Р Е Ш
Е Н И Е № . . . .
гр. Велинград, 19.02.2020 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВЕЛИНГРАДСКИ
РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар: Цветана Коцева
като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 734 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Иск с правно осн. чл. 124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79 и чл.92 ЗЗД и
чл.86 ЗЗД.
Производството е
образувано по искова молба на ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49,
бл. 53Е, вх. В, чрез пълномощника юриск. К.А., срещу Д.А.Т., ЕГН ********** ***.
Предявен е установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, за установяване , че съществуването на вземане в
полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД по ДРЗ № ********** срещу длъжника Д.Т. в
общ размер на 11872.40 лв., това число 10668.47 лв. -представляваща неизплатено
парично задължение към Договор за потребителски кредит № ********** и 1203.93
лв. -неустойка, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
до окончателното изплащане на задължението.
Ищецът твърди, че на 24.06.2014г. е сключен Договор
за потребителски кредит (ДПК) № **********, между „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД,
като кредитор от една страна и Д.А.Т., като длъжник от друга страна. Договорът
бил сключен при посочени от ответника параметри, посочени от него в раздел V на
ДРЗ „Параметри на искания револвиращ заем“. Съгласно т.2 от ОУ това било молба
от клиента за отпускане на заем до размера на посочения от клиента или до
по-нисък размер, одобрен от кредитора. Параметрите на сключения Договор за
потребителски кредит били следните: Общо задължение по договора- 16200 лева,
включващо: Сума за изплащане на заема: 5000 лв.; Срок на заема: 48 месеца; Размер
на вноска: 337.50лв.; Дата на погасяване: 15-ти ден от месеца; Годишен процент
на разходите (ГПР %): 110.70 %; Годишен лихвен процент 76.89 %; Лихвен процент
на ден: 0.21%. Договорът бил подписан при Общи условия /по-нататък наричани за
краткост „ОУ”/, които били неразделна част от договора и предадени на клиента
при подписването им и той декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги
приема, няма забележки към тях и се задължава да ги спазва /Буква „Б“ от ДЗР/.
Твърди
още, че „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД изпълнявал точно и в срок задълженията си
по договора, като превел на 24.06.2014г. парична сума в общ размер на 5000 лв.
по посочената от длъжника Д.Т. банкова сметка, *** (документ за кредитен превод
с референция: 270РМУ\/Р141750037). Преведената сума по банковата сметка на
ответника, представлявала остатъчна стойност, след извършеното по-горе
рефинансиране на предходно задължение. От своя страна длъжника поел задължение
да погасяват предоставения заем с равни месечни вноски, в размер и срокове,
според погасителния план, който е неразделна част от Договора за револвиращ
заем. Изготвен бил погасителен план с определени 48 равни месечни вноски в
размер на 337.50 лв., с падежна дата - всяко 15-то число на месеца.
Предвид
обстоятелството, че длъжникът не е изпълнявал поетите договорни задължения и е
направил 16 пълни погасителни вноски и една частична, видно от приложеното
Извлечение по сметка към ДРЗ № **********, след изпадането му в забава и
съгласно уговореното и прието от страните в чл. 10.3.1 от Общите условия към
Договора за револвиращ заем сред които “В случай, че клиентът просрочи 1
месечна вноска с повече от 30 (тридесет) календарни дни настъпва автоматично
прекратяване на ДРЗ”, на 02.12.2014г. договорът бил прекратен от страна на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД. А поради неизпълнение на договорните задължения
била начислена неустойка в размер на 1203.93лв. Това станало, тъй като съгласно
уговореното в ОУ към Договора, при прекратяването му поради неизпълнение на
поетите задължения, размерът на кредита ставал изискуем и се начислявала
еднократно неустойка за обезщетяване на вреди поради настъпилото разваляне на
договора, изискуема в пълен размер. Размерът на неустойката се определял на
базата на неизплатената част от задължението на длъжника към датата на
прекратяването на договора като процент, изрично посочен в ОУ. Така поради
неизпълнение на договорните задължения била начислена неустойка в размер на
1203.93 лв. Оставало в сила задължението на клиента да заплати всички дължими
суми по сключения договор.
Настоява
се на това, че към настоящия момент размерът на погасеното от Д.Т. задължение
по ДРЗ № ********** било в общ размер на 5550.50 лв.
От
представеният по делото ДРЗ било видно, че същият е сключен в рамките на
исканите от ответника параметри, посочени от същия в раздел V на ДРЗ „Параметри
на искания револвиращ заем“. Съгласно ОУ, попълнената до точка V и подписана
бланка на проектодоговор за ДРЗ била искане от клиента за отпускане на заем,
одобрен от кредитора. След извършена преценка съгласно вътрешни правила,
попълненият и подписан от КЛ проектодоговор на ДРЗ бил подписан и от страна на
кредитора, съответно влизал в сила. По силата на сключения Договор клиентът се
задължавал да върне на кредитора така предоставените парични средства , заедно
с договорното възнаграждение. В т.2 от ОУ бил описан начинът на попълване
образеца за договора за револвиращ заем, като било посочено, че същият се
попълва съвместно от потребителя с кредитния експерт до раздел V. Попълненият
образец проекто - договор не представлявал договор за кредит , а съгласно ОУ
това било искане от клиента за отпускане на заем до размер на посочения или
по-малък. При кандидатстване потребителят попълвал желаните от него финансови
параметри в т.V, като подписаният от длъжниците проектодоговор имал роля на
молба за отпускане на заем, т.е. за предоставяне на парични средства по заема в
размер до искания или по-нисък. По преценка на клиента, той можел да се откаже
от сключения ДРЗ най-късно в 14 дневен срок въз основа на връчено писмено
известие за отказ от ДРЗ на адреса на кредитора. Длъжникът не се е отказал от
сключения договор, усвоил паричните средства, които са отпуснати първоначално.
Също така е изпълнявал задълженията си по договора, като до един определен
момент е погасявал и вноските си. Този факт ясно свидетелствал, че клиентът е
запознат с условията на договора.
Поради
неизпълнението на договорното задължение ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, входирано в Районен съд- гр. Велинград. По заявлението било
образувано ч.гр.дело № 417/2019г. На дружеството било изпратено указание на
основание чл. 415, ал. 1, т.2, че може да предяви иск за установяване на вземането,
получено от него на 10.06.2019г.
Въз
основа на така очертаната обстановка се иска да бъде установено съществуването
на вземане в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД по ДРЗ № ********** срещу
длъжника Д.Т. в общ размер на 11872.40 лв., това число 10668.47 лв.
-представляваща неизплатено парично задължение към Договор за потребителски
кредит № ********** и 1203.93 лв. -неустойка, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Претендира
и направените по делото разноски.
В определения срок по чл.131 ГПК
е постъпил писмен отговор от ответника чрез авд.В.Д.. В него изразява следното становище: Счита, предявените
искове за допустими, но неоснователни. Оспорва всички изложени факти и
обстоятелства в исковата молба. Оспорва предявеният иск по основание и по
размер.
Иска се на основание чл.146.
ал.1. т.4 ГПК, съдът да приеме че между страните се признава и не се нуждае от
доказване обстоятелството, че ответника Д.А.Т. е погасил по процесния Договор
за потребителски кредит №********** от 24.06.2014г. на кредитора „ПРОФИ КРЕДИТ
България” ЕООД за парично задължение в размер на 5 550.50 лв.
На първо и основно място прави
възражение, че вземането по предявеният иск е погасено по давност към датата на
подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК подадено на 18.04.2019г., по което е образувано
заповедно производство по ч.гр.д.№417/2019г. по описа на РС Велинград.
Оспорва договора за потребителски
кредит като неавтентичен в частта на датата на договора и на подписа на
ответника Д.А.Т. и на солидарния длъжник по договора Д.Б.А.. В тази връзка
твърди, че на въпросната дата на подписване на договора - 24.06.2014г. ищеца не
бил представил на ответника процесния договор с попълнени и индивидуално
договорените параметри по точка VI от договора. Твърди, че всички параметри на
договора в точка VI, както и датата на договора, са попълнени от ищеца
впоследствие, без ответника да е бил запознат с параметрите на договора и
договора бил антидатиран от страна на ищеца. Към исковата молба ищеца
представил Обратна разписка за доставка на пратка №10315108 от 25.06.2014 г.
съдържаща 1бр. Договор за потребителски кредит с погас. план **********/68461.
Видно от обратната разписка договора за кредит бил получен лично от ответника Д.Т.
на дата 26.06.2014г. Следователно единствената възможна дата, на която
ответника е можел да подпише договора за кредит е била на 26.06.2019г., а не на
посочената в приложения към исковата молба договор за кредит дата -
24.06.2014г. След подписване на 26.06.2019г. на 1бр. договора за кредит от
страна на ответника, куриера го е върнал на ищеца, който впоследствие е вписал
параметрите на договора в точка VI и е оформил дата на договора -
24.06.2019г.Настоява се на това, че съгласно разпоредбата на чл.10, ал.1 от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/, Договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат
и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните по договора. В настоящият случай договора бил сключен в един
екземпляр, само за едната страна по него. Тъй като не били спазени изискванията
на чл.10. ал.1 3ПК, то и същият бил недействителен, на основание чл.22 ЗПК.
Единствените документи, с които са били запознати ответника Д.А.Т. и солидарния
длъжник по договора Д.Б.А., и които и двамата подписали лично в офиса на ищеца
в гр.Велинград, били приложените към исковата молба - Декларация от
20.06.2014г. във връзка с обработката на лични данни на КЛ/СД и Карта на
клиента по Договор №********** от 20.06.2014г. На ответника не били
представени, към датата на договора - 24.06.2014г., нито процесния договор,
нито Общите условия /ОУ/ неразделна част от договора, и същият не бил запознат
с тях. Липсвал подпис на ответника върху представените с исковата молба от
страна на ищеца ОУ. Ищецът не сочел доказателства удостоверяващи съответствието
на представените по делото ОУ, с ОУ по Договор №********** за потребителски
кредит от 24.06.2014г. Прави възражение за несъответствие между общи условия
представени с исковата молба по делото и общите условия към подписания договор
за кредит. Поради което представените по делото ОУ не обвързвали ответника.
Настоява се на това, че не
ставало ясно от исковата молба и приложените към нея писмени доказателства, на
коя дата длъжника Д.Т. е прекратил внасянето на месечните погасителни вноски по
договора, за потребителски кредит. От представените с настоящият отговор на
искова молба писмени доказателства - Разписки за получаване на парични средства
№0185557 от 05.06.2015 г .; №0185558 от 08.06.2015 г.; №0238555 от 23.04.2018
г.; №0238556 от 02.05.2018 г.; №0222899 от 03.08.2017 г. и Платежни нареждания
за кредитен превод от 30.03.2014 г.; 05.12.2014 г.; 13.12.2014г.; 28.10.2016г;
23.11.2016г.; 30.12.2016 г. и 15.02.2017 г. било видно, че ответника е заплащал
на ищеца-кредитор месечни вноски през различни периоди /месеци и години/, по
време на действие на договора за кредит.
Оспорва твърдението на ищеца в
исковата молба, че Договор за потребителски кредит №********** от 24.06.2014 г.
е изтекъл на 15.07.2018г. с изтичането на който срок е настъпила и
изискуемостта на задължението на длъжника в пълен размер. Видно от
представеното с исковата молба. Уведомително писмо от 02.12.2014г., Договорът
за потребителски кредит е прекратен от страна на „ПРОФИ КРЕДИТ България"
ЕООД на 02.12.2014г., а до длъжника е изпратено уведомително писмо на същата
дата. С исковата молба не са представени доказателства това изявление на
кредитора да е достигнало до длъжника, преди подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК.
Възражения за нищожност на
процесния договор за потребителски кредит;
Към исковата молба е приложен
Договор за потребителски кредит № ********** от 24.06.2014 г. и към него са
приложени ОУ, версия от 12.11.2013 г. Към момента на сключване на договора е
действала редакцията на Закона за потребителския кредит, в законна сила от
26.03.2013г.
1. Договор за потребителски кредит № ********** от 24.06.2014г.
е нищожен, поради противоречие с чл. 22, във вр. с чл.11, ал.1, т.11 от Закона
за потребителския кредит /3ПК/. Недействителността на основание чл. 22 във вр.
с чл. 11. ал.1, т.11 от Закона за потребителския кредит било, защото в него не
са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В договора били посочени единствено броят
на месечните вноски и техния размер, посочена била и дата на погасяване (15-и
ден от месеца), но това съдържание на договора не било достатъчно за да се
приеме, че са посочени условията за издължаване на кредита, тъй като не била
посочена последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, както и не била посочена датата на първата вноска, а именно от
15-тия ден на кой месец започва изплащането на отпуснатия кредит.
2. На следващо място процесният договор за заем бил нищожен и
поради противоречието му с добрите прави, на основание чл. 26. ал.1, предл.
трето от ЗЗД. Посоченият в договора годишен лихвен процент, който по същността
си представлява възнаградителна лихва, бил в размер на 76.89%, а годишният
процент на разходите - /ГПР/ от 110.70%. Към датата на сключване на договора
обявеният от БНБ основен лихвен процент бил в размер на 0.05%, съответно
размерът на законната лихва - 10.05% (ОЛП + 10 пункта). Уговорените между
страните годишен процент на разходите /ГПР/ от 110.70% и договорна лихва в
размер на 76.89% влизали в противоречие със закона, а също така и с добрите
нрави и тези клаузи на договора били нищожни. От страна на ищцовото дружество
били нарушени принципите на добросъвестност и справедливост по чл.9 от ЗЗД и
чл.143 и сл. от ЗЗП, тъй като определените лихвен процент на възнаградителната
лихва и ГПР били в размер, който налагал връщане на осем пъти по-голяма сума от
размера на отпуснатия кредит. Така при заем от 5 000 лв. било договорено в края
на срока на договора да върне сумата от 16 200 лева. Налице било явна
нееквивалентност между двете престации и се обуславяло неоправдано разместване
на имущество, като последица от изпълнението му. Нищожността на тези клаузи на
процесния договор обуславяли недействителността на целия договор, тъй като в
случая не били налице предпоставките по чл.26. ал.4 от ЗЗД за запазване
действителността на останалите части от договора. Също така липсата на
индивидуално договаряне на параметрите в точка VI от договора и на начина на
изчисляване лихвата по заема, уредена в т.4.1. от Общите условия, правели
въпросните договорни клаузи неравноправни и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП,
същите били нищожни.
3. Счита също, че Договорът за кредит не е станал предсрочно
изискуем, тъй като ответникът Д.А.Т. не е бил надлежно уведомен за обявяването
на предсрочна изискуемост по кредита. Ищецът-кредитор твърдял в исковата си молба,
че е изпратил до ответника-длъжник Уведомително писмо от 02.12.2014г. за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем /приложено към исковата молба/, но
липсвали доказателства това изявление на кредитора да е достигнало до длъжника
преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Върху приложеното от ищеца към
исковата молба Известие за доставяне - ИД Р8 1734 001.98115 на Уведомително
писмо ДПК:********** с получател Д.А.Т., с адрес: *** липсвал подпис на получателя
удостоверяващ връчване му. От съдържанието на представеното по делото от страна
на ищеца Уведомително писмо от 02.12.2014г. било видно, че Договорът за
потребителски кредит е прекратен от страна на „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД
на 02.12.2014г. и до длъжника било изпратено уведомително писмо на същата дата,
като нямало представени доказателства от ищеца това уведомление да е получено
от ответника.
Настоява се и на това, че
приложението на разрешенията на т.18 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013
г. на ВКС, ОСЕТК и необходимостта от уведомяване на длъжника за настъпване на
предсрочна изискуемост намирали проявление и по отношение на небанкови
финансови институции, каквато представлява ищеца- кредитор.
По всички изложени по-горе
съображения, ответникът счита процесния договор за нищожен, като съгласно чл.23
от Закона за потребителския кредит, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. От изложеното в исковата молба
и приложеното към нея извлечение по сметка кредитополучателят е получил кредит
в размер на 5000лв., а общата сума на извършените от кредитополучателя плащания
по кредита възлиза на 5550.50 лева. Въз основа на това обстоятелство и на
основание чл.23 ЗПК ответникът-длъжник по кредита, не дължал на ищеца-кредитор
претендираната сума, а ищеца следва да дължи на ответника сумата от 550.50
лева, която се явявала надвнесена от него по процесния недействителен договор за
потребителски кредит.
Не било възникнало вземането за
неустойка, поради което искът за неустойка бил неоснователен. След като към
момента на депозиране на заявлението по ч.гр. д. № 417/19 г. на ВРС ищецът не е
упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, както и да уведоми
за това обстоятелство ответника, то без основание по ч.гр. д. № 417/19 г. на
ВРС е претендиралата начислена неустойка в размер на 1203.93 лв. при
прекратяване на договора, определена в общите условия /ОУ/. След като кредиторът
не е довел до знанието на длъжника обявената предсрочна изискуемост на
задължението по договора, то договорът не е прекратен на претендиралото
основание, при което вземанията по него не бил изискуеми, респективно липсвало
изобщо основание за начисляване на претендираната неустойка в размер на 1203.93
лв. при прекратяването му. Неустойката била уговорена в чл.12.4 от ОУ, съгласно
който при прекратяване на договора на основание чл.12.3 от ОУ - просрочие на
една месечна вноска с повече от 30 календарни дни върху остатъчния размер на
кредита се начислява неустойка в размер на 50%. Тази клауза е нищожна на
основание чл.26, ал.предл. трето от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави.
Договорената в процесния договор неустойка е компесаторна, тъй като обезпечава
неизпълнението на договора и защитава интереса на кредитора при прекратяване
облигационната връзка по вина на длъжника. В конкретния случай, тя обаче
излизала извън обезпечителната и обезщетителната си функция, предвид
процентното й съотношение. При заплащането й това би довело до неоснователно
обогатяване на насрещната страна - кредитора. Затова клаузата била и
неравноправна, респективно нищожна, и на основание чл.146.ал.1 във вр.
чл.143,т.5 от Закона за защита на потребителите, приложим към процесното
правоотношение. Също така, вземането за неустойка било погасено по давност, тъй
като към датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК - 18.04.2019г. бил
изтекъл срокът на законоустановената кратка тригодишна давност, съгласно
чл.111, б."б" от ЗЗД. Заявителят претендира да му бъде присъдена
конкретна сума за неустойка, която е въведена като предмет на делото към датата
на прекратяване на договора - 02.12.2014г., която се явява и началото на
тригодишния давностен срок за погасяване на вземането за неустойка съобразно
разпоредбата на чл. 111, б."б" ЗЗД, която и давност била изтекла на
02.12.2017г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК е подадено от ищеца на 18.04.2019г.
По тези съображения се иска отхвърляне изцяло на предявените искове.
Претендира и всички направени съдебно деловодни разноски в заповедното и в
исковото производство.
Възражения с правна квалификация
: 26. ал. 1, предл. трето от ЗЗД; чл.9 от ЗЗД; чл.22 във вр. с чл. 11. ал.1,
т.11 от ЗПК; чл.143 от ЗПК; чл.111, б."б" ЗЗД.
В о.с.з. ищецът, с
писмена молба изпратена по пощата на 12.11.2019г., подържа иска, заявява да
желае делото да се гледа в негово отсъствие. Иска уважаване на иска изцяло, с
подробни съображения по оспорените неравноправни клаузи, изложени в тази молба. Заявява и, че ще ползва
от оспорените и представени документи, като представя и оригиналите им.
В о.с.з. ответникът, чрез
пълномощника си адв.Д., оспорва иска и
подържа възраженията си.
Съдът, като разгледа
събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и с оглед на наведените
от ищеца доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:
От
приложеното ч.гр.д. № 417/2019г. на ВлРС, с постановеното по същото Заповед № 222/22.04.2019г.
се установява да е разпоредено Д.А.Т., ЕГН ********** *** и Д. БЛАГОЕВ А., ЕГН **********
***, да заплати солидарно на „Профи
кредит България” ЕООД с
ЕИК ********* - гр.
София, сумата от 11872.40 лева, от която 10668,47лв. -главница, дължима по Договор за
потребителски кредит № ********** от 24.06.2014г. и 1203,93лв. - неустойка, ведно със законна лихва върху сумата, считано
от 18.04.2019г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер на 237.45лв.- за държавна такса и
150.00лв.– юриск. възнаграждение.
Издадената ЗИ по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 417/2019г. на ВлРС е връчена на длъжника Д.Т. лично по реда на
чл.45, ал.1 ГПК на 09.05.2019г., На 21.05.2019г.
и в срока за възражение е постъпило такова, с което е оспорено вземането по издадената заповед.
Издадената ЗИ по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 417/2019г. на ВлРС е връчена и на втория длъжник - Д. А. лично
по реда на чл.45, ал.1 ГПК на 19.05.2019г.
На 28.05.2019г. и в срока за възражение е постъпило такова, с което е
оспорено вземането по издадената
заповед.
Във връзка с тези
възражения и на осн. чл.415, ал.1, т.2 ГПК, с две разпореждания от 23.05.2019г.
и от 31.05.2019г., съдът е указал на ищеца да предяви иск за установяване на
вземането си по издадената в негова полза ЗИ по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 417/2019г.
на ВлРС в едномесечен срок. Съобщенията са получено от него на 10.06.2019г., а
настоящият установителен иск е предявен на 11.07.2019г., изпратен по пощата с
клеймо от 10.07.2019г. Изложеното сочи, че установителният иск спрямо ответника Д.Т. е допустим.
Установителен иск спрямо
втория длъжник - Д. А., не е предявен от заявителя по ч.гр.д.№ 417/2019г. „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД.
При което налице е била
хипотезата на чл.415, ал.5 ГПК и е следвало издадената Заповед № 222/22.04.2019г. по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. № 417/2019г. на ВлРС да бъде обезсилена в частта и по отношение на
втория длъжник - Д. БЛАГОЕВ А., ЕГН ********** ***. До момента това не се
установява да е направено.
Видно
от представените по настоящото дело доказателства: Договор за потребителски
кредит с № ********** от 24.06.2014г., Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити от
20.06.2014г., декларации- 2 бр.- за предоставяне на информация за мерките срещу
изпиране на пари и за свързани лица и двете от 20.06.2014г.; Карта на клиента Т.
от 20.06.2014г. с посочени данни за него и за Д.А., подписана от двамата, Декларации
за обработка на лични данни от 20.06.2014г.; Общи условия на ПРОФИ КРЕДИТ
БЪГЛАРИЯ ЕООД към Договори за потребителски кредити: версия 12.11.2013г. /които
са част от договора/ е, че между страните е сключен въпросния договор за заем, със следните параметри:
Сума на
кредита : 5000 лв.;срок на заема: 48 месеца; размер на вноска: 337,50лв.; дата на
погасяване: 15-ти ден от месеца; годишен процент на разходите (ГПР %): 110.70
%; годишен лихвен процент 76.89%; лихвен процент на ден: 0,21%.; общо задължение по кредита: 16 200,0лв.
Според
т.13.3.1 от ОУ в случай на просрочие на две вноски според актуалния погасителен
план или в случай на просрочие на една месечна вноска с повече от 30 каледнарни
дни кредиторът има право незабавно и едностранно да прекрати договора.
Незабавното прекратяване е в сила от деня на връчване на уведомителното писмо.
Съгласно чл. 13.3.2 от ОУ след прекратяване на договора на основание чл. 13.3
кредитополучателите са длъжни да платят всички дължими суми като в този случай
върху целия размер се начислява неустойка в размер на 50%. Съгласно чл. 19.1 от
ОУ клиентът има право на еднократно отлагане на максимално три последователни
вноски по заема в пълен размер съгласно погасителния план.
Сумата от
5000 лв. е преведена на заемополучателя Д.Т. на 24.06.2014г. по банков път.
Ответникът е оспорил представените от ищеца
документи и конкретно Договора
за потребителски кредит, като неавтентичен в частта на датата на договора и на
подписа на ответника Д.А.Т. и на солидарния длъжник по договора Д.Б.А..
Същевременно обаче е заявил, че на 26.06.2019г. е получил договора и го е
подписал. След което го е върнал подписан на ищеца. При което и възражението му за неистинност на
договора, поради това, че подписите положени в него не са изпълнени от ответника
и нему принадлежат, е необяснимо след като сам заявява да го е подписал.
По
делото е и изслушана и СГрЕ изготвена от в.л.Б.Ш., неоспорена от страните,
която съдът кредитира като компетентна и безпристрастна.
От
заключение по СГрЕ и дадените от вещото лице разяснения в съдебно заседание, се
установява, че подписа положен в
документа Договор за потребителски кредит № ********** от 24.06.2014г. и
свързаните с него документи - Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити от
20.06.2014г., декларации- 2 бр.- за предоставяне на информация за мерките срещу
изпиране на пари и за свързани лица и двете от 20.06.2014г.; Карта на клиента Т.
от 20.06.2014г. с посочени данни за него и за Д.А., подписана от двамата,
Декларации за обработка на лични данни от 20.06.2014г. и Общи условия са
изпълнение от Д.А.Т. и му принадлежат.
Дори и
да се приеме, че действителната дата на която ответника е пописал процестния
ДПК не е 24.06.2014г., а е 26.06.2019г., когато го е получи и подписал, то от
това не следва че между страните не възникнала облигационната връзка,
произтичаща от сключения между тях ДПК. Още повече, че в случая договорения
кредит от 5000лв. е приведен на ответника Т. и той не оспорва да го е получил.
А тъй като договорите за заем, какъвто е процесния са реални и концесуални, то
и с постигане на съгласие и реално предаване на
заемната сума, договорът се смята за сключен. Такъв е и настоящия
случай.
Дали
договорът е бил в един екземпляр, както твърди ответника и не е имало екземпляр
за него по делото не са събрани доказателства.
Във всеки случай няма как да се приеме, че ответника е изпълнявал
договорните си задължения, като правел погасителни вноски и по този начин е
изплатил сума в размер на 5500лв., без да е знаел кога и по колко следва да
плаща. А тези данни се съдържат само в подписания от него договор. Същевременно
видно от представените от ответника документи за извършвани от него плащания
/л.38-44/ плащал е по банков път или чрез разписка вноски именно по процесния Договор
за потребителски кредит № **********, при това повечето плащани са в размер на 337,50лв.
или 337,0лв., колкото е уговорената погасителна вноска.
Ето
защо и съдът намира, че между ищеца и ответника е валидно възникнало
облигационното правоотношение поризтичащо то сключения между тях Договор за
потребителски кредит № ********** от 24.06.2014г.
По
делото е представен погасителния план, по който
кредитополучателят е следвало да заплаща
погасителни вноски. В същото време обаче в самия договор е посочено, че
изплащането става чрез 48 месечни вноски всяка в размер на 337,50лв. Липсата на
погасителен план води до невъзможност да се определи каква част от всяка
погасителна вноска е за погасяване на главница и каква за лихва. Представеното
от ищеца Извлечение от сметка към Договор за потребителски кредит № **********
е изготвено и подписано само от него и не в състояние да замести липсващия
Погасителен план.
Същевременно
обаче съдът намира възражението за нищожност на договора, поради неспазване на
чл.11.,ал.1, т.11 от ЗПК за неоснователно, т. к. изискването за посочване в
погасителния план на отделните компоненти на погасителната вноска – главница и
възнаградителна лихва касае случаите, в които лихвеният процент не е фиксиран.
В настоящия случай кредитът се погасява при фиксиран лихвен процент за целия
срок на договора, т. е. няма промени в лихвения процент за срока на отпускане
на кредита, поради което и не се изисква предоставяне на информация за
последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени
суми и това условие на ЗПК е неприложимо. Законът не вменява задължение за
посочване на размера на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във
времето с изплащане на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния
план. В същия смисъл е и практиката на СЕС, напр. Решение от 09.11.2016 г. по
дело № С-42/15, което прилага и с което се тълкува Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за
потребителски кредит, разпоредбите на която са въведени със ЗПК. В решението се
казва, че "в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните
дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този
договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите
на тези вноски", както и че "в срочния договор за кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява
под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница". В решението е посочено
още, че "когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2
от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без
разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение. " Поради изложеното
въззивният съд намира, че процесният договор не противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Неоснователно
е и възражението на ответника, че вземането е погасено по давност, поради
следното: Договор за потребителски кредит № ********** от 24.06.2014г. е със
срок на действие 48 месеца, тоест 4
години и до 24.06.2018г. С изтичане срока на договора неизпълнената част от
задължението по него става изискуема. От тогава и до подаване на заявление за
издаване на ЗИ по чл.410 ГПК, което е станало на 18.04.2019г. е изминал период
от по-малко от година и вземането не погасено по давност.
Дори и
да е се приеме, че ищеца е обявил предсрочна изискуемост на кредита, поради
неплащане на погасителни вноски на твърдяната в искова молба дата –
02.12.2014г. и в тази връзка е съставил Уведомително писмо от дата 02.12.2014г.
/л.16/ в което е заявил, че считано от същата дата договорът е едностранно
прекратен и обявена неговата предсрочна изискуемост, то няма данни това негово
изявление да е достигнало някога до ответника Т.. А само когато изявлението на
кредитора, че обявява кредита за предсрочно изискуем, достигне до длъжника
настъпва промяна в отношенията между тях свързана със срока на договора,
респективно задълженията по него ставата изискуеми. Настоящия случай не е
такъв.
Ето
защо и следва да се приеме, че изискуемостта е настъпила с изтичане срока на
договора. А от тогава не изтекла погасителна давност за вземанията произтичащи
от процесния договор.
Основателно
съдът намира възражението на ответника за нищожност на Договор за потребителски
кредит № ********** от 24.06.2014г., тъй като в него е уговорен годишен лихвен
процент, който по същността си представлява възнаградителна лихва, бил в размер
на 76.89%, както и годишният процент на разходите - /ГПР/ от 110.70%, поради
нарушаване на чл.26 от ЗЗД - защото уговорките са в противоречие със закона, с
добрите нрави и принципите на добросъвестност и справедливост по чл.9 от ЗЗД и
чл.143 и сл. от ЗЗП.
В
настоящия случай ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1
от ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), в който е регламентирано, че
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
С отпускането на кредит в размер на 500.00 лв. в полза на ответника като
физическо лице е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от
ДР на ЗЗП. В разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП, към която изрично препраща
чл. 24 от ЗПК, е дадена общата дефиниция за неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, а именно: всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
за неравноправните клаузи в договорите,
съдът следи служебно. В чл. 146, ал. 1 от ЗЗП е регламентирано, че
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Клаузите по сключените договори не са индивидуално уговорени,
когато те са предварително изготвени от доставчика, поради което потребителят
не е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание - арг. чл. 146 ал. 2 от
ЗЗП. Идентично разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО е
регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание.
Съгласно
чл.10, т.9, т.9а и т.10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа: Лихвения процент по кредита, условията за прилагането
му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени
проценти; Методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл.
33а; Годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;
В
процесния договор е посочено само, че годишен процент на разходите (ГПР %) е
110.70 %; годишен лихвен процент е 76.89%, а
лихвен процент на ден е 0,21%. Посочено е също, че общо задължение по
кредита е 16 200,0лв.
В него
се съдържа каквато и да било информация свързана с наличието или липсата на
право на отказ на потребителя от договора. Такава информация се съдържа в чл.7,
точка 7.1 и 7.2 от ОУ към този договор, които според оригинала му са част от
него и са подписани от ответника Т..
Към
момента на сключване на договора в ЗПