№ 255
гр. Кюстендил, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20241500500289 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба вх. № 3746/27.03.2024 г. от Е. М. С. с ЕГН
**********, с адрес: с. Грамаждано, ул. „***“ № 295, насочена против Решение № 250
от 07.03.2024 г., постановено по гр.д. № 2108/2023 г. по описа на Районен съд –
Кюстендил, в установителната му част.
Релевират се доводи за неговата неправилност.
Поддържа се, че по делото не се установило по безспорен начин страните да се
намират в облигационни отношения по силата на процесния договор за потребителски
кредит и възразява като неправилен срещу извода на районния съд за наличие на
валиден договор.
Евентуално счита договора за нищожен поради липса на съгласие и на подпис
от нейна страна. Навежда възражение за липса на представителна власт у лицето
подписало договора за кредит от страна на дружеството – кредитор. Акцентира, че в
първоинстанционното производство изрично била оспорена истинността на
представения договор относно съдържание и авторство, а ищецът не успял да докаже,
че подписът е положен от упълномощен служител на дружеството, но решаващият съд
в мотивите си не изследвал тези обстоятелства.
Оспорва се активната процесуална легитимация на ищцовото дружество, като се
твърди, ищецът няма качество кредитор на вземането спрямо ответницата и не
притежава спорното право, доколкото вземането не му е било прехвърлено по
надлежния ред. Отбелязва, че процесният договор за потребителски кредит носи дата
26.03.2021 г., а рамковият договор за продажба и прехвърляне на вземанията, с който
1
се претендира процесното вземане да е цедирано, е с по-ранна дата – 19.08.2019 г.
Набляга върху обстоятелството, че в първоинстанционното производство било
оспорено пълномощно № 3370/2019 г., като ищецът не успял да докаже авторството на
пълномощното и представителна власт на упълномощителя. Уточнява, че в договора
от 18.01.2018 г. липсвала клауза, с която БНП Париба Париба Пърсънъл Файненс
С.А.клон България да дава права на цесионера да уведомява длъжниците за
извършената цесия. Поддържа възражение за липса на представителна власт у лицата,
подписали договора за цесия от 14.09.2021 г., от страна на дружествата цедент и
цесионер.
Възразява като необоснован срещу извода на решаващия състав, че е била
надлежно уведомена за извършената цесия в хода на процеса посредством връчване на
уведомлението за това като приложение на исковата молба, като твърди, че и до
момента на депозиране на въззивната жалба не е получавала нито искова молба с
приложения, нито уведомление за цедираното вземане от цедента или цесионера, респ.
счита, че цесията не е породила действието си спрямо нея.
Изтъква, че с обжалвания съдебен акт първоинстанционният съд е пропуснал да
се произнесе по заявеното от нея възражение за неравноправност на клаузата на чл. 26
от договора за кредит. Подчертава, че цитираната клауза, в частта в която е
предвидено, че с подписване на договора кредитополучателят се счита за уведомен по
реда на чл. 99 ЗЗД за прехвърляне правата на кредитора в полза на трети лица,
заобикаля императивната разпоредба на чл. 26, ал. 4 ЗЗП, респ. същата е нищожна на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото същата не е
индивидуално договорена и противоречи и заобикаля закона /и по-конкретно
разпоредбата на чл. 99 ЗЗД, предвиждаща при цедиране на вземането да бъде
уведомена писмено за цесията/.
Твърди, че в атакувания съдебен акт районният съд е пропуснал да се произнесе
и по въпроса за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането. Аргументира се,
че предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по предвидения в т. 5 от договора
начин като последица единствено от забава в плащанията на дължимите суми по
кредита, без кредитополучателят да е уведомен за нея. Подчертава, че не е
уведомявана за предсрочната изискуемост по надлежния ред. Счита, че не се дължат
месечните погасителни вноски за целия период на договора, а само падежиралите
такива.
Изразява становище за недължимост на разноски, с оглед неоснователността на
предявените искове.
При развитите доводи иска да бъде отменено първоинстанционното решение в
обжалваната част и постановено ново по съществото на спора. Не се ангажират
доказателствени искания.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез
процесуалния му представител юрисконсулт Иван Недков, с който се изразява
становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба, и се оспорват
наведените в нея оплаквания като необосновани и недоказани. Въззиваемата страна
счита за недопустимо ответницата да прави възражения по повод чужди права и
волеизявления, за които не е упълномощена да брани и подчертава, че в случая никой
от търговците сключили договора за цесия не оспорва самия договор и цедирането на
задълженията по него, вкл. задълженията по процесния договор. Допълва, че
2
уведомяването на длъжника не е елемент от фактическия състав на договора за цесия,
а длъжник може да възрази за липса на уведомяване, само ако едновременно с това
твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или овластено от него лице до момента
на уведомлението, каквото възражение в случая не е наведено. Навежда пространни
съображения, подкрепени с цитирана съдебна практика, в подкрепа на твърдението, че
длъжницата е била надлежно уведомена за извършената цесия преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е. преди подаване на исковата
молба, както и чрез връчване на исковата молба на назначения й особен представител.
Уточнява, че предсрочната изискуемост е обявена от ищеца с уведомление,
изпратено на посочения от длъжника в договора за кредит адрес, което се счита за
връчено, и същата е настъпила доколкото към датата на обявяването й са изпълнени
предпоставките на чл. 60 ал. 2 ЗКИ. Същевременно се позовава и на разпоредбата на
чл. 235, ал. 3 ГПК.
Сочи, че възражение относно липса на представителна власт може да се направи
само от лицето, от името на което е сключен договорът или негови универсални
правоприемници, като в настоящия случай кредиторът не е оспорил сключването на
договора. Аргументира се с разпоредбата на чл. 301 ТЗ и съдебна практика,
обективирана в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, че кредиторът е
знаел за сключения от негово име договор и същият е породил правно действие за
страните по него.
Заявено е искане депозираната въззивна жалба да бъде оставена без уважение,
а атакуваното решение потвърдено изцяло. Претендира се присъждане на разноски за
въззивната инстанция. Прави се възражение за прекомерност на разноските за
адвокатско възнаграждение на насрещната страна. Доказателствени искания не са
ангажирани.
В съдебно заседание с писмени изявления въззивната жалба се поддържа, а
въззиваемата страна я оспорва.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД против Е. М. С..
Заявена е била претенция да бъде установено в отношенията между страните, че
ответникът има задължения към ищеца за сумите,както следва:
20258,40 лева,представляваща главница по договор за потребителски кредит №
EMLN-18483981/26.03.2021 год., частично претендирана главница за периода от
15.05.2021 год.до 15.04.2031 год.;
1479,64 лева договорна лихва за периода от 15.05.2021 год.до 15.05.2022 г.;
2 477,29 лева - обезщетение за забава, считано от 15.05.2022 г. до датата на
депозиране на заявлението в съда, изключая периода от 12.03.2020 г. до
13.07.2020 г.вкл., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на задължението.
В условията на евенуалност е заявена и осъдителна претенция за присъждане
сумите:
20258,40 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит №
EMLN-18483981/26.03.2021 год., частично претендирана главница за периода от
15.05.2021 год.до 15.04.2031 год.; 1479,64 лева договорна лихва за периода от
3
15.05.2021 год.до 15.05.2022 г.; 2 934 лева - обезщетение за забава, считано от
15.05.2022 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда, ведно със законната
лихва за забава от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
задължението.
Претендирани са сторените деловодни разноски.
Исковете са обосновани с твърдение, че между „Париба Пърсънъл Файненс
С.А“ клон България като кредитор и ответника по делото, бил сключен договор за
потребителски паричен кредит за отпускане на револвиращ потребителски кредит,
издаване на кредитна карта EMLN-1843981, по силата на който кредиторът поел
задължението да предостави по посочената в договора банкова сметка сумата от 20
000 лв. в заем. Ответницата се задължила да върне тази сума за срок от 10 години при
условията на погасителният план, част от съдържанието на договора, застрахователна
премия от 7752,00 лв., такса ангажимент от 400,00 лв., с обща стойност на плащанията
от 35 371,20 лв., при годишен процент на разходите (ГПР)-7,41% и лихвен процент от
6,72 % годишно.
Съгласно договора предоставената сума следвало да бъде върната на 120 равни
месечни погасителни вноски, всяка по 294,76 лв., първата от които платима на
15.05.2021 г., с краен срок 15.04.2031 г.
Договорената сума била преведена по сметка на ответницата, но в договорения
срок плащане за погасяване на задълженията не било извършвано. Поради това и на
основание чл. 5 от ОУ кредиторът приел, че е настъпила предсрочната им изискуемост
автоматично. Уведомление в т.см. било изпратено до длъжника и чрез ЧСИ, получено
на 20.05.2022 г.
Наред с главното задължение и по силата на договореното между страните, при
забава на една или повече месечни вноски кредитополучателят дължал
възнаграждение за забава върху всяка дължима вноска в размер на действащата
законна лихва. Поради това за периода 15.05.2021 г. – до 15.05.2022 г., била начислена
лихва за забава в размер на 2477,29 лв.
По реда на чл. 410 от ГПК в полза на ищеца била издадена заповед за
изпълнение в хода на производството по ч.гр.д. №1662/2023 г. на КРС.
В срока по чл. 131 от ГПК е бил депозиран писмен отговор от ответната страна,
с който исковата претенция е оспорена с твърдения за нейната неоснователност.
Поддържано е било още, че договорът не е подписан от длъжника, липсвало
съгласие за сключването му, липсвала методика за определяне на главница, както и за
изчисляване на референтен лихвен процент, навадени са доводи за нищожност на
клаузите, определящи начина за изчисляване на договорна лихва, както и
предвиждащи възможност за прехвърляне на вземането.
В хода на производството са събрани писмени доказателства, като съдът е приел
и заключение на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото
лице Маргарита Васева, което установява, че сумата по договора е преведена по
сметката на длъжника, но погасителни вноски по него не са извършвани.
С обжалвания първоинстанционен акт Кюстендилският районен съд е признал
за установено, че Е. М. С. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от
19600 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит №
EMLN[1]18483981/26.03.2021 год., сключен между Е. С., като кредитополучател и
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.клон България“, като кредитор, ведно със
4
законната лихва върху същата, считано от 31.07.2023 год. до окончателното й
изплащане и е отхвърлил като неоснователни предявените искове за сумите, както
следва: за сумата от 400,00 лева, представляваща такса “ангажимент“ по договор за
потребителски кредит № EMLN-18483981/26.03.2021 год., сключен между посочените
лица, като представляваща част от главницата и сумата от 258,40 лева, представляваща
застрахователна премия по горният договор за кредит, 1479,64 лева договорна лихва за
периода от 15.05.2021 год. до 15.05.2022 г. и 2 477,29 лева обезщетение за забава,
считано от 15.05.2022 год. до датата на депозиране на заявлението в съда, изключая
периода от 12.03.2020 г. до 13.07.2020 г. вкл.
Разпределена е и отговорността за разноски, като ответницата е била осъдена да
заплати на ищцовото дружество такива в размер на 1062,44 лева, в т.ч. разноски по
ч.гр.д.№ 1662/2023 г. по описа на РС - Кюстендил и първоинстанционното
производство, съобразно уважената и отхвърлена част от исковите претенции.
В хода на производството пред настоящата инстанция нови доказателства не са
събирани.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо.
По правилността на решението:
Разгледани от първостепенния съд са искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и
2 от ТЗ, вр. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1от ЗЗД, предявени по реда на
чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК.
Целта на предявяването на иск в хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се
установи наличието на вземането към момента на подаване на заявлението, за което е
издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо, тъй като в
случая депозираното възражение по реда на чл. 414 от ГПК препятства влизането й в
сила. При основателност на претенцията и съгласно чл. 416 ГПК заповедта за
изпълнение придобива изпълнителна сила и въз основа на нея съдът следва да издава
изпълнителен лист.
В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното производство
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
търсените суми в полза на настоящия ищец, както и че в срок е постъпило възражение
от длъжника.
