РЕШЕНИЕ №
14.05.2017
г., гр. Пазарджик
Пазарджишкият районен съд, ХVІ
граждански състав, в публично заседание на двадесет и първи април две хиляди и седемнадесета
година в следния състав:
СЪДИЯ:
СЕКРЕТАР: Росица
Димитрова
разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 2279 по описа на съда за 2016 г.
Производството е образувано по иск на И.С.Г.
***, като майка и законен представител на малолетния И. И.П., срещу И.Х.П., Г.С.П.
и Х.И.П.,***, за обявяване за относително недействително по отношение на ищцата
на решението от 11.05.2015 г., постановено по гр. дело 3352/2014 г. на
Пазарджишкия районен съд.
В исковата молба се твърди, че
малолетният ищец е син на първия ответник И.П., а вторите двама ответници са
родители на И.П.. И.П. дължи на сина си И. издръжка за период от време от 2009
г. насам и за събирането на сумата е образувано производство за принудително
изпълнение. В хода на производството е наложена възбрана върху имот на длъжника
– 1/2 идеална част от УПИ в с. Добровница заедно с построената в него жилищна
сграда на два етажа и едноетажна лятна кухня. Имотът е бил придобит от длъжника
(първия ответник) през 2012 г. по дарение от родителите му – другите двама
ответници. На 06.11.2014 г., след вписването на възбраната, дарителите
предявили иск срещу надарения за отмяна на дарението на осн. чл. 227, ал. 1, б.
„в“ от ЗЗД – поради недаване на издръжка. И.П. признал иска и дарението било
отменено. Предмет на настоящия иск е влязлото в сила решение за отмяна на
дарението.
Ищцовата страна счита, че процесът е бил
симулативен с единствена цел на страните имотът да се върне в патримониума на Г.
и Х. П. и по този начин да бъде осуетено удовлетворяването на кредитора –
ищеца, тъй като И.П. не притежава друго имущество за целта.
Искът е с правно основание чл. 135 от ЗЗД – твърди се, че с водения процес и отмяната на дарението страните са целили
да бъде увреден кредитор на едната от тях.
Постъпил е отговор от ответниците чрез
техния пълномощник (следва на осн. чл. 101 от ГПК да им се дадат указания да
поправят пропуска си, изразяващ се в неподписване на отговора, като
пълномощникът или евентуално самите ответници подпишат отговора).
Според ответниците искът е недопустим,
тъй като е недопустимо относителна недействителност да се обявява относно
съдебни решения – тя се обявява за сделки. За оспорване на порочните решения
съществува друг ред – обжалване или отмяна, но за тях ищцовата страна не е
процесуално легитимирана. Освен това според ответниците исковата молба е
неясна, тъй като в обстоятелствената и част се сочат обстоятелства във връзка с
друг процес (този за присъждането на издръжката), неотносим към настоящия
предмет на спора. Сочат и че признаването на иска за отмяна на дарението от
страна на И.П. по никакъв начин не прави процеса симулативен – родителите му са
възрастни и доста болни хора с ниски пенсии, поради което имат нужда от
издръжка, а признанието на П. е свързано с неговата действителна невъзможност
да им дава издръжка, тъй като е безработен, а дължи издръжка и на сина си.
Неяснотата и невъзможният предмет на иска според ответниците им пречат да
организират защитата си.
Съдът намира, че няма неясноти и
нередовности в исковата молба – напълно ясно е както защо ищцовата страна
описва в обстоятелствената част факти от друг процес, така и какво искане прави
и с какво го обосновава. Допустимостта на искове за обявяване на недействителна
относителност на съдебни решения по реда на чл. 135 от ЗЗД не подлежи на
съмнение в теорията и съдебната практика, в това число по въпроса е произнесено
тълкувателно решение на ОСГК на ВС – ТР № 106 от 7.09.1964 г. по гр. д. № 76/64
г.
Макар споменатото тълкувателно решение
на ВС да прави разграничение между решение, постановено в симулативен процес, и
решение, увреждащо кредитор на една от страните, и макар ищцовата страна да
квалифицира процеса по отмяната на дарението като симулативен, в случая няма
противоречие в изложеното в исковата молба, а очевидно става дума за твърдения
за действия, увреждащи кредитор чрез намаляване на имуществото на длъжника, и
съответно приложимият текст е чл. 135 от ЗЗД.
