Р Е Ш Е Н И Е № …..
31.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-А
въззивен състав, в закрито заседание на тридесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ВЪЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР
АНГЕЛОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
като разгледа
докладваното от младши съдия Симова ч.
гр. д. № 2582 по описа за 2016 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 437 ГПК.
Образувано е по жалба, подадена от М.Д.Д.
– длъжник по изпълнително дело № 20157880400410 по описа на частен съдебен
изпълнител /ЧСИ/ М.К., с рег. № 788 в Камарата на ЧСИ. Обжалва се постановление
за разноски по изпълнителното дело, обективирано и в покана за доброволно
изпълнение, получена от жалбоподателя на 13.11.2015 г. В жалбата се иска да
бъде отменено постановлението за разноски по изпълнителното дело в частта му, в
която е начислена сумата от 350 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Сочи се,
че същото е прекомерно, а наред с това не са представени и доказателства за
действителното им извършване. Поради
това е отправено искане за отмяна на обжалваното постановление за разноски.
В законоустановения срок по чл. 436, ал. 3 ГПК е постъпило възражение срещу
жалбата от страна на взискателя по изпълнителното дело – Национална агенция за
приходите, в което се излага становище за недопустимост и неоснователност на
същата. Сочи се, че изпращането на покана за доброволно изпълнение до длъжника
не е действие, което да подлежи на самостоятелно обжалване, съгласно чл. 435,
ал. 2 ГПК. Твърди се още, че юрисконсултското възнаграждение се дължи на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, тъй като взискателят е юридическо лице, както и че
претендираният размер е съобразен с предвиденото в Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поради това се иска жалбата
да бъде оставена без уважение.
Към жалбата са приложени и изготвени от ЧСИ мотиви по реда на чл. 436, ал.
3 ГПК, в които са изложени твърдения за допустимост, но неоснователност на
подадената жалба. Сочи се, че на взискателя, който е юридическо лице, следва да
бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, както и че същото е съобразено с
минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г. Изложено е също
становище, че взискателят е посочил изпълнителен способ – запор, както и че
длъжникът е платил доброволно седем дни след получаване на поканата за
доброволно изпълнение, т.е. в рамките на изпълнителното производство. Въз
основа на тези аргументи е отправено искане за оставяне на жалбата без
уважение.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите на
страните и данните по делото, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
По силата на изпълнителен лист, издаден на 28.09.2010 г. от Районен съд –
Перник, въз основа на влязло в сила определение от 19.07.2010 г. по н.ч.х..д. №
948/2007 г. по описа на съда, М.Д.Д. е осъден да заплати на Национално бюро за
правна помощ сумата от 100 лв., представляваща направени по н.ч.х.д. № 948/2007
г. по описа на Пернишки районен съд за 2007 г. разноски за възнаграждение на
адвокат от Националния регистър за правна помощ.
Въз основа на посочения акт и по искане на взискателите е образувано
изпълнително дело № 20157880400410 по описа на частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ М.К.,
с рег. № 788 в Камарата на ЧСИ, с район на действие Софийски градски съд. В молбата
за образуване на производството се съдържа искане за образуване на изпълнително
дело, като са посочени и предпочитани изпълнителни способи – налагане на запор
върху вземането на длъжника по трудови правоотношения, а в случай на неплащане
на задължението по изпълнителния лист в срока за доброволно изпълнение – и опис
на движимите вещи, находящи се в жилището на длъжника. С молбата за образуване
на изпълнителното производство е претендирано и юрисконсултско възнаграждение
по изпълнителното дело в размер на 350 лв., дължимо съгласно чл. 10, ал. 1 и
ал. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Поканата за доброволно изпълнение на задълженията по изпълнителното дело е
получена от М.Д.Д. на 13.11.2015 г., в която е посочен общ размер на дълга от 588
лв., от които 100 лв. по изпълнителен лист, 350 лв. разноски по изпълнителното
дело и 108 лв. такси по Тарифата към ЗЧСИ. С нея е предоставен двуседмичен срок
за доброволно изпълнение. Иницииралата настоящото производство жалба е
постъпила при ЧСИ на 23.11.2018 г., като видно от пощенското клеймо на
приложения по делото плик се установява, че същата е подадена на 20.11.2015 г.
След образуване на изпълнителното дело са изискани справки с цел проучване
на имущественото състояние на длъжника. На 04.12.2015 г. по изпълнителното дело
е постъпило писмо от Национално бюро за правна помощ, в което се сочи, че на
20.11.2015 г. длъжникът е превел доброволно сумата по изпълнителния лист. Към
молбата е приложено извлечение от банковата сметка на НБПП и копие от вносната
бележка от длъжника.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Подадената жалба е процесуално допустима – подадена е от активно
легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен
контрол акт. На основание чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК длъжникът по изпълнителното
производство може да обжалва постановлението за разноските по делото, като
съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. дело №
3/2015 г. на ОСГТК на ВКС на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК подлежи
всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размерът на задължението
на длъжника за разноски, поради което неоснователно се явява възражението на
взискателя, че поканата за доброволно изпълнение, обективираща постановлението
за разноски, не подлежи на обжалване. Разгледана по същество, жалбата е частично
основателна поради следните съображения:
Съгласно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК, което намира приложение и в
изпълнителното производство, в полза на юридическите лица се дължи присъждане
на юрисконсултско възнаграждение. Същото се дължи по силата на закона, поради
което за присъждането му не важат изискванията спрямо адвокатското
възнаграждение, изведени в т. 1 от ТР 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на
ВКС същото да е поискано и действително извършено, като да е необходимо да се
представят доказателства за плащането му. В тази насока неоснователен се явява
доводът на жалбоподателя, че не е доказано извършването на разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Същото обаче следва да бъде редуцирано поради следните съображения:
От установените по делото фактически обстоятелства се налага изводът, че
процесуалният представител на взискателя е подал на молба за образуване на
изпълнителното производство и е посочил конкретен способ за принудително
изпълнение. По изпълнителното дело обаче няма данни същият да е реализиран и в
резултат на него да са събрани суми. Напротив – от приложеното по делото писмо
от взискателя се установява, че в срока за доброволно изпълнение сумата по
изпълнителния лист е постъпила. Ето защо следва да се приеме, че се дължат
разноски единствено за образуване на производството съобразно чл. 10, т. 1 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
размер на 200,00 лева, но не и такива за воденето на изпълнителното производство,
дължими на основание чл. 10 т. 2 от Наредбата. Поради това претендираното
юрисконсултско възнаграждение следва да бъде намалено до посочения размер от
200 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-А въззивен състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ постановление за разноски по изпълнително дело № 20157880400410 по описа
на частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ М.К., с рег. № 788 в Камарата на ЧСИ, в
частта, в която е начислено юрисконсултско възнаграждение за разликата над 200
лв. до 350 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
НАМАЛЯВА разноските по изпълнително дело № 20157880400410 по описа на частен съдебен изпълнител
/ЧСИ/ М.К., с рег. № 788 в Камарата на ЧСИ до сумата от 200 лв., дължима за юрисконсултско
възнаграждение в полза на взискателя Национална агенция за приходите.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като неоснователна жалбата на М.Д.Д. срещу постановление за разноски по изпълнително
дело № 20157880400410 по описа на частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ М.К., с рег.
№ 788 в Камарата на ЧСИ, в останалата
част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
О
С О Б Е Н О М Н Е Н И Е
Не съм съгласен с
извода на мнозинството, че редакцията на чл. 78 ал. 8 ГПК, обн. ДВ бр. 8/2017
г., изключва приложението на механизма по Закона за правната помощ при
остойностяване размера на признатото вземане – възнаграждение за осъществена
защита от юрисконсулт.
При действието на
предходната редакция законът признава право на възнаграждение, съпоставимо с
адвокатското без да визира механизма, при който да бъде остойностено. При
действието на първоначалната редакция на чл. 78 ал. 8 ГПК обаче правният ред
установява два подхода за остойностяване на адвокатския труд – по реда на
Закона за адвокатурата и (ЗА) по реда на Закона за правната помощ (ЗПП). Прави
впечатление, че ангажиментът за адвоката, обуславящ типичната му дейност,
остойностявана и по силата на чл. 36 ал. 2 ЗА Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения до голяма степен зависи от ангажимента
на адвоката да откликне на поискана от него правна помощ и съдействие.
Следователно, определящ при тези условия е прекият интерес на адвоката,
осъществяващ икономически независима дейност.
Законът използва
различен подход за остойностяване на адвокатския труд, когато адвокатът бива
ангажиран да осъществи произтичащия от интересите на правосъдието обществен
ангажимент. Съгласно чл. 37 ал. 1 ЗПП наложеният от тези обстоятелства
ангажимент за адвоката предполага различен подход при определяне размера на
възнаграждението му. Защитата се възлага на адвоката и той няма възможност да
влияе върху размера на възнаграждението. Смятам, че това разрешение не почива
на подценен труд на адвоката, а на отчитане присъщата за адвокатурата
обществена функция – да осигури адвокатска защита и съдействие, когато страната
не е упражнила правото си на адвокат, но законът го изисква или когато не може
да си ангажира такъв.
Смятам, че
липсващото изискване в хипотезата на чл. 78 ал. 8 ГПК да бъде доказано плащане
се явява изключение от правилото, установено с чл. 78 ал. 1 ГПК. Това
изключение се явява оправдано, доколкото съответства на конкретна, зачетена от
правния ред причина. При тези съображения приемам, че така признатото вземане
може да бъде разумно обяснено единствено с обществения интерес – обезпечаване
на квалифицирана защита. Освен това за разлика от адвоката, чиято дейност е
регламентирана от Закона за адвокатурата, юрисконсултът не осъществява
икономически независима дейност. Законът се дезинтересира от въпроса дали
защитаваната от юрисконсулт страна прави разходи за привличане в процеса на
юрисконсулт, а и законът овластява да получи сумата защитаваната от юрисконсулт
страна, а не лицето, предоставило защитата. За разлика от адвоката, чиято
независимост предпоставя гарантирано му справедливо и разумно обосновано
възнаграждение, представляващо и известна гаранция за качество на услугата,
защитаваната от юрисконсулт страна не се нуждае от гарантирания минимум на
възнаграждение при упражняване на свободната адвокатска професия.
Вярно е, че Законът
за правната помощ изключва от приложното си поле субектите, посочени за
правоимащи с нормата на чл. 78 ал. 8 ГПК, но считам, че това решение цели да
съхрани обективно ограничения финансов ресурс, обезпечаващ специализираната
дейност. На общо основание приложение следва да намери принципът –
гарантираната процедурна справедливост обезпечава разход, съобразен с правилата
на Закона за правната помощ.
Осъществената
защита от юрисконсулт изцяло припокрива отстоявания от Закона за правната помощ
обществен интерес. От тази гледна точка действащата понастоящем редакция не
установява принципно различно положение, а конкретизира единия от
алтернативните механизми за остойностяване на законоустановеното вземане при
действието на първоначалната редакция на чл. 78 ал. 8 ГПК. Предвид аналогията в
хипотезата на защита, осъществена от юрисконсулт със защитата, осъществявана от
адвокат при режима на Закона за правната помощ. Законодателната промяна може и
следва да бъде обяснена с разпозната от законодателя неправилна съдебна практика.
Доколкото съдебната практика, на която се опира правоприлагането не е източник
на правото, даденото понастоящем, защитимо и при действието на първоначалната
разпоредба на чл. 78 ал. 8 ГПК, следва да намери приложение и в случая.
Изпълнителното дело
не се откроява с фактическа и правна сложност, поради което и считам жалбата за
основателна за сумата над 50 лв. съгласно чл. 27 от Наредбата за заплащане на
правната помощ.
(Владимир Вълков)