№ 1315
гр. П., 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., XXX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Асен В. Велев
при участието на секретаря Лора Анг. Герова
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Гражданско дело №
20245220105164 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано искова молба от Т. Г. Х., ЕГН
**********, с адрес: гр. П., ул. **********, чрез ЕАД Е. И., със съдебен адрес:
гр. П., ул. **********, срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115
Е, ет. 5.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника „СИТИ КЕШ“ ООД договор за
кредит № ************, по силата на който ответникът му е предоставил в
заем сумата от 900,00 лева, при фиксиран лихвен процент – 50,00% и годишен
процент на разходите (ГПР) в размер на 65,65%. Сочи, че съгласно чл. 5 от
договора същият е следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на кумулативно предвидени условия, поставени от
кредитора и посочени в договора. В случай на неизпълнение на задължението
да предостави обезпечение, ищецът дължал неустойка по чл. 11 от договора в
размер на 383,77 лева, която следвало да плати разсрочено, заедно с всяка
месечната погасителна вноска по кредита. Счита, че кредиторът е поставил
неизпълними условия към обезпечението по договора, които сами по себе си
предпоставят изначално неизпълнение от страна на кредитополучателя, с цел
заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Намира, че неустойката за
неизпълнение на задължението за предоставяне на поръчители или банкова
гаранция е загубила присъщата си обезщетителна функция, тъй като чрез нея
не се обезщетяват вреди от самостоятелни и несигурни неблагоприятни
последици за кредитора, доколкото такива биха настъпили едва при
неплатежоспособност на главния длъжник и невъзможност вземанията по
договора да се съберат от неговото имущество. С уговорената неустойка
заемодателят не търсел обезпечение на вземането си, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за изплащане на
1
кредита, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит. Било налице
противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за
спазване на добрите нрави. При кредит от 900,00 лева заемателят се задължил
да осигури единствено поръчителство на физическо лице, но не и на
юридическо лице, и то с трудово възнаграждение най-малко 7 минимални
работни заплати – 6 531,00 лева, т.е. в пъти повече от размера на заема.
Отделно от това минималният осигурителен доход на поръчителя следвало да
произтича само от безсрочен трудов договор, но не и от граждански такива,
или друго имущество. Намира, че условията били в ущърб на потребителя,
доколкото небанковата институция поставила неизпълними изисквания, за да
обоснове получаване на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че предвидената неустойка задължавала
потребителя да обезпечи кредита в изключително кратък, а именно 3-дневен
срок, който прави невъзможно осигуряването на поръчител, отговарящ на
поставените условия, или да представи банкова гаранция. Поставянето на
изискването за осигуряване на лично обезпечение в случая противоречило на
Директива 2008/47, транспонирана в ЗПК, като клаузата за неустойка
прехвърляла риска от неизпълнение на задължението на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник, което увеличавало размера на задълженията. Намира, че
с предвиждането на неустойки при непредставяне на обезпечение по договора,
се целяло допълнителна печалба, която вече е калкулирана в договорената
възнаградителна лихва. По този начин се заобикаляло законовото изискване за
таван на лихвените нива и другите разходи по кредита. Поради това, счита, че
неустойката от договора в действителност представлява „скрито“ оскъпяване
на кредита, като по същество е добавка към възнаградителната лихва на
търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно, за сметка на
потребителя. Намира клаузата за неустойка за нищожна, поради противоречие
с добрите нрави. Отправя искане за прогласяване нищожността на договора за
кредит, като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК,
доколкото противоречи на добрите нрави, заобикаляло материалноправните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие
между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит. При условията на евентуалност да се прогласи за недействителна
клаузата предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 383,77 лева, като
противоречаща на добрите нрави.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, чрез
пълномощника адвокат Х. М., оспорва исковата претенция като недопустима
и неоснователна. Намира настоящото производство за недопустимо поради
злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца, който атакувал с
отделни искови молби действителността на множество идентични договори
между страните, вместо да направи това в едно производство. Сочи, че между
същите страни за друг договор било образувано идентично производство по
гр.д. № 5165/2024 г. по описа на РС - П., по което отново се оспорвала същата
клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. По този
начин ищецът злоупотребявал с процесуалните права, с цел да се генерират
разноски по две отделни производства, предвид това, че могъл да предяви
исковете си в едно производство. Сочи, че неговият доверител бил отпуснал
33 кредита на ищеца със същата клауза, което водело до извод за изградени
трайни отношения между страните, поради което тълкуването на договорите,
2
преддоговорните и договорните отношения между страните следвало да бъдат
разглеждани съвместно, а не изолирано. По съществото оспорва иска като
неоснователен, като твърди, че договорът за кредит е действителен и
съответства на изискванията на ЗПК. Спазени били всички изисквания на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Както в договора за потребителски кредит, така и
в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити, ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по
какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти. Поддържа, че ГПР е посочен правилно и не
превишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. При
нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от
67,7% и ГПР определен в процесния договор в размер на 65,60%, било видно,
че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера
на законната лихва за забава. С оглед на това намира, че не било налице
нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че неустойката не е и не трябвало
да е част от ГПР. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които
кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. С оглед
уговорките между страните за възникване на задължението за заплащане на
неустойка, към датата на сключване на договора кредиторът не бил знаел дали
ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Същата не била и
добавка към възнаградителната лихва, а изпълнявала обезпечителна функция,
доколкото целта й била да мотивира длъжника за точното изпълнение на
договора. Неустойката имала предварително определен начален и краен
момент, като била с фиксирани параметри за срока на договора.
Кредитополучателят имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен
срок, ако същият не му бил финансово изгоден, но не го направил. Отделно от
това, ищецът бил сключил други 33 договора с ответника, които съдържали
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита. При сключването на всеки следващ договор потребителят бил наясно
с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в
случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това изтеглил заемните
суми и се ползвал от тях. Намира, че ищецът е сключил договорите с
единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това да заведе искове за нищожност, което било в пряко противоречие с
добросъвестността. Предвид сключването на множество договори при
идентични условия, в случая било налице индивидуално договаряне, което
изключвало възможността за липса на достатъчно информация за
финансовите задължения на потребителя, както и за нарушаване на
равноправието между страните. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
съдебни разноски. Възразява срещу размера на претендираните от ищеца
разноски поради извършената от него злоупотреба с процесуални права.
В срока за отговор по чл. 131 от ГПК, предявява против ищеца насрещна
искова претенция, приета за съвместно разглеждане в настоящото
производство с Определение № 1350/28.04.2025 г., с която претендира
заплащане на сумата от 800,00 лева, представляваща част от непогасена
главница по Договор за паричен заем № ************ от 12.09.2024 г. в общ
размер на 900,00 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
насрещната искова молба до окончателното изплащане, а при условията на
евентуалност, в случай че се приеме, че процесният договор за кредит е
недействителен в цялост, на основание чл. 23 от ЗПК претендира присъждане
на сумата от 800,00 лева, представляваща неизплатена част от чистата
3
стойност на кредита по Договор за паричен заем № ************ от
12.09.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната
искова молба до окончателното изплащане. Твърди, че е предоставил на
кредитополучателя заемната сума по кредита в размер на 900,00 лева на
датата на сключване на договора. Същата била дължима на 17 месечни
вноски, съобразно погасителен план по кредита, с дата на последната вноска –
09.01.2015 г. Твърди, че ищецът по главния иск бил в неизпълнение на
задължението си да върне предоставената заемна сума при условията и в
сроковете по договора. Кредитополучателят не бил изпълнил задължението си
да предостави обезпечение, съобразно условията на чл. 5, поради което към
дълга се начислила и предвидената в чл. 11 договорна неустойка. Същият
направил една единствена вноска по кредита на 06.11.2024 г. в размер на
100,00 лева, с която сума били погасени първата вноска изцяло и втората
частично. От погасителния план към договора било видно, че с първите три
вноски не се погасявала никаква главница. Задължението по кредита било
изцяло падежирало с изтичането на срока за последната вноска на 09.01.2025
г., като общо дължими суми били в размер на 1 327,30 лева, както следва:
900,00 лева - главница, 93,23 лева - възнаградителна лихва, 288,49 лева -
договорна неустойка и 45,58 лева - такси. Предвид наличието на
неизпълнение от страна на кредитополучателя и изискуемостта на
предоставената главница, за кредитора бил налице правен интерес от
предявяване на насрещния иск. Претендира разноски по насрещния иск, като в
случай на едновременно уважаване на първоначалния иск и насрещния иск,
моли да се допусне прихващане на установените от съда насрещни вземания
на страните за съдебно-деловодни разноски, до размера на по-малкото. Прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
на насрещната страна.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ищецът по първоначалния иск, чрез
пълномощника си, намира насрещната искова претенция за неоснователна и
недоказана. Счита договора за кредит за нищожен, поради противоречие с
добрите нрави, както и поради това, че е сключен при неспазване нормите на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от
това последици по чл. 23 от ЗПК. Сочи, че съгласно договора, заемателят
дължи неустойка, в случай че не представи обезпечението, визирано в
договора, платима разсрочено към месечната погасителна вноска. Счита, че е
налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
неустойката представлявала допълнителна печалба за кредитора, която не
била калкулирана към възнаградителната лихва. Ответното дружество
неправомерно било надвзело от доверителя й такси в размер на 54,56 лева,
възнаградителна лихва в размер на 254,99 лева и неустойка в размер на 324,85
лева, включена във всяка една от погасителните вноски, които суми било
получило без основание. При условията на евентуалност, в случай че съдът
приеме предявения иск за главница в размер на 800,00 лева за основателен,
прави възражение за прихващане между главницата по кредита в размер на
800,00 лева със сумата от 634,40 лева, представляваща получена без правно
основание от ищеца, въз основа на нищожни договорни клаузи, както следва:
такси в размер на 54,56 лева, възнаградителна лихва в размер на 254,99 лева и
неустойка в размер на 324,85 лева, включена във всяка една от погасителните
вноски. Претендира присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат
процесуален представител. Представят писмени становища по съществото на
4
спора, ведно със списъци по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване
разпоредбата на чл. 235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Между страните не е спорно, а и от представените и приети по делото
писмени доказателства - Договор за потребителски кредит № ************ от
12.09.2024 г., погасителен план към него, Стандартен европейски формуляр,
се установява, че между ищеца Т. Х. и ответника „СИТИ КЕШ“ ООД е
сключен договор, по силата на който „СИТИ КЕШ“ ООД, в качеството на
кредитодател, се е задължило да предостави на ищеца, в качеството на
кредитополучател, потребителски кредит в размер на 900,00 лева, със срок на
кредита 17 седмични вноски, с размер на първите три погасителни вноски от
8,75 лева - без неустойка, съответно 81,00 лева с включена неустойка, а
размерът на останалите 14 погасителни вноски е 68,07 лева - без включена
неустойка и 81,00 лева с включена неустойка, при фиксиран годишен лихвен
процент по кредита – 50%, годишен процент на разходите от 65,6%. Фиксиран
е и краен срок за издължаване на кредита – 09.01.2025 г. Общият размер на
всички плащания по договора е посочен на 993,23 лева, а с включена
неустойка е 1 377,00 лева.
В чл. 5 от договора е уговорено обезпечение, което следва да се представи
от кредитополучателя в тридневен срок от сключването договора. Страните се
споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от
посочените в него обезпечения, а именно: 1/ безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на
договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер
на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща
договорената главница и лихва или; 2/ поръчителство на едно или две
физически лица, които следва да отговарят на определени условия: 2.1/ при
един поръчител -осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от
седем пъти размера на минималната работна заплата за страната, 2.2/ при
двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки един от тях
следва да е в размер на не по - малко от четири пъти размера на минималната
работна заплата за страната, 2.3/ да не са поръчители по други договори за
кредит, сключени с кредитора, 2.4/ да не са кредитополучатели по договори за
кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение, 2.5/ да нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„редовен“, 2.6/ да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
В чл. 11, ал. 1 от договора е уговорена неустойка в размер на 383,77 лева
при неизпълнение на задължението кредитополучателя да представи
обезпечение по чл. 5 от договора, като същата се заплащала разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план. Между страните не е
спорно, че така договорената неустойка при непредставяне на обезпечение от
вида, уговорен в договора и в предвидения срок, не е включена в приложимия
към договора ГПР.
Съгласно чл. 4 от договора кредитополучателят с полагането на подписа в
договора удостоверява, че надлежно е получил в брой заемната сума в размер
5
на 900,00 лева. Съдържа се изявление, че договорът служи за разписка,
удостоверяваща получаването на заемната сума от страна на
кредитополучателя. Страните не спорят относно обстоятелството, че заемната
сума от 900,00 лева е получена от ищеца Т. Х..
Съгласно заключението на приетата по делото и неоспорена от страните
съдебно-икономическа експертиза по процесния Договор за потребителски
кредит № ************ от 12.09.2024 г., от страна на ищеца Х. е извършено
едно плащане в размер на 100,00 лева от 06.11.2024 г., като с него са погасени
неустойки в размер на 95,28 лева и законна лихва в размер на 4,72 лева.
Според заключението на вещото лице в годишния процент на разходите (ГПР)
по процесния договор за кредит, определен от ответното дружество в размер
на 65,6 %, са включени разходи за кредитополучателя за договорни лихви.
Изчисленият размер на ГПР от вещото лице по процесния договор за кредит, с
включена неустойка в размер на 383,77 лева, ще бъде в размер на 1 303,20 %.
Съдът кредитира заключението на вещото лице като обективно и компетентно
изготвено, съответно като кореспондиращо със събраните по делото
доказателства.
При така установено от фактическа страна, от правна страна съдът
приема следното:
Съдът е сезиран с установителен иск за прогласяване на
недействителността на договор за потребителски кредит, с правно основание
чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, а
при условията на евентуалност установителен иск за прогласяване на
нищожността на клауза от договор за потребителски кредит с правно
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави. В
производството са приети за съвместно разглеждане и насрещен осъдителен
иск от ответника срещу ищеца, с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр.
с чл. 9 от ЗПК за заплащане на главница по договор за потребителски кредит
предявена частично, а при условията на евентуалност, насрещен осъдителен
иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 и чл. 23 от ЗПК. По насрещните
искове първоначалният ищец е направил възражение за прихващане с правно
основание чл. 103 от ЗЗД.
По предявения установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от
ГПК, във вр. с чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК:
В тежест на ищцата по първоначалния иск е да докаже, при условията на
пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, че между него и ответника
е възникнало облигационно отношение по процесния договор за кредит, както
и че този договор е нищожен на заявените в исковата молба правни
основания.
Безспорно е между страните, а и от писмените доказателства по делото се
установява, че ищецът Т. Х. и ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД са били
обвързани от облигационно правоотношение по силата на Договор за
потребителски кредит № ************ от 12.09.2024 г. за сумата от 900,00
лева, която сума е била усвоена от ищеца срещу задължението на ищеца да ги
върне при уговорените в договора условия. Тези обстоятелства не се оспорват
по делото.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав приема, че сключеният между страните договор има правната
характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1
6
от ЗПК, поради което действителността на неговите клаузи следва да се
съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК, както и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Ищецът, като физическо
лице, се ползва и от регламентацията на потребителската закрила, уредена в
Закона за защита на потребителите (ЗЗП) по аргумент от чл. 24 от ЗПК, във вр.
с чл. 143 - 148 от ЗЗП.
Договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора са представени с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, с което са изпълнени
изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за формата на договора за потребителски
кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 , т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9
от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 от ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа информация за годишния процент на
разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин. ГПР по кредита, според разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, изразява общите разходи по кредита за потребителя.
Общият разход по кредита съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК включва всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
7
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт.
В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. В
този смисъл, посочването на размера на ГПР в договора за потребителски
кредит не е самоцелно, а е необходимо, защото дава на потребителя ясна
представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени
икономическите последици от сключване на договора. В случая в договора за
потребителски кредит е посочена единствено абсолютна стойност на ГПР.
Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои
компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният ГПР.
Посочено е, че ГПР е 65,6% %, а възнаградителната лихва – 50 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво
представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.
Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно се състои
неспазването на изискване на посоченото законово основание.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му ГПР по кредита – аргумент от чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит– аргумент от чл. 19, ал. 1 от ЗПК. При формиране на ГПР, се включват
не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за
потребителя, съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В чл. 19, ал. 3 от
ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2.
различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят
дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали
плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка
във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на
платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с
усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително
8
и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за
кредит или в друг договор, сключен с потребителя. Според разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при договорите за потребителски кредити ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в евро и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България, като разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК
предвижда, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
В случая, по делото се установява, че при сключване на договора за
кредит страните са установили задължение освен за заплащане на
възнаградителна лихва и такова за неустойка - за неизпълнение на
задължението по договора за осигуряване на обезпечение. Ответникът не
оспорва обстоятелството, че при определяне на годишния процент на
разходите не е включено задължението за заплащане на неустойка. Съдът,
изследвайки клаузите на договора и приложимите законови разпоредби,
намира, че установеното в договора задължение за заплащане на неустойка
представлява допълнително възнаграждение за кредитора и следва да е
включено при определяне на годишния процент на разходите. При
невключване на посоченото задължение в процентното изражение на
годишния процент на разходите кредитополучателят е поставен в
неравностойно положение, доколкото за последния не е налице яснота по
отношение на разходите, които подлежат на начисляване по договора за
кредит. Още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл.
11 ще се заплаща разсрочено заедно с всяка вноска по договора, като общият й
размер е 383,77 лева (при отпусната заемна сума от 900,00 лева или 42,64 % от
кредитната сума), а видно от погасителния план тази неустойка се прибавя
към всяка седмична вноска за целия срок на договора. Така въведените
изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение и срока за
представянето му - тридневен, създават значителни затруднения на длъжника
при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Следва да
се отбележи, че уговорката за предоставяне на обезпечение и то в банкова
гаранция в размер на два пъти размер на цялата дължимата по кредита сума с
възнаградителна лихва, съответно краткият срок от три дни за предоставяне на
банковата гаранция, практически прави неизпълними за икономически по-
слабата страна тези уговорки, съответно тя е поставена в неравноправно
положение, доколкото неминуемо ще дължи плащането на неустойката. По
този начин потребителят се задължава да заплати необосновано висока
неустойка. Отделен е въпросът, че правно и житейски необосновано, до
степен на абсурдност, е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури гаранционната сума, както и че при
възможност да осигури последната, въобще дали би имал интерес да търси
сключване на процесния договор за кредит. От друга страна изискванията за
поръчителство, уговорено в договора - осигурителен доход в размер на 7 пъти
минималната работна заплата, ограничението само до физически лица и
изключително краткият срок от три дни за осигуряване на поръчител, създават
условия, при които кредитополучателят не може да изпълни договорното си
задължение. Това поведение на заемодателя е недобросъвестно и в ущърб на
потребителя. Легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди
сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуално неизпълнение.
Поставянето на неизпълними изисквания и кратки срокове след отпускане на
кредита показва, че кредитодателят не е търсил реално обезпечение, а е целял
9
начисляване на допълнителни суми, които със сигурност на получи. Следва да
се има предвид, че непредставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне
на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя, още повече, че видно от погасителния план с
по-голямата част от седмичната погасителна вноски в първите три
погасителни вноски се погасява преимуществено посочената неустойка.
В случая, заплащането на неустойката представлява разход за
потребителя, който е свързан с кредита и увеличава цената му, неминуемо
води до възникване на допълнителни разходи за потребителя, които са били
известни на кредитора към момента на сключване на договора и е трябвало да
бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. В конкретния
казус това не е сторено. По този начин отразената в договора стойност на ГПР
се оказва невярна и по-ниска от действителната такава. Следва да се има
предвид също така, че с включването на горепосочената неустойка,
предвидена в Договора за кредит към ГПР, действителният такъв би нараснал
многократно. Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, при включване на неустойката в размер на 383,77 лева
в размера на ГПР, същият би възлизал на 1 303,20 %, което оскъпява
неимоверно много кредита и несъмнено надхвърля максимално допустимия
размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поради това, съдът намира, че
процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Така, освен че се заблуждава потребителя за реалната икономическа тежест на
кредита, се заобикаля императивното изискване на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по кредита.
Противоречи и на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за
посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит. Следва да
се отбележи, че според разпоредбите на Глава четвърта от ЗПК, кредиторът е
длъжен да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди
сключване на договора за кредит. Практиката на фирмите за бързи кредити да
поставят неизпълними условия за поръчителство или банкови гаранции с цел
заобикаляне на материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е в
противоречие с целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Тази
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността върху самия
длъжник, увеличавайки размера на задълженията му и води до
свръхзадлъжнялост.
Поради това, следва се приеме, че е налице нарушение на ЗПК по
отношение на съществен елемент на договора, което води до
недействителност не само на тази клауза, но и до недействителност на целия
договор, съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. За пълнота следва да се
посочи, че с Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“) от
10
Директива 2005/29 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар. След като посочването на такъв ГПР
подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6,
параграф 1 от тази директива.
Предвид изложеното, само на това основание и без да се обсъждат по
същество останалите наведени от ищеца основания, съдът счита, че
сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
************ от 12.09.2024 г. е изцяло недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. От изложеното
дотук следва, че предявеният от ищеца Т. Х. против ответника „СИТИ КЕШ“
ООД за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит
№ ************ от 12.09.2024 г. е основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
Във връзка с направените от ответника възражения, че било налице
злоупотреба с права от страна на ищеца, доколкото последният бил сключил
33 договора за кредит с ответника и бил наясно с предвидените клаузи за
неустойки, следва да се отбележи, че доказателства за тези твърдени от
ответника договори за кредит по делото не се представиха. В този смисъл като
неоснователни следва да се възприемат възраженията на ответника, че ищецът
бил много добре запознат и наясно с всички договорни клаузи, съответно
безпрекословно се съгласил с тях, доколкото сключил много на брой други
кредити с ответното дружество. Данните по делото сочат за още един такъв,
по който е образувано гр. д. № 5165/2024 г. по описа на Районен съд – П., за
което с Определение № 1960/23.06.2025 г., постановено по настоящото дело
съдът е оставил без уважение искането на ответното дружество на основание
чл. 213 от ГПК производствата по двете дела да се съединят за общо
разглеждане и постановяване на общо решение по тях, предвид по-
напредналия ход на производството по посоченото дело. Този втори кредит, за
който също е заведено дело от ищеца срещу ответника, обаче, по никакъв
начин не обосновава каквато и да е злоупотреба с право, доколкото ищецът
разполага с правото да предяви иск за защита на правата си по всеки
конкретен договор в отделно производство и липсва законово изискване,
претендирането на нищожността на всички сключени с конкретен ответник
договори да се съединят в едно производство. Служебното съединяване на
искове за общо разглеждане е правна възможност и съдът не е длъжен да
прилага разпоредбата на чл. 213 от ГПК винаги, когато са налице
предвидените в нея предпоставки, предвид възможността да се затрудни
производството. От друга страна, следва да се отбележи, че ответникът като
страна по тези договори за кредит, предвид наведените от него твърдения – 33
на брой, е имал възможност да представи по делото същите, но по собствена
воля се е задоволил единствено с твърдението, че такива са сключени, което
твърдение остана и недоказано по делото. Поради това, твърдението за
злоупотреба с права, няма как да бъде преценявано от съда, предвид че с
приетия за окончателен по делото доклад е указано и на двете страни, че всяка
от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или
възражения, както и връзките между тези факти.
При този изход на правния спор по предявения от ищеца Х. главен иск,
11
съдът намира, че не следва да се произнася по предявения от него евентуален
установителен иск за прогласяване за нищожността на договорната клауза по
договора за кредит предвиждаща заплащането на неустойка за непредставяне
на обезпечение в размер на 383,77 лева, тъй като не е сбъднало необходимото
вътрешнопроцесуално условие за това - отхвърляне на главния иск за
прогласяване недействителността на целия договор за кредит.
По насрещните осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от
ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗПК за заплащане на главница по договор за
потребителски кредит предявена частично, а при условията на евентуалност, в
случай че се приеме, че кредитът е недействителен в цялост, осъдителен иск
по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 и чл. 23 от ЗПК от „СИТИ КЕШ“ ООД
срещу Т. Х.:
Доколкото в случая, съдът прие, че всъщност договорът за кредит е
недействителен, съдът намира, че не дължи произнасяне по иска, с който се
претендира осъждане на Т. Х. да заплати на ответника сумата от 800,00 лева,
представляваща част от неизплатеното задължение за главница по договора за
кредит в общ размер на 900,00 лева, а следва да се произнесе по предявения в
условията на евентуалност осъдителен иск, доколкото се е сбъднало условието
за неговото разглеждане. По последния ответното дружество по главните
искове претендира присъждане на сумата 800,00 лева, представляваща чистата
стойност на кредита по чл. 23 от ЗПК, ведно със законната лихва от завеждане
на насрещния иск до окончателното изплащане.
В тежест на ищеца по насрещния иск е да установи, при условията на
пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за предоставяне на кредит,
сключен с ответника по иска Х., предаването на заемната сума на последния,
размерът на вземането и неизпълнение на паричното задължение, т.е.
настъпилата забава.
При доказване на горното, в тежест на ответника по насрещния иск е да
докаже положителния факт на изпълнението - че е заплатил претендираната
от ищеца сума, съответно възражението си за прихващане, че има насрещно
изискуемо парично вземане към ищеца по този иск за твърдения размер, а
именно, че е заплатил сумата от 634,40 лева на „СИТИ КЕШ“ ООД.
Както вече беше посочено, по делото е безспорно установено, че между
страните са сключени Договор за потребителски кредит № ************ от
12.09.2024 г., по силата на който „СИТИ КЕШ“ ООД е предоставил на Т. Х.
сумата от 900,00 лева, която е изцяло усвоена от ответника по насрещния иск
Х.. В случая падежът на вземанията по кредита е настъпил на 09.01.2025 г.,
поради което е изискуемо.
В случая ищецът претендира заплащането на сумата от 800,00 лева,
формирана като разлика между отпуснатата и усвоена от кредитополучателя
главница по кредита от 900,00 лева и реално заплатеното по договора за
кредит в размер на 100,00 лева. Предвид установената недействителност на
процесния договор за кредит, следва да намери приложение разпоредбата на
чл. 23 от ЗПК, съгласно която, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита, т.е. връща само усвоената
главницата по кредита. В този смисъл е и трайната практика на ВКС,
обективирана в Решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС,
12
Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, Решение №
50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС.
От заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-
икономическа експертиза се установява, че по договора за кредит ищецът е
заплатила сума в размер на 100,00 лева, с която е погасена 95,28 лева –
неустойка и 4,72 лева – законна лихва, като други плащания не са
извършвани. С оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, доколкото при обявяване
на договора за потребителски кредит за недействителен единствената
дължима от потребителя сума е чистата сума, т.е. главницата, съдът намира,
че макар кредиторът да е отнесъл счетоводно платената сума от 100,00 за
погасяване на задължения за неустойка и законна лихва, единственото
валидно задължение, което може да бъде погасено с нея е част от главницата,
поради което следва да бъде приспадната от същата. Плащанията по договора
не са достатъчни за пълно погасяване на главницата от 900,00 лева, като
остава дължима главница - чиста стойност по кредита, в размер на 800,00 лева.
Следва да се отбележи, че доказателства за извършени плащания – платежни
нареждания или други документи, не са представени от страна на ищеца Х.,
като от негова страна само се твърди, че е заплатил сумата от общо 634,40
лева, за която сума е направено възражение за прихващане за надвзети от
ответника суми по нищожния договор по смисъла на чл. 103 от ЗЗД.
Доколкото по възражението за прихващане, именно ищецът Х. следва да
установи по делото при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил
посочените суми, за които претендира да бъдат погасени чрез прихващане и с
оглед липсата на доказателствата за каквито и да е извършени плащания по
договора от негова страна, то съдът намира възражението за прихващане за
неоснователно. Следователно Х. дължи на ищеца по насрещния иск - „СИТИ
КЕШ“ ООД, заплащане на остатъка от чистата стойност на кредита, а именно
сума в размер на 800,00 лева, каквато е и претендираната сума по насрещния
иск. Поради това предявеният от ответника насрещен иск следва да бъде
уважен изцяло, като в негова полза следва да се присъди и претендираната
законна лихва върху тази сума от датата на подаване на насрещната искова
молба – 10.03.2025 г. до окончателното й изплащане.
Съобразно правилата на чл. 78 от ГПК, при този изход на спора, право на
разноски имат и двете страни – ищецът по уважения иск за прогласяване
недействителността на договора за кредит, съответно ответникът - по
предявения от него и уважен насрещен иск.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв
ответникът следва да бъде осъден да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Е. И.“, представлявано от адвокат Е. Г. И., адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищеца в производството.
Съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да осъди другата страна да
го заплати директно на адвоката. В хипотезата на безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв, адвокатското възнаграждение се
определя в зависимост от това дали постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която адвокатът представлява, а размерът на
възнаграждението се определя от съда по правилата на чл. 78 от ГПК,
съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете. В този
13
смисъл трайно е разбирането в съдебната практика, че размерът на
възнаграждението за безплатно осъществена правна помощ се определя
съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска, т.е. според
защитения интерес, при отчитане действителната фактическа и правна
сложност на делото. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38, ал. 2 от ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е
представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, като не е необходимо страната
предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ.
В случая по делото е представен договор за правна помощ и съдействие, в
който е посочено, че на ищецът се предоставя безплатна правна помощ по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв – на материално затруднено лице, което е
достатъчно за присъждане на адвоката на възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца в производството.
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът, без да
е обвързан от определен минимален размер на възнагражденията, следва да
изхожда от критериите за разумност и пропорционалност, като намира
баланса между правото на адвоката да получи възнаграждение, съответстващо
на положения труд, и интереса на насрещната страна адвокатското
възнаграждение да не е прекомерно и несъразмерно на фактическата и правна
сложност на делото. Съобразявайки фактическата и правна сложност на
конкретното дело, която не се отличава от особено от други сходни случаи,
предвид провеждането на едно съдебно заседание по делото, в което
процесуалния представител не се е явил, съответно материалния интерес по
делото и високо квалифицирания труд на адвокатската услуга, както и
обстоятелството, че установените размери в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнагражденията за адвокатска работа, издадена от ВАдС, служат на съда за
ориентир за пазара на адвокатския труд, с оглед постановеното Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. от Съда на ЕС, задължително за съдилищата,
съдът намира, че в полза на процесуалния представител на ищеца следва да
бъде определено възнаграждение в размер на 480,00 лева с включен ДДС по
уважения иск на ищеца, като такова не се дължи по уважения насрещен иск на
ответника. Така определеното адвокатско възнаграждение съдът намира за
справедливо, обосновано и разумно, като в случая съдът се ръководи от
обективни критерии за неговото определяне, каквито са фактическата и
правната сложност на спора, материалния интерес по делото, осъществената
от адвоката работа по делото и необходимата професионална квалификация за
предявяването на иска и неговата защита. В този смисъл са и Определение №
622 от 21.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 702/2024 г. по описа на ОС – П.,
Определение № 488 от 22.08.2024 г. по в.ч.гр.д. № 550/2024 г. по описа на ОС
– П. и др. Към адвокатското възнаграждение, дължимо с оглед изхода на
делото и защитения интерес съдът прибави и ДДС в размер на 20%, макар и
да се касае за осъществена безплатна адвокатска защита, с оглед
представените доказателства за регистрация по ЗДДС, съобразявайки
задължителното за българския съд Решение от 23.10.2025 г. по дело
C‑744/2023 на Съда на ЕС.
По възражението на ответника за недължимост на разноски в полза на
ищеца и неговия процесуален представител, следва да се отбележи, че
14
наличието на други дела между същите страни не е основание на
пълномощника на ищеца да не бъде платено адвокатско възнаграждение, тъй
като по всяко от делата се дължи отделно възнаграждение на адвоката, така
като се дължи отделно възнаграждение за всеки предявен иск, дори и
съединени с една искова молба.
Доколкото с постановеното по делото Определение № 392/05.02.2025 г.
ищецът Т. Х. е освободен от заплащане на държавна такса и разноски в
настоящото производството на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, с оглед изхода
на делото и на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на Районен съд - П.
сумата от общо 300,00 лева, от която 50,00 лева – дължима по делото
държавна такса и 250,00 лева – възнаграждение на вещо лице.
По отношение уважения насрещен иск на ответника, следва да се има
предвид, че освобождаването на страната от заплащане на такси и разноски,
дължими в хода на производството, не го освобождава от заплащане на
разноските на насрещната страна. В този смисъл са и Решение № 67 от
3.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г., IV ГО на ВКС, Решение № 148 от
19.10.2012 г. по т. д. № 39/2012 г., II ТО на ВКС, Определение № 609 от
15.07.2010 г. по ч. т. д. № 256/2010 г., I ТО на ВКС Определение № 185 от
21.04.2016 г. по ч. т. д. № 680/2016 г., I ТО на ВКС, ТК, Определение № 1944
от 03.07.2023г. по ч. гр. д. № 437/2023г., IV ГО на ВКС и др., която съдебна
практика, съдът намира за приложима в случая.
Поради това, с оглед изхода на спора по насрещния иск, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК, в тежест на ищеца Т. Х. следва да се възложат сторените от
ответника разноски по този иск. Ищецът претендира присъждане на
разноските за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение. По
делото са заплатени държавни такси в общ размер на 53,40 лева, от които
50,00 лева по предявения насрещен иск и 3,40 лева, дължима по чл. 102з от
ГПК. Надлежно е претендирано присъждане на адвокатско възнаграждение в
размер на 480,00 лева по насрещния иск. По делото е представен договор за
правна защита и съдействие, фактура, ведно с опис и платежно нареждане, от
които е видно, че претендираното адвокатско възнаграждение е надлежно
заплатено. В този смисъл разноските съдът намира, че претендираните
разноски са реално извършено, съобразно постановките на Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2023 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С
оглед посоченото, в полза на ответното дружество следва да се присъдят
разноски в общ размер на 533,40 лева във връзка с уважения насрещен иск.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА сключения между Т. Г. Х., ЕГН **********, с адрес: гр.
П., ул. ********** и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5,
Договор за паричен заем № ************ от 12.09.2024 г., за недействителен
на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА Т. Г. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. **********, ДА
ЗАПЛАТИ на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, сумата от
15
800,00 лева, представляваща чистата стойност по Договор за паричен заем №
************ от 12.09.2024 г. на основание чл. 23 от ЗПК, ведно със законната
лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – 10.03.2025 г., до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, ДА
ЗАПЛАТИ в полза на съдебната власт, по сметка на Районен съд - П., сумата
от общо 300,00 лева, от които 50,00 лева – дължима по делото държавна такса
и 250,00 лева - възнаграждение на вещо лице, на основание чл. 78, ал. 6, във
вр. с чл. 83, ал. 2 и ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, ДА
ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК *********, с
адрес: гр. П., ул. **********, представлявано от адвокат Е. Г. И., сумата от
480,00 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна
адвокатска защита в производството в полза на ищеца, на основание чл. 38, ал.
2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА Т. Г. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. **********, ДА
ЗАПЛАТИ на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, сумата от
общо 533,40 лева, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни
разноски по уважения насрещен иск, от които 53,40 лева – държавни такси,
480,00 лева – адвокатско възнаграждение.
Присъдените с решението суми в полза на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********, могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка на
дружеството: IBAN: BG58IORT80481090001900, BIC: IORTBGSF.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
16