиция, се установява, че на 08.02.2021 г. около 21: 37 часа в Община Костенец,
на път София- София регион- Пазарджик- Пловдив- Стара Загора- Сливен –Ямбол
–Бургас, на АМ Тракия, на 54 км посока гр. София, жалбоподателят управлявал личния си
лек автомобил Шевролет Т Круз, с рег. № *** без да е изпълнил задължението си да заплати
наложената му глоба в определен срок по фиш серия Х/55392/10,01,2021 г. от
ОДМВР Пловдив , РУ Стамболийски.
На
09.02.2021 г. административния
орган издал оспорваната заповед, приемайки, че Г.П. е нарушил разпоредбата на чл. чл. 186, ал. 7 от ЗДвП, като управлявал МПС с
наложено наказание "глоба" с фиш,
неплатена в срока за
доброволно заплащане. По делото няма данни заповедта да е била връчена на жалбоподателя.
С
оглед така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Жалбата
е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 140, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, имаща
право и интерес от обжалването.
Разгледана
по същество, жалбата е основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 146 от АПК, проверката на законосъобразността
на оспорения индивидуален административен акт обхваща установяване
компетентността на издалия го орган, спазена ли е изискваната от закона форма,
спазени ли са материалните и процесуалните разпоредби при издаването му, както
и дали е съобразен с целта на закона. Съдът е длъжен въз основа на
представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорената
заповед за налагане на принудителна административна на така посочените
основания, като не се ограничава само с основанията посочени от оспорващия.
Съдът намира, че оспорения административен акт е издаден от компетентен орган и
в изискваната от закона форма.
Съгласно
чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, принудителните
административни мерки по чл. 171, ал. 1 се прилагат с мотивирана заповед от
ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност.
Оспорвания акт е издаден от началник група в сектор Пътна Полиция при ОДМВР – София в това му качество и е
налице необходимата компетентност, съгласно заповед № 517з-51/05.01.2018 г. на Директора на ОДМВР - София, във вр. със заповед № 8121к-1385/21.04.2015 г. на Министъра на
вътрешните работи.
Въз
основа на съставения АУАН е издадена оспорената Заповед за прилагане на
принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, буква д от ЗДвП №21-1204-000097 от 09.02.2021 г. издадена от Ива Пламенова
Григорова, на
длъжност началник група към ОДМВР- София, сектор Пътна Полиция, с която на жалбоподателя
е наложена ПАМ – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до
заплащане на дължимата глоба.
Настоящият
състав не констатира при издаване на обжалваната заповед да е допуснато
съществено нарушение на административнопроизводствени правила и противоречие на
материалноправни норми. Не е налице нарушение на разпоредбите на чл. 34 и чл. 35 от АПК.
Оспорената
заповед отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2 от АПК. Същата е мотивирана и
съдържа фактическите и правните основания, послужили за нейното издаване.
Изпълнени са изискванията на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП.
Макар,
при издаване на процесната ЗППАМ да не са
допуснати нарушения на процесуалните правила, същата следва да бъде отменена поради следните
съображения:
Според
чл. 171, т. 1, б. "Д" от ЗДвП,
временно се отнема свидетелството за управление на моторно превозно средство на
водач, който управлява моторно превозно средство с наложено наказание глоба,
незаплатена в срока за доброволно заплащане – до заплащане на дължимата глоба.
Тази правна норма е обявена за противоконституционна от Конституционния съд на
Република България с решение № 3 от 23.03.2021 г. по конституционно дело № 11
от 2020 г., обн. ДВ бр. бр. 26 от 2021 г.
Чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ урежда конститутивното
действие на решението на КС, установяващо противоконституционност на закон
респ. разпоребда от закон,
като занапред тя не се прилага. Съгласно практиката на КС (решение № 22 от
31.10.1995 г. по конст. д. № 25/1995 г., КС) се приема за отмяна на закона и
евентуално за възстановяване действието на отменените или изменените редакции
на закона преди приемането на противоконституционната му редакция. Всъщност
значението на тази норма е, че от влизане в сила на решението на КС всички
държавни органи, вкл. съдилищата, са длъжни да не го прилагат. Съдилищата са
длъжни да откажат да го приложат по всички висящи дела, а останалите държавни органи
– по всички неприключили правоотношения.
На
следващо място, чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ не урежда сила на
пресъдено нещо на решението на решението на КС, установяващо противоконституционност
на закон. Разликата между силата на пресъдено нещо на едно съдебно решение и
конститутивното му действие е, че силата на пресъдено нещо на решението
приключва правния спор, предмет на делото, като отрича или потвърждава правото,
предмет на спора, и го прави безспорно, регулира поведението на спорещите
страни за в бъдеще и прави спора непререшаем, докато конститутивното действие
на решението внася правна промяна в материалните отношения на страните по
спора. Всеки правен спор, приключил с решение по същество, формира сила на
пресъдено нещо, но само определени решения на съда имат преобразуващо действие.
Решението по чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ има конститутивно действие.
Същевременно, съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС
решенията на КС са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и
граждани. Задължителността, която има предвид ЗКС в посочената норма, урежда силата на
пресъдено нещо на решението на КС – както на решението, което установява
противоконституционност на закон, така и на това, което отхвърля искането за
обявяване на закон за неконституционен. Нейните субективни предели са
изключително широки – тази сила на пресъдено нещо обвързва всички правни субекти
в страната и всички държавни органи – вкл. и съда, какъвто е конкретния казус.
Конституционния
съд в решение № 3 от 28.04.2020 г. по конституционно дело № 5/2019 г. и решение
№ 4 от 14.05.2020 г. по конституционно дело № 9/2019 г. на Конституционния съд на
Република България, относно действието на решенията на Конституционния съд,
приема, че по отношение на заварените от него неприключени правоотношения и
правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага. Относно термина "не се
прилага" в мотивите си Конституционният съд е приел, че по смисъла на чл. 151, ал. 2, изр. трето от КРБ следва да се разбира
невалидност на закона, обявен за противоконституционен. Този закон фактически (макар и не
формално) не е приложимо право, и е оставен без правна сила, а доколкото
правната система е обективно действащо право, противоконституционният закон
фактически не е част от правната система. За правоотношенията, които не са
приключени по времето, когато влиза в сила обезсилващото решение на
Конституционния съд (заварени правоотношения), въздействието на
противоконституционния закон се преустановява, защото според чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията
неговото прилагане е вече забранено. По отношение на заварените правоотношения,
които са възникнали при действието на обявения за противоконституционен закон,
но спрямо които той не е произвел по окончателен начин регулативния си ефект,
решението на Конституционния съд действа занапред, като "отнема"
регулативната способност на обявената за противоконституционна уредба и така
въздейства върху правния резултат.
Прилагането
на обявеният за противоконституционен закон към висящо производство е в
противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1
– никой закон не може да противоречи на Конституцията, ако противоречи, той не е част от
правната система, а следователно не е приложимо право – което единствено има значение
за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи
съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. В
тези случаи съдът решава спора, позовавайки се пряко на Конституцията, когато това е възможно,
както и чрез аналогия на закона и аналогия на правото.
С
оглед на изложеното, оспорената принудителна административна мярка е наложена
на основание обявена за противоконституционна разборедба – чл. 171, т. 1, буква "Д" ЗДвП, което налага отмяната на
заповедта за налагането й.
По
отношение на разноските:
Предвид изхода на делото на
жалбоподателя следва да се присъдят сторените съдебни разноски, които се
доказват в размер на 10 лева за държавна такса.
Съгласно
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на жалбоподателя,
адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално
затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се
предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Този размер – съгласно чл.
8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и
съдействие по административни дела без определен материален интерес
възнаграждението е 500 лв., която сума следва да се присъди в полза на адвокат П..
На
основание чл.
143, ал. 1 във вр. § 1,
т. 6 от ПЗР на АПК разноските следва да бъдат поставени в
тежест на юридическото лице, в структурата на което е ответният административен
орган.
Ето
защо, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/ № 21-1204-000097 от 09.02.2021 г. издадена от началник група в
сектор „Пътна
полиция“ при ОДМВР- София.
ОСЪЖДА Областна дирекция на
Министерство на вътрешните работи– София
да заплати на Г.С.П. ЕГН ********** ***, сумата от 10 ( десет) лева,
представляваща съдебни разноски.
ОСЪЖДА Областна дирекция на
Министерство на вътрешните работи– София да заплати на адвокат С.Ж.П. ***,
сумата от 500 лева (петстотин лева),
представляваща адвокатско възнаграждение по настоящото производство, на
основание чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението
не подлежи на обжалване.
Административен съдия: