№ 21476
гр. София, 25.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. А.
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20251110125092 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Предявени са установителни искове по чл. 430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл. 9
от ЗПК, чл. 92, ал.1 от ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, и чл. 82 от ЗЗД от „П.и.б.“ АД
срещу С. Р. А. и Н. Б. В. за признаване за установено, че ответниците дължат
солидарно на ищеца сумата 3320,00 евро - главница по Договор за банков кредит
№ **********/25.08.2016 г., ведно със законна лихва от 25.07.2024 г. до
изплащане на вземането, сумата 1952,25 евро - договорна лихва за периода от
15.02.2017 г. до 21.07.2024 г., сумата 1599,09 евро - мораторна неустойка,
наречена наказателна лихва, за периода от 16.12.2017 г. до 21.07.2024 г., сумата
03,77 евро - законна мораторна лихва за периода от 22.07.2024 г. до 24.07.2024 г.,
сумата 122,71 евро - разноски за връчване на покани за обявяване на предсрочна
изискуемост, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело №
45451/2024 г. по описа на СРС.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че страните по спора
са сключили договора за кредит, по който банката е изпълнила точно своите
задължения, а ответникът е в неизпълнение на задължението за връщане на
заемната сума. Ищецът се позовава на правото да обяви кредита за предсрочно
изискуем при непогасяване в срок изцяло и отчасти на която и да е вноска.
Ответната страна, получила препис на искова молба, с приложенията, на
30.05.2025 г., в законоустановения срок е подала отговор на искова молба.
Оспорва исковете с доводи за изтекла погасителна давност. Поддържа, че не са
запознати с общите условия по кредита и оспорва подписите, положени за
„клиента“, предвид което и не са обвързани от тях.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
1
От Договор за банков кредит № **********/25.08.2016 г.на 25.08.2016 г.
се установява, че между ищеца „П.и.б.“ АД, от една страна, и от друга -
ответниците С. Р. А., като кредитополучател, и Н. Б. В., като съдлъжник, е
сключен договор за банков кредит, съгласно който банката предоставя на
ответника-кредитополучател заемни средства от 3320 евро срещу насрещно
задължение на кредитополучателя и солидарния длъжник да върнат заетата сума,
заедно с договорна лихва при фиксиран лихвен процент за периода от
отпускането на кредита до 15.08.2019 г. в размер на 12,00 % годишно – чл. 1 и
чл. 4.1, б. „а“ от договора, а след това при променлив лихвен процент, базиран на
спестяванията на банката в евро, увеличен с надбавка от 10,83 пункта – чл. 4.1, б.
„б“ от договора. Видно от погасителния план към договора, общата дължима
сума по кредита е в размер на 5749,63 евро, дължима на 120 равни месечни
вноски в размер на по 47,81 евро, включваща главница и договорна лихва, с
падежи съгласно погасителния план - първа вноска с падеж 15.09.2016 г. и
последна вноска с падеж 15.07.2026 г. Този, който реално е получил заемните
средства е кредитополучателя С. Р. А., съгласно р.I, т. 1 от договора.
От заключение на съдебна почеркова експертиза, неоспорено от страните
и преценено от съда по реда на чл. 202 от ГПК, се изяснява, че общите условия
към договора са подписани само от кредитополучателя – С. Р. А..
Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк.
дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС разяснения съдът е длъжен да се произнесе в
мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.
По отношение на договора за банков кредит е приложим е ЗПК, в ред. ДВ
бр. 59 от 29.07.2016 г. Ищецът е юридическо лице, което предоставя или обещава
да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или
търговска дейност, а ответниците имат качеството на потребители по смисъла на
чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР от ЗЗП.
От предметното съдържание на договора се установява, че страните са
уговорили пасивна солидарност на ответниците по чл. 122, вр. чл. 121 от ЗЗД,
поради което всеки от един, като солидарен длъжник по договора, отговаря за
пълния размер на дълга, за който се е задължил.
Изискването на чл. 11, ал. 2 от ЗПК за прилагане към договора на
подписан от страните екземляр от общите условия е самостоятелен порок при
сключване на договора за потребителски кредит, който води до недействителност
на сделката, на основание чл. 22 от ЗПК.
Изложеното налага извод от правна страна, че по отношение на отв. Н. Б.
В. договорът за банков кредит е недействителен. Според правилото на чл. 23
ЗПК, ако договорът за кредит е недействителен, потребителят дължи да върне
единствено чистата стойност на отпуснатия кредит. Не се дължат никакви други
разходи -такси, лихви и други подобни. Следва да се подчертае, че чистата
стойност на кредита обхваща единствено сумата, която е била пряко
предоставена на разположение на кредитополучателя. Отговорността по чл. 23
от ЗПК е особен вид отговорност, която е предвидена за възстановяване на
правното положение от преди сключване на договора. Нормата на чл. 23 от ЗПК
е проявление на водещия в облигационното право принцип за недопустимост на
неоснователното обогатяване и на практика урежда извъндоговорно основание
за връщане на главницата; проявление е на общата норма на чл. 34 от ЗЗД, че
когато един договор бъде обявен за недействителен, всеки е длъжен да върне на
другата страна, това което реално е получил по него. Задължението по чл. 23
ЗПК е за реституиране на даденото по едно недействително правоотношение и
2
няма как да бъде обезпечено чрез уговорената по-рано в договора солидарна
отговорност на отв. В.. Съдлъжникът не дължи чистата стойност на кредита,
защото от една страна основанието на неговата договорна отговорност, форма
на лично обезпечение по кредитното правоотношение, е отпаднало, а от друга-
не той реално е получил заемните средства. Ето защо съдът приема, че исковите
претенции са изцяло неоснователни по отношение на отв. Н. В..
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Това изискване е пряко
свързано с възможността на кредитополучателя потребител да съобрази с колко
се оскъпява кредитът и да оцени дали е икономическо изгодно сключването на
сделката. В този смисъл в договора за потребителски кредит следва да се посочи
не просто стойността на ГПР (който е съществен елемент от договора), а трябва
да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги
структурата на ГПР, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и
стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои, да се изброят
компонентите, които са взети предвид за изчислението му. Потребителят не може
да бъде поставян в положение, при което да тълкува всяка клауза на договора и
да преценява дали даден разход е взет предвид за изчислението на ГПР и общо
дължимата сума по кредита. В подкрепа на този извод са разясненията, дадени с
т. 66 от мотивите на Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 г. на СЕС. В
случая в процесния договор за потребителски кредит липсва информация за това
кои са конкретните разходи, взети предвид за изчислението на ГПР. Последният е
посочен единствено като краен процент, а именно 12,98 %, но липсва яснота
въобще как е формиран посоченият в договор ГПР. Последният е посочен
единствено като краен процент, наред с формалното изброяване на
допусканията, при които е изчислен. Не може да прецени дали в ГПР са
включени единствено разходите за възнаградителна лихва, или в него са
включени и други неупоменати разходи, доколкото при сключването на договора
ГЛП е бил 12 %. Изложеното представлява нарушение на нормата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, което също води до недействителност на договора за кредит по арг.
от чл. 22 ЗПК.
Съдебната практика трайно и непротиворечиво е възприето по
тълкуването на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, че методиката за промяна на лихвата
трябва да е подробно и ясно описана в договора или ОУ (арг. от чл. 144, ал. 4 от
ЗЗП). В настоящия случай методиката се установява, че не е част от предметното
съдържание нито на договора, нито на общите условия, не е подписана от
кредитополучателя, поради което не може да се приеме, че е запознат с нея.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорено от страните и преценено от съда по реда на чл. 202 от ГПК, се
установява сумата по кредита в размер на 3320,00 евро е усвоена изцяло от
ответника С. Р. А. на 25.08.2016 г. по посочената в договора негова
разплащателна сметка. По договора са извършени плащания за сумата общо
365,25 евро, а на осн. чл. 23 от ЗПК подлежи на връщане разликата от 2954,75
евро. При недействителността на договора и задължението за връщане на
даденото по чл. 23 от ЗПК, съдебеният състав към настоящия момент, с оглед
противоречивата съдебна практика, но при установеното с ТР №5/2017 г. на
ОСГТК на ВКС и за обезпечаване правото на защита на страните, с оглед на
предвидимост на действията на съдилищата, приема и се придържа към тезата,
че не следва да бъде обсъждано дали задължението е разсрочено за заплащане на
3
отделни вноски, поради което и длъжникът дължи връщане на цялата заемна
сума. Трябва да се отчете, че задължението за връщане на дадено при начална
липса на основание, каквато правна природа е това по чл. 23 от ЗПК, е безсрочно
и може да се иска от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване
на недължимото и от този момент става изискуемо (ТР №5/2017 г. на ОСГТК на
ВКС). В тази връзка доводите за предсрочната изискуемост са ирелеванни, тъй
като при установена недействителност на договора за потребителски кредит,
обуславящите изводи за дължимост на главницата в размер на чистата стойност
на кредита, са приетата нищожност на договора за потребителски кредит и
приложението чл. 23 от ЗПК; но не само – по общото правило на чл. 34 от ЗЗД
подлежи на реституция даденото по договора. Началото на изискуемостта е
начало срока на погасителната давност, на основание чл. 114, ал. 1 от ЗЗД.
Задължението за връщане на даденото е възникнало от момента, в който сумата
по кредита е усвоена – 25.08.2016 г., и това е моментът, от който започва да тече
давността за вземането, която е петгодишна. На осн. чл. 116, б. „а“ от ЗЗД,
давността са прекъсва с признаване на вземането от длъжника, което в случая е
сторено с извършените плащания от кредитополучателя, последното на
19.08.2021 г., съгласно заключение на ССчЕ, с допълнение. Ето защо по
отношение на отв. С. А. исковата претенция за връщане на усвоена главница от
2954,75 евро се явява основателна, като до пълния предявен размер подлежи на
отхвърляне, както и заявените акцесорни искове. Търсеното парично задължение
за главница е дължимо и изискуемо, и като законна последица от това се дължи
поисканата с предявяване на иска законна мораторна лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по арг. от чл. 422,
ал. 1 от ГПК-25.07.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, ищецът има
право на съдебни разноски. Съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в настоящото производство подлежи на
реализация и отговорността за разноски в рамките на заповедното производство.
Отв. С. А., съразмерно на уважената част от иска, следва да заплати на ищеца за
заповедно и исково производство сумата 505,61лв. за платени държавни такси,
възнаграждение на вещо лице и на юрисконсулт, последното е определено от
съда в минималния размер от съда по чл. 25-26 /ред. ДВ бр.74/2021г./ от НЗПП.
Ответната страна има право на съдебни разноски, на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК. Видно от договор за правна защита и съдействие ответниците са
заплатили възнаграждение на адвокат сумата 2400 лв., за която не е посочено от
кого по колко, поради което съдът приема, че е поравно или всеки един ответник
е сторил разноска за сумата 1200 лв. В полза на отв. С. А. за отхвърлената част
от иска следва да се присъди сумата 693,31 лв., а на отв. Н. В. цялата разноска, с
оглед изхода на спора за нея, както и 200 лв. от разноската за СПЕ.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че С. Р. А., с ЕГН:**********, дължи
на „П.и.б.“ АД, с ЕИК:***********, на основание чл. 9, вр. чл. 23 от ЗПК, сумата
2954,75 евро – главница, представляваща чиста стойност по кредита – остатък от
заемната сума по Договор за банков кредит №**********/25.08.2016 г., ведно със
законна лихва от 25.07.2024 г. до изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело №45451/2024 г. по описа на СРС; като иска по
4
чл. 430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл. 9 от ЗПК, чл. 92, ал.1 от ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
и чл. 82 от ЗЗД, за сумата над уважения размер от 2954,75 евро до пълния
предявен размер от 3320,00 евро за главница; сумата 1952,25 евро - договорна
лихва за периода от 15.02.2017 г. до 21.07.2024 г., сумата 1599,09 евро -
мораторна неустойка, наречена наказателна лихва, за периода от 16.12.2017 г. до
21.07.2024 г., сумата 03,77 евро - законна мораторна лихва за периода от
22.07.2024 г. до 24.07.2024 г., сумата 122,71 евро - разноски за връчване на
покани за обявяване на предсрочна изискуемост – ОТХВЪРЛЯ.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.и.б.“ АД, с ЕИК:***********, срещу Н. Б.
В., с ЕГН:**********, искове по чл. 430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл. 9 от ЗПК, чл.
92, ал.1 от ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, и чл. 82 от ЗЗД за признаване за установено,
че Н. Б. В., с ЕГН:**********, дължи солидарно със С. Р. А., с ЕГН:**********,
на „П.и.б.“ АД, с ЕИК:***********, сумата 3320,00 евро - главница по Договор
за банков кредит № **********/25.08.2016 г., ведно със законна лихва от
25.07.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 1952,25 евро - договорна лихва
за периода от 15.02.2017 г. до 21.07.2024 г., сумата 1599,09 евро - мораторна
неустойка, наречена наказателна лихва, за периода от 16.12.2017 г. до 21.07.2024
г., сумата 03,77 евро - законна мораторна лихва за периода от 22.07.2024 г. до
24.07.2024 г., сумата 122,71 евро - разноски за връчване на покани за обявяване
на предсрочна изискуемост, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело
№45451/2024 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА С. Р. А., с ЕГН:**********, да заплати на „П.и.б.“ АД, с
ЕИК:***********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 505,61 лева –
съдебни разноски по ч. гр. дело №45451/2024 г. и гр. дело №25092/2025 г., и
двете по описа на СРС.
ОСЪЖДА „П.и.б.“ АД, с ЕИК:***********, да заплати на С. Р. А., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 693,31 лева –
съдебни разноски по гр. дело №25092/2025 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА „П.и.б.“ АД, с ЕИК:***********, да заплати на Н. Б. В., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 1400,00 лева –
съдебни разноски по гр. дело №25092/2025 г. по описа на СРС.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5