Видно от приобщения по делото Договор за потребителски кредит №
EMLN[1]18483981/26.03.2021 год., сключен между Е. С., като кредитополучател и
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.клон България“, страните по него са обвързани
от облигационна връзка, по силата на която на настоящия ответник била предоставена
сума в размер на 20000 лв.
Установява се от ангажираните писмени доказателства, вкл. заключението на
вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът цени с доверие,
че ответникът е получил сумата по кредита по посочена от него банкова сметка, но е
5
останал задължен по този договор, като нито една от вноските по погасителния план
не е платена.
Досежно възраженията, че цесията не е породила действие за длъжника:
Според правната природа на цесията, както и съдебната практика по
приложение на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, цесионерът придобива вземането в състоянието му
към момента на сключване на договора за цесия. От това следва, че съобщаването на
цесията на длъжника по предвидения в закона ред не е елемент от фактическия състав
на договора за прехвърляне на вземания. Вярно е, че според нормите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на
вземането, тъй като целта на закона е длъжникът да бъде защитен срещу
ненадлежното изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Не съществува
правна забрана обаче, по силата на принципа за свободата на договарянето, прогласен
с нормата на чл. 9 от ЗЗД, старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи
на длъжника за извършената цесия. В настоящия случай това е извършено с
пълномощно № 3370/2019 г. (л. 47), с което центът е упълномощил ищцовото
дружество да уведоми по реда на чл. 99, ал. 3 от 99 всички длъжници за промяната на
кредитора по силата на сключения договор за цесия от същата дата. Това
упълномощаване не е компрометирано поради това, че с последващо Приложение №
1/1409.2021 г. към договора, са добавени и нови вземания, вкл. и процесното. И макар
първоначално изпратените чрез ЧСИ и по пощата уведомителни писма да не е
достигнали до адресата, то ответната страна се счита за уведомена от датата на
получаване на исковата молба, към която същото са приложени. За такава дата съдът
ще приеме датата на депозирането на отговора по чл. 131 от ГПК – 14.11.2023 г., т.к.
липсват надлежни данни това уведомяване да е станало по-рано. В съгласие със
съдебната практика: Решение № 114 по т. д. № 362/ 2015 г. на ІІ т. о.; Решение № 198
по т. д. № 193/2018 г. на І т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013
г. на I т. о. и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09 г. на ВКС II т. о.,
получаването на уведомление за цесията в рамките на исковото производство с
връчването на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е
изходящото от пълномощника на цедента – новия кредитор съобщение по член 99, ал.
3 и ал. 4 от ЗЗД, не може да бъде игнорирано.
Възражението за неравноправност на клаузите от договора и Общите условия,
които дават възможност на кредитора да прехвърли вземанията си по него, без
съгласието на ответника - потребител по него, съдът намира за неоснователно. Цесията
е договор, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето лице, като
длъжникът по вземането не е страна по такъв договор, респ. и неговото съгласие за
прехвърлянето на вземането не е необходимо.
С горното активната материално-правна и процесуална легитимация се
възприема са установена в лицето на ищеца.
Досежно предсрочната изискуемост на кредита:
Съгласночл. 60 ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем
поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита. Тази хипотеза се
предпоставя от настъпването на два юридически факта: обективен - неизпълнение от
страна на длъжника, и субективен нарочно волеизявление на банката, отправено и
достигнало до длъжника, за отнемане на преимуществото на срока. В т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК е дадено задължително разяснение
относно зависимостта между субективния елемент и настъпването на последиците на
6
предсрочната изискуемост, като там е посочено, че за вземане, произтичащо от
договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът
може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с
неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост. Следователно, обявяването на предсрочна изискуемост е
едно потестативно право на банката да отнеме от длъжника преимуществото на срока
и само от нея зависи дали и кога ще го упражни. Изискването за съобщаване на
решението на банката на длъжника също изключва възможността предсрочната
изискуемост да настъпва автоматично при проява на определени условия.
По делото е установено, както вече се посочи, че плащане на погасителни
вноски не е извършвано. И доколкото изявление за предсрочна изискуемост е
направено от цесионера с исковата молба, като към нея е приложено писмо и чрез
ищеца до ответника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, а такава
възможност се признава в съдебната практика (така Решение № 204/25.01.2018 г. по т.
д. № 2230/2016 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 147/10.03.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г.
на ВКС, II т. о.), следва да се приеме, че тук изявлението в т.см. е достигнало до
длъжника към датата на депозирането на отговора по чл. 131 от ГПК – 14.11.2023 г., (в
който са изразени конкретни възражения по всеки от елементите на исковата молба,
очевидно доведена до знанието на длъжника ведно с приложенията към нея, макар по
делото да няма редовно оформено съобщение за връчването), т.к. липсват надлежни
данни това уведомяване да е станало по-рано, както вече бе посочено.
Така и в съгласие с разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК следва да се приеме, че
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо вече е настъпила предсрочната
изискуемост на кредита.
Иначе споделима е тезата, че постигната предварителна уговорка по договора за
настъпване на предсрочна изискуемост без до длъжника да е достигнало изявление на
кредитора за същото, не поражда действие. Този случай обаче, не е такъв по
изложените по-горе съображения.
При така обоснованата фактическа и правна установеност по делото, на
изследване подлежи обстоятелства относно действителния размер на задължението
дължимо спрямо ищеца – цесионер.
Предмет на иска сумите: 20258,40 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № EMLN-18483981/26.03.2021 год., частично претендирана
главница за периода от 15.05.2021 год.до 15.04.2031 год.; 1479,64 лева договорна лихва
за периода от 15.05.2021 год.до 15.05.2022 г.; 2 477,29 лева - обезщетение за забава,
считано от 15.05.2022 г. до датата на депозиране на заявлението в съда, ведно със
законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на задължението.
Предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение само в частта,
в която е уважен установителният иск, както и в частта за разноските. В частта, с която
са отхвърлени останалите предявени искове не е обжалвано, поради което и е влязло в
законна сила.
При така поставения предмет на обсъждане от въззивния съд, се констатира, че
ответницата и „Париба Пърсънъл Файненс С.А“ клон България са били обвързани от
валидно облигационно отношение по силата на сключен между тях договор за
7
потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит,
издаване на кредитна карта EMLN-1843981, по силата на който кредиторът поел
задължението да предостави по посочената в договора банкова сметка сумата от 20
000 лв. в заем. Ответницата се задължила да върне тази сума за срок от 10 години при
условията на погасителният план, част от съдържанието на договора, застрахователна
премия от 7752,00 лв., такса ангажимент от 400,00 лв., на 120 броя погасителни
месечни вноски,всяка в размер на 294,76 лв., обща стойност на плащанията от 35
371,20 лв.,при годишен процент на разходите /ГПР/-7,41% и лихвен процент от 6,72 %
годишно.
Не се споделя тезата, че договорът не е подписан от настоящия въззивник –
кредитополучател, т.к. според данните от заключението, прието по делото пред
първостепенния съд, се установява, че сумата по договора е преведена по сметката на
ответницата. В т.см. не се констатира и видимо несъответствие с подписаните от
страната книжа, депозирани пред съда.
Не се споделя и тезата, че договорът не е подписан от представител на
кредитора, доколкото за кредитора договорът е подписан от ***, а твърдения, че тя не
е негов служител не са поддържани. Освен това с нормата на чл. 301 от ТЗ е
предвидено, че: "Когато едно лице действа от името на търговец без представителна
власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави
веднага след узнаването". В случая кредиторът, който е търговска и съответно е
типичен търговец (чл. 7, ал. 1 ЗКИ), не само не се е противопоставил на действията по
сключването на договора, но и изрично се позовавал на него, прехвърляйки
вземанията по него, респ. не съществува съмнение, че той се ползва от този договор.
Предвид наличието на облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит и надлежната легитимация на цесионера обаче, съдът е длъжен
да извърши служебна проверка за валидност на договора, с оглед разпоредбата на чл.
7, ал. 3 от ГПК и задължителните за съдилищата указания, дадени с Тълкувателно
решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Така
именно е постъпил и първостепенният съд. И доколкото при тази проверка е
констатирано, че не е спазено изискването на закона, като процесният договорен
източник в някои негови чести е възприет за нищожен, а в тази му част решението е
влязло в сила като необжалвано, правилно е прието, че на ищеца се следва само
чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.
В подобна хипотеза споделимо е разрешението в Решение №76/22.07.2020 г. на
ВКС по т.д. №1011/2019 г., I т.о., според което когато неравноправната договорна
клауза е нищожна, т.е. няма задължителна сила за ответника, имащ качеството
потребител, същата не следва да се прилага в отношенията между страните. В т.см.
разпоредбата на чл. 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г.,
сочи, че в тези случаи съдът не може да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза – така и Решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA
срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/. Договорът трябва да продължи да действа без друго
изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи,
доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът.
Поради това и на основание чл.23 ЗПК правилно е прието, че на кредитора се
следва само чистата сума по кредита. В т.см. е и Решение № 50056/ 29.05.2023 г. на
ВКС,Търговска колегия, I търговско отделение, по т.д.№ 2024 по описа на ВКС за 2022
г.
8
Сумата по главното задължение се дължи ведно със законната лихва от датата на
сезирането на заповедния съд, до окончателното плащане.
При тези съображения крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат
напълно, заради което обжалваното решение ще бъде потвърдено в атакуваната част.
Евентуалните искове се считат предявени под условие, като разглеждането им е
обусловено от изхода на делото по главните искове, които са разгледани в случая,
респ., поставеното условие за разглеждането на осъдителната претенция не се е
сбъднало.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция не се налага
ревизиране на атакувания съдебен акт в частта за разноските.
По разноските пред въззивната инстанция:
Неоснователността на въззивната жалба има за последица присъждане на
разноски в полза на въззиваемата страна. Същата е била представлявана от
юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК неговото възнаграждение следва да
бъде определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ в
размер на 100 лв. и тази сума ще бъде възложена в тежест на въззивницата.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол – спр.
императивната разпоредба на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК, според която от обхвата на
касационното обжалване са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 250 от 07.03.2024 г., постановено по гр.д. №
2108/2023 г. по описа на Районен съд – Кюстендил в частта, в която първостепенният
съд е признал за установено по отношение на Е. М. С., с ЕГН **********, с адрес
с.Грамаждано, област Кюстендил, ул. „***“ № 29, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД, вписано в ТР при АВ с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление на дейността гр. София, бул. „***“№ 25, офис сграда ***, ет.2,
офис 4, сумата от 19600,00 лв. (деветнадесет хиляди и шестстотин лева),
представляваща главница по договор за потребителски кредит №
EMLN[1]18483981/26.03.2021 год., сключен между Е. М. С., с посочени данни, като
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛ и „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А.клон
България“, с ЕИК ***, като КРЕДИТОР, ведно със законната лихва върху същата,
считано от 31.07.2023 год. до окончателното й изплащане, вземането по който договор
е било прехвърлено с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019 г.,
и Приложение № 1/14.09.2021 г. към него на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ЕАД, вписано в ТР при АВ с ЕИК ***, КАТО
В останалата му част – в която са отхвърлени КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ
предявените искове за сумите, както следва: за сумата от 400,00 лв., представляваща
такса “ангажимент“ по договор за потребителски кредит № EMLN-
18483981/26.03.2021 год., сключен между ПОСОЧЕНИТЕ ЛИЦА, като представляваща
част от главницата и сумата от 258,40 лева, представляваща застрахователна премия по
9
горния договор за кредит, както и за сумата 1479,64 лева договорна лихва за периода
от 15.05.2021 год. до 15.05.2022 г. и 2 477,29 лева, обезщетение за забава, считано от
15.05.2022 год. до датата на депозиране на заявлението в съда, изключая периода от
12.03.2020 г. до 13.07.2020 г.вкл., Решение № 250 от 07.03.2024 г., постановено по гр.д.
№ 2108/2023 г. по описа на Районен съд – Кюстендил, е влязло в сила, т.к. не е било
обжалвано.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщаването му на страните пред Върховен касационен съд на Република България
– арг. от чл. 280, ал. 3, т 1 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните - по арг. от разп. на чл. 7, ал. 2
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10