В съдебно
заседание пълномощникът на ответниците поддържа становището си за недопустимост
на първо място на иска, а на второ – за неоснователност. Според него е
безспорно, че влошените отношения на Г. и Х. П. със сина им и нуждата им от
издръжка, която той не е давал, са ги подтикнали да заведат дело за отмяна на
дарението. Съдът е постановил решението си по това дело, след като е провел
съдебното дирене и е обсъдил поотделно фактите. Всички тези факти говорят за
едно неактивно поведение на И.П. като ответник. Това, че е признал едно
фактическо отношение, доказано в процеса, според пълномощника не прави
съдебното решение унищожаемо. Той завявява, че неизменната съдебна практика и
правната теория изискват длъжникът да е предприел активни действия по
намаляването на имуществото си, но както теорията, така и съдебната практика
мълчат относно случаите, когато намаляването на това имущество е вследствие на
влязъл в сила съдебен акт, по който длъжникът е бил ответник; не може по
презумпция да се приеме, че процесът е симулативен и е воден с цел да бъде
увреден кредиторът. Сочи още, че прогласената по реда на чл. 135 от ЗЗД
относителна недействителност се простира до размера на вземането и не лишава
сегашните собственици от имота - този имот единствено може да послужи за
удовлетворяването на кредитора до размера на вземането, но в конккретния случай
този имот е несеквестируемо имущество за Г. и Х. П. – единствено жилище. На
последно място, ответната страна счита, че исковата молба за отмяната на
дарението е вписана и съответно - решението по нея е отбелязано преди
вписването на исковата молба по настоящото дело, а ефектът на вписването се
състои в това, че вписаният акт проявява действие по отношение на неограничен
кръг трети лица и може да се направи изключение само ако те са вписали свои
актове преди това, а данни за такова вписване, извършено от ищеца, няма. В този
смисъл според него е и решение 106 от 07.09.1964 г. по дело 76/1964 г. на ВС.
Ищцовата страна
излага доводи за допустимостта и основателността на иска в писмена защита.
Сочи, че счита възражението за недопустимост на иска за неоснователно, тъй като
чл. 26, ал. 2 от ЗЗД не се прилага за съдебните решения, съдебното решение като
процесуалноправен акт не е нищожно, дори да е резултат от привиден процес, тъй
като правният ред изключва възможността страните по такъв процес да се
освободят от обвързаността си от съдебно решение, за разлика от страните по
привидни сделки. Павловият иск е начинът да бъде запазена обвързаността на организаторите
на привидния процес, но в същото време решението да не обвързва третите лица -
затова и всяко трето лице, което е обвързано от решението, постановено в
привиден процес, може да го предяви. По основателността на иска заявява, че по
делото се е установило, че И. П. има качеството на кредитор на баща си,
установило се е образуването на изпълнително дело и налагането на възбраната,
установило се е, вкл. от собствените му обяснения, че И.П. няма друго
имущество, от които кредиторът да се удовлетвори, както и че предприетите от
длъжника и родителите му действия по отмяна на дарението са предприети след
вписването на забраната, след описа и оценката и непосредствено преди
обявяването на публичната продан, а решението е постановено при признание на
иска. Счита, че не следва да се обсъждат твърденията, изложени от процесуания
представител на ответника, че в семейството на ответниците през 2014 г. е имало
скандали и че ответникът И.П. е отказал издръжка на родителите си, тъй като тези
твърдения не са въведени в предмета на спора чрез отговора на исковата молба, а
и не са събирани доказателства за тях. Сочи по-нататък, че за уважаването на
иска е необходимо наличието на три предпоставки: че ищецът е кредитор на
ответника, че атакуваното съдебно решение го уврежда и че длъжникът е знаел за
това увреждане при извършването на процесуалните действия по делото.
Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска предполага,
че чрез извършеното действие длъжикът създава или увеличава
неплатежоспособността си. Признаването на иска за отмяна на дарението е процесуално
действие, с което на длъжника е било ясно, че се намалява имуществото му, бил е
поканен от съдебния изпълнител да плати, знаел е за възбраната и описа, а
другите двама ответници, за които поради родството им знанието се предполага,
са се възползвали от това признание, макар да са могли да предпочетат исков
процес по общия ред, със събиране на всички доказателства – и тримата са знаели
за увреждането на кредитора и са целили да "спасят" имота от публична
продан. По повод възражението на ответниците, че исковата молба за отмяна на
дарението е вписана преди завеждането на настоящото дело, представителят на
ищеца заявява, че с ТР 1/1965 г. ВС е приел, че вписването на отчуждителната
сделка, предмет на иска по чл. 135 от ЗЗД, не може да бъде пречка за
уважаването му.
От фактическа
страна по делото се установява следното:
И.П. е баща на
малолетния ищец и син на другите двама ответници. След раздялата му с майката
на сина му И.Г. двамата се споразумели през 2012 г. той да изплаща на сина си
издръжка в размер 70 лв. С решение на съда от 2014 г. е определена месечна
издръжка в размер 130 лв., която П. да заплаща на сина си чрез неговата майка.
За задължението бил издаден изпълнителен лист и през 2014 г. било образувано
изпълнително дело пред частен съдебен изпълнител. Към 07.06.2016 г. размерът на
задължението по изпълнителното дело бил 5921,13 лв. главница, 766 лв. лихви за
забава, 772,36 лв. такси за ЧСИ и 30 лв. присъединено вземане на дължавата.
Преди това, през
2012 г., родителите на И.П. дарили на него и на неговата сестра притежаван от
тях имот - дворно място в с. Добровница заедно с построената в него жилищна
сграда с редовен жилищен и приземен етаж, като разпределили между двамата
ползването на етажите, дарили цялата намираща се в дворното място полумасивна
лятна кухня на сина си, а целия намиращ се там гараж - на дъщеря си.
На 20.08.2014 г.
била вписана възбрана, наложена от частния съдебен изпълнител, върху дела от
имота, притежаван от И.П.. През септември 2014 г. бил извършен опис и оценка на
имота. Били насрочени няколко публични продани, последната от които - за
периода март – април 2016 г. (не е проведена).
На 05.11.2014 г.
Г. и Х. П. предявили иск пред районния съд срещу И.П. за отмяна на извършеното
дарение от 2012 г. на основание чл. 227 от ЗЗД - поради недаване на издръжка.
Исковата молба била вписана на 14.01.2015 г. И.П. като ответник признал иска,
като заявил, че не е давал на родителите си – дарители, издръжка и няма
възможност да дава, тъй като е безработен и няма откъде да вземе пари. През м.
май 2015 г. било постановено решение при признание на иска, с което искът бил
уважен. Решението било отбелязано към вписването на исковата молба в 6-месечния
срок.
Описаните дотук
факти се установяват непротиворечиво от писмените доказателства и не са спорни.
Спорно от фактическа страна е намерението на ответниците като мотив за воденето
на делото за отмяна на дарението да попречат имотът да бъде използван за
удовлетворяването на вземането на ищеца.
Обстоятелството,
че Г. и Х. П. са предявили иска скоро след като са научили за възбраната и
описа на имота, дарен от тях на техния син, както и това, че И.П. не се е
защитавал по иска, а го е признал, наистина прави вероятно намерението им,
което ищцовата страна твърди, но за уважаването на настоящия иск е необходимо
пълното доказване на такова намерение, което е в тежест на ищеца.
По делото е
разпитана една свидетелка, жителка на с. Добровница, която познава ответниците,
и са дадени обяснения от ответника И.П. по реда на чл. 176 от ГПК.
Свидетелката
Мария Благова разказва, че през целия период от 2012 г. до момента имотът се е
обитавал основно от родителите, И. рядко се е появявал там, както и че не
никога в селото не се е говорило родителите да са лишили сина си от имота, че
ако е имало такова нещо, клюката е щяла да се разпространи, както и че в
миналото е имало случай да помагат на сина си финансово – пак според това,
което се е говорело в селото.
Разказаното от Благова
няма основание да не бъде кредитирано. То не е достатъчно за пълно доказване на
тезата за симулативност на предпирятия от ответниците процес, но косвено
подкрепя предположението, че може би целта на предприетите съдебни действия е
била предотвратяване на принудително изпълнение върху имота.
При така
установените факти съдът направи следните правни изводи:
Не е пречка за
уважаването на настоящия иск вписването на исковата молба по делото между
тримата ответници – в противен случай никое действие, подлежащо на вписване, не
би могло да бъде предмет на иск по чл. 135 от ЗЗД, нито фактът, че процесният
имот е единствено жилище на И.П. (несеквестируемостта на единственото жилище не
се отнася за задължения за издръжка), а още по-малко – на неговите родители,
тъй като няма изискване имотът да е секвестируемо имущество на третото лице (не
на длъжника), за да бъде уважен Павловият иск.
Макар чл. 135 от ЗЗД да изисква поначало само знание от страна на длъжника и третите лица за
увреждането, при защитата по този ред срещу съдебни решения е необходимо
процесът да е воден симулативно от страните или да е проявено „умишлено или
небрежно бездействие от страна на длъжника по установяване и защита на
действителните си права“ и поради това бездействие решението да определя
неправилно имуществените права на страните във вреда на длъжника (в този смисъл е решение № 106 от 7.IХ.1964 г. по гр. д. № 76/64 г., ОСГК на ВС). Да се
приеме, че и в случаите
на атакувано по реда на чл. 135 от ЗЗД съдебно решение е достатъчно само знание за това, че резултатът от процеса не би бил в
интерес на кредитор на едната страна, би означавало да се отрече възможността гражданите
или юридическите лица да защитават правата си само защото другата страна в
процеса е нечий длъжник.
Пасивното
поведение на И.П. като ответник по делото, заведено от родителите му, също не е
пречка само по себе си за уважаването на иска – законът не изисква непременно
положение на ищец или активно поведение. Освен казаното П. е извършил и активно
действие – признал е иска.
Разбира се, не е
невъзможно родителите наистина да са се нуждаели от издръжка, да са я поискали
от сина си и такава да не им е била дадена. Направеното от ответника признание
на този иск обаче е придружено с изявление, че той няма средства да дава
издръжка на родителите си, тъй като е безработен и няма откъде да ги вземе.
При направено
признание на иска съдът е обвързан от него, освен в случаите на чл. 237, ал. 3
от ГПК. Той няма правомощие да преценява дали признанието се подкрепя от
останалите събрани доказателства.
С оглед насоките
в цитираното по-горе решение на ВС от 1964 г. обаче не би трябвало да има
пречка по настоящото дело да се извърши преценка дали защитата на И.П. по
делото срещу родителите му, поради небрежност или съзнателно, е довела до
резултат в негова вреда.
Съдебната
практика, вкл. в ТР 1/2013 г., приема, че дарението подлежи на отмяна поради
недаване на издръжка само ако надареният има средства да я дава. В случаите,
когато надареният няма достатъчно средства, за да издържа себе си и лицата,
които следва да издържа по закон, не е налице непризнателност и дарението не се
отменя.
В конкретния
случай е ясно, че надареният И.П. не е имал достатъчно средства, за да издържа
себе си и малолетния си син. Той дори е заявил това по делото за отмяна на
дарението. Следва извод, че направеното от него признание на иска необосновано
злепоставя интересите му, т.е. по небрежност или поради умисъл процесуалното му
поведение е довело до изваждане на имота от патримониума му. Без това признание
не би се стигнало до същия изход на делото за отмяна на дарението. Без значение
е, когато се разглежда въпросът за отмяната на дарението, че П. е задължен по
закон да дава издръжка и на дарителите като негови родители; но дори да не беше
така, задължението му към неговия малолетен син е с приоритет пред задължението
му към родителите.
От горното
следва извод, че увреждане на кредитора от действията на И.П. по делото е
налице. Знание за това увреждане у него също е налице, доколкото е налице
знание както за задължението към малолетния син, така и за насочените към имота
действия по принудително изпълнение.
Не би следвало
да се изисква знание и у Г. и Х. Присадови, тъй като не става дума за възмездно
действие, но дори такова знание да се изискваше, презумпцията на чл. 135, ал. 2
не е опровергана.
Налице са всички предпоставки за
уважаване на иска. Разноските следва да се възложат поравно на ответната страна,
тъй като ищцовата е претендирала присъждането им.
По изложените съображения и на осн. чл.
135 от ЗЗД съдът
РЕШИ:
Обявява за
относително недействително по отношение на ищеца И. Х.П., ЕГН **********,
представляван от своята майка И.С.Г., ЕГН **********,***, решението,
постановено на 11.05.2015 г. по гр. дело № 3352/2014 г. на Пазарджишкия
районен съд, с което е отменено на осн. чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД
дарението, извършено от ответниците Г.С.П., ЕГН **********, и Х.И.П., ЕГН **********,***,
в полза на ответника И.Х.П., ЕГН **********,***, извършено с нотариален акт
№198, том IV, рег. № 6635 по нот.д. №697/2012г. пред нотариус Анета Илкова,
вписана в нотариалната камара под № 423, с който Г. и Х. П. са дарили на И.П.
следния недвижим имот: 1/2 идеална част от УПИ XIII- 415 в квартал 56 по плана
на с. Добровница, целият с площ от 504 кв.м., при съседи на имота от изток -
УПИ XII-419, запад – улица, север УПИ-ХІV- 414 от юг-улица, ведно с построената
в имота жилищна сграда, състояща се от един редовен жилищен етаж и един
приземен, със застроена площ от 55 кв.м., както и цялата полумасивна лятна
кухня със застроена площ от 18 кв.м.
Осъжда И.Х.П., Г.С.П.
и Х.И.П. да заплатят поравно на И. Х.П. чрез неговата майка И.С.Г. сумата 350
лв. – разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: