№ 113
гр. Русе , 02.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и осми май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Боян Войков
при участието на секретаря Вероника Якимова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20214500500298 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Б. Г. Б. и С. Г. Б., и двамата чрез адв. Ю.Д. АК
Русе против решение № 260276 от 19.03.2021 г., постановено по гр. д. № 4332/2020 г.
на Русенския районен съд, с което са уважени предявените от Р. Д. С. искове с правно
основание чл. 108 ЗС като е признато за установено по отношение на тях, че ищецът е
собственик на ½ идеална част от нива с площ 3001 кв.м., представляващ поземлен имот
с идентификатор 47336.45.29 по КККР на град Мартен, общ. Русе, местност Слатината
и ½ идеална част от земеделска земя (нива) с площ 22506 кв.м., представляваща
поземлен имот с идентификатор 47336.41.43 по КККР на град Мартен, общ. Русе,
местност Кьорав Кладенец и са осъдени да му предадат владението им.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Намират, че направените от първоинстанционния съд правни изводи
противоречат на събраните доказателства и установеното от фактическа страна.
Считат, че от гласните доказателства и представените договори за аренда се
установявало, че ищецът и покойният му брат били извършили неформална делба на
наследствените им ниви и праводателят им придобил процесните ниви на основание
чл. 79 ЗС. Заемат позиция, че предявените искове са неоснователни и следва да се
отхвърлят. Претендират отмяна на решението и разноски за двете инстанции.
1
Ответникът по жалбата Р. Д. С. чрез адв. К. К. АК Русе оспорва основателността
й по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Претендира разноски.
Русенският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства,
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
страните, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирани страни, против обжалваем
съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по
същество.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
Първоинстанционният съд е би сезиран с обективно и субективно съединени
искове с правно основание чл. 108 ЗС и искане по чл. 537, ал.2 ГПК.
С исковата молба ищецът е заявил, че той и брат му З.Д. С. са наследници по
закон на Д.С.Д., поч. през 1999 г. и С.И. С.а, поч. през 2009 г. От двамата си родители
придобили по наследство общо 4 ниви. След смъртта им винаги си разделяли рентата
от тях по равно, не били имали проблеми като не намирали време да извършат делбата
им. Притежавали ги в режим на съсобственост. При катастрофа на 22.07.2020 г. брат
му починал и тогава узнал, че приживе същият се бил снабдил с нотариален акт за
собственост по давност на две от наследствените им ниви след което ги продал на
двамата ответници. Заявява още, че брат му не е владял в продължение на десет години
самостоятелно двете ниви и не е придобил неговата ½ ид. част от тях, което го
мотивирало да предяви ревандикационен иск относно ½ ид. част от нива с площ 3001
кв.м., представляващ поземлен имот с идентификатор 47336.45.29 по КККР на град
Мартен, общ. Русе, местност Слатината и ½ идеална част от земеделска земя (нива) с
площ 22506 кв.м., представляваща поземлен имот с идентификатор 47336.41.43 по
КККР на град Мартен, общ. Русе, местност Кьорав Кладенец, както и да бъдат
отменени нот. акт за собственост върху недвижим имот по давност №162, том 15, дело
№ 3128, рег.№ 5657 от 23.06.2020 г. на СВ и нотариален акт № 18, том 12, дело №
8594, рег.№ 16038 от 02.12.2019 г. на СВ на Нотариус А.Ф., рег. № *** на НК относно
неговата ½ ид. част.
По реда и в срока по чл. 131 ГПК ответниците Б. Г. Б. и С. Г. Б. са взели
становище за допустимост на предявените срещу тях искове, но оспорили
основателността им. Заявили, че техният праводател и ищеца са постигнали съгласие
да поделят макар и неформално наследствените четири ниви, в резултат на което З. С. е
2
владял процесните две земеделски земи непрекъснато и необезпокоявано повече от 10
години. Заемат позиция, че след като сънаследниците са взели решение помежду си за
разпределение на сънаследствените имоти, то установеното от този момент владение
на сънаследника, комуто имотът е поставен в дял, поставя началото на давностния срок
по чл.79 ЗС. В тази насока развиват правни съображения.
Между страните не съществува спор, а това се установява от приложените по
делото удостовериня за наследници и договори за доброволна делба, съответно от 1997
г. и 2003 г., че ищецът и праводателят на ответниците З.Д. С. са придобили по
наследство от своите родители общо 4 ниви, измежду които и процесните две.
С Нотариален акт за собственост върху недвижим имот по давност от 29.11.2019
г. на нотариус peг. № *** на НК, З.Д. С. бил признат за собственик на поземлен имот с
идентификатор 47336.41.43, който същият ден продал на двамата ответници.
С Нотариален акт за собственост върху недвижим имот по давност от 23.06.2020
г. на нотариус peг. № *** на НК, З.Д. С. бил признат за собственик на поземлен имот с
идентификатор 47336.45.29 и отново същия ден продал на двамата ответници.
Освен писмени доказателства, установяващи изложеното по-горе, от страните са
ангажирани и гласни доказателства чрез разпит на посочени от тях свидетели.
Свидетелката на ищцовата страна Р.Г., първа братовчедка на ищеца дава
показания, че знае, че двамата братя наследили земеделски земи и къща с двор, но не
били извършвали делба. Никой не бил предлагал на другия да поделят имота. Според
свидетелката нямало уговорка между тях да си поделят нивите неформално, делели си
рентата от тях по братски.
Свидетелят на ищеца В. С. дава показания, че му е известно, че двамата братя
наследили земеделски земи, които даже преди време бил обработвал. Предполага, че са
ги давали под наем, защото не бил виждал никой от братята на нивите. Не бил чувал
някой от тях да е предлагал на другия да се извърши делба. От арендатора на нивите
им понастоящем, когото познавал бил чувал да казва на З. да се обади на брат си да
идат да си вземат парите. Това било преди около две години.
Свидетелят Т.Д. дава показания, че е свидетелствал пред нотариуса за нива около
25 дка по молба на Г. Б.. За тази нива знаел от З., че се били оправили с брат си,
разделили се неофициално, разбрали се 25 дка за единия и 25 дка за другия и всеки си
вземал неговата рента от арендатора. З. му показал къде са точно нивите, той му
обяснил, че му се полагат 25 дка. Информацията, която дал на нотариуса знаел от З..
Брат му не познавал.
3
Свидетелят на ищеца М.М. дава показания, че познава двамата братя от години.
Знаел от хората от селото, че били поделили поравно наследствените им от родителите
ниви. Да свидетелства пред нотариуса го поканил Г. Б., за който знаел, че иска да
купува земите на З.. Знаел, че ги бил отдал под аренда, но му трябвали пари и за това ги
продавал.
Г. Б. – баща на ответниците свидетелства, че със З. били приятели. Знаел, че има
брат, че притежава земеделска земя като заедно ходили да си получава рентата. Бил му
сподели, че с брат си се разбрали за наследствените им ниви. Споделил му, че се
нуждае от пари и му предложил да му ги продаде. Свидетелят приел като ги купил като
пълномощник на синовете си като преди това нотариусът спазил някаква процедура.
Не знаел от кога точно З. владее нивите. На нотариуса казал това, което чул З. преди
това да обяснява. Той му бил споделял, че след като майка му починала се поделили с
брат си като всеки взел по две ниви. Не бил виждал брат му да взема рента. Двамата
братя не били в добри отношения, карали се. З. му споделил още, че много пъти
настоявал пред брат си да се поделят. Брат му знаел, че З. е стар ерген и нивите след
смъртта му пак ще останат за него или децата му.
Свидетелят на ищцовата страна Р.С. дава показания, че познава двамата братя.
Бил земеделски производител и имал сключени арендни договори със З. за две ниви –
едната 22,499 дка, а другата 3 дка. Р. също сключвал договор за нива от 11 дка. Рентата
давал на ръка на двамата братя, поотделно. Всеки сключвал с него едногодишни
договори. На З. работил нивите повече от 10 години, а на Р. около 2-3 години.
От приложените по делото договори за наем се установява, че в периода 2015 г. –
2020 г. З. С. отдавал процесните два имота 041043 и 045029 под наем на „Мастоя“
ЕООД. За стопанските: 2017/2018г, 2018/2019г. и 2019/2020г., Р.С. отдал под наем на
същото дружество имот 019015, в землището на гр.Мартен, местността Хаджи Муса, с
площ 11 дка.
При така установеното от фактическа страна, настоящият въззивен състав приема,
че въззивната жалба е неоснователна.
За да бъде основателен искът за предаване владението на един недвижим имот с
правно основание чл.108 ЗС, е необходимо да бъдат налице посочените в цитираната
правна норма предпоставки, а именно: ищецът да е собственик на процесния имот,
имотът да се намира във владение или държане на ответника и последният да няма
основание за това. Тези три кумулативни предпоставки следва да са изпълнени
едновременно.
От приложените по делото писмени доказателства – удостоверения за
4
наследници и договори за делба, по безспорен начин се установява, че ищецът е
придобил претендираните от него ид. части на заявеното придобивно основание – по
наследяване. Спорният между страните въпрос се свежда до това дали същите са
придобити по давност от брат му, чиито частни правоприемници се явяват
ответниците.
Цялостният анализ на относимите към спора доказателства - писмени и гласни,
сочи на безспорния извод, че праводателят на ответниците З. С. не е станал едноличен
собственик на процесните два имота въз основа на изтекла в негова полза придобивна
давност в продължение на 10 години отпреди издаване на оспорените нотариални
актове за обстоятелствена проверка. Съгласно задължителната практика на ВКС, при
съсобственост, независимо от юридическия факт, от който произтича, е възможно този
от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части,
да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на
придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за
собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите
съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Сънаследникът, превръщайки се от държател на частите на останалите съсобственици
във владелец на целия имот, следва да демонстрира тази промяна в намерението си
пред останалите съсобственици, така че да отблъсне техните претенции върху имота,
освен ако владението му е установено въз основа на постигнато съгласие между
сънаследниците за извършване на т.нар. неформална делба. За да настъпи промяна в
основанието на държането с едностранни действия, необходимо е държателят да
извърши действия, с които да прояви активност, която по смисъл и съдържание да
отрича владението на владелеца. На следващо място, държателят трябва да престане да
държи вещта за другиго и да започне да я държи за себе си, т.е. към фактическата власт,
която упражнява да прибави и намерение да свои вещта. Накрая, действията на
държателя, с които демонстрира промяна в основанието трябва да са стигнали до
знанието на владелеца. Когато имотът е съсобствен, не е достатъчно един от
съсобствениците да ползва имота според неговото предназначение, да го поддържа, да
го отдава под наем или аренда, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с
намерение за своене. За да се придобие по давност притежаваната от другия
съсобственик ид. част от имота е необходимо намерението за своене да му бъде
противопоставено по категоричен начин, чрез действия, които демонстрират отричане
на неговите права върху съсобствената вещ – отстраняване от имота, недопускане,
оспорване на права. Обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл. 31
ЗС не изразява намерение за своене. Действията, с които се демонстрира намерение за
своене спрямо съсобственик следва по категоричен начин да отричат правата на
останалите съсобственици, да сочат на намерение за своене на целия имот и да са
5
достигнали до знанието на другия съсобственик, т. е. чрез тях следва да се демонстрира
поведение на пълноправен индивидуален собственик на целия имот. Като елемент от
придобивната давност, владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно /да
не е установено и поддържано с насилие/, явно /да не е установено и поддържано по
скрит начин/, несъмнително /да се установи, че действително се упражнява фактическа
власт с намерение за своене/, да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че
да не позволява на други лица да владеят вещта. Не е достатъчно владелецът да
манифестира пред трети лица собственическо отношение към вещта, ако
съсобственикът не може да узнае за това. По отношение на сънаследниците
презумпцията по чл. 69 ЗС не се прилага.
В конкретния случай, от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства не може да бъде направен извод, че между ищеца и брат му З. С. е била
постигната договорка за неформална делба на наследствените им земеделски земи,
нито, че между двамата е имало споразумение процесните ниви да се ползват
единствено от З. С.. За наличие на подобни договорки свидетелстват разпитаните по
делото свидетели М.М. и Г. Б.. Техните показания не биха могли да се кредитират като
достоверни, тъй като от една страна не се основават на непосредствени възприятия, а
от друга противоречат на изнесеното от свидетелите Р.Г. и В. С., че братята не са си
поделили наследствените земи. Правилен е изводът на районния съд за недоказаност
на извършена между ищеца и брат му неформална делба. Предвид това и доколкото от
останалите гласни и писмени доказателства се установява, че след смъртта на
родителите им до 2020 г. праводателят на ответниците е стопанисвал и обработвал част
от наследствените имоти, но не и че е упражнявал явно, непрекъснато и
необезпокоявано владение с намерение за своене и по отношение дела на брат си Р.С.,
което да е било демонстрирано по недвусмислен начин пред него, правилно
пъровинстанционният съд е приел за недоказано, че З. С. е придобил по давност
собствената му 1/2 ид. ч. от процесните земеделски земи. Правилно също така е
съобразил обстоятелството, че в констативните нотариални актове не е отразен извода
на нотариуса кога е изтекла придобивната давност, нито кога е започнала да тече.
Отделно от това, събраните в настоящото производство гласни доказателства, в
частност тези на св. Т.Д. и св. Г. Б., че са заявили пред нотариуса това, което са
научили от З., дискредитират изявленията им при извършената обстоятелствена
проверка. Иревелевантни се явяват за производството показанията на св. Г. Б., че
ищецът е узнал за продажбата на земеделските земи не при смъртта на брат си, а по-
рано, когато починалият си бил купил кола с получените пари, тъй като дори и това да
е така, то пак остава недоказан изтеклият към 29.11.2019 г. 10-годишен срок по чл. 79,
ал. 1 ЗС. Неоснователни са и възраженията на жалбоподателя, че неправилно
районният съд игнорирал показанията на св. Р. С., че З. С. му отдавал процесните ниви
6
повече от 10 години независимо, че пазел договорите само след 2015 г., които бил
приложил по делото и поради това бил приел, че не бил изтекъл 10-годишния срок.
Както вече бе посочено по-горе сключването на договор за наем/аренда представлява
действие на обикновено управление, което поначало може да извърши всеки
съсобственик, без да е необходимо съгласие на останалите участници в общността,
което само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено
владение. Правилно районният съд е приел за недоказани твърденията на ответниците,
че братята са извършили неформална делба и поради това е отхвърлил предявените
искове.
Съобразявайки, че ответниците са частни правоприемници на З. С., поч. през
2020 г., поради което правата им са производни от неговите права, правилно районният
съд с оглед гореизложеното е приел, че Б. Г. Б. и С. Г. Б. са придобили от
несобственик ½ идеална част от имот с идентификатор 47336.41.43 и ½ идеална част от
имот с идентификатор 47336.45.29 и не са станали собственици на посочените идеални
части от процесните
имоти.
Налице е и другата предпоставка, обуславяща уважаването на ревандикационния
иск, доколкото имотите се намират във владение на ответниците, за което между
страните няма спор, както и че същите владеят по ½ ид. част от тях без основание.
Поради това правилно районният съд е уважил предявените ревандикационни искове,
както и обусловеното искане по чл. 537, ал. 2 ГПК.
Обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно и като такова
следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба да се остави без
уважение.
С оглед изхода на спора, отправеното искане и представените доказателства,
сторените от въззиваемия разноски в размер на 500 лв. за платено адв. възнаграждение
за процесуално представителство пред настоящата инстанция следва да бъдат
възложени в тежест на въззивниците. От тяхна страна е своевременно въведено
възражение за прекомерност, което въззивният съд намира за основателно, тъй като
материалният интерес, който съвпада в хипотеза на обективно съединяване на искове
със сбора от цената на всеки отделен иск /съгласно Определение № 292813.06.2017 г.,
постановено по ч. гр. Д. № 2096/2017 г. на ВКС, ІV Г.О /, възлиза на 1806,25 лв. като
приложим в случая е чл. 7 , ал. 2, т. 2 от Наредбата. Съобразявайки тази разпоредба,
настоящият състав намира, че на въззиваемия следа да бъдат присъдени разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
Въззивният съд констатира, че при подаване на въззивната жалба
7
първоинстанционният съд неправилно е събрал държавна такса в размер само на 25 лв.
Доколкото са предявени обективно кумулативно съединени ревандикационни искове
относно 1/2 ид. част от два имота, по всеки от които се дължи отделна такса в
минимален размер предвид цената на исковете, то жалбоподателите следва да бъдат
осъдени да внесат още 25 лв. държавна такса по сметка на ОС Русе.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260276 от 19.03.2021 г., постановено по гр. д. №
4332/2020 г. на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА Б. Г. Б., ЕГН ********** от гр. Мартен, обл. Русе, ул. „Т.“ № 1 А и
С. Г. Б., ЕГН ********** от гр. Русе, ул. „Г.Г.“ № 8 А да заплати на Р. Д. С., ЕГН
********** от гр. Русе, ул. „Капитан Маринов“ № 1, бл. № 5, вх. 5 сумата в размер на
400 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Б. Г. Б., ЕГН ********** от гр. Мартен, обл. Русе, ул. „Т.“ № 1 А и
С. Г. Б., ЕГН ********** от гр. Русе, ул. „Г.Г.“ № 8 А да внесат по сметка на ОС Русе
държавна такса в размер на 25 лв. за производството пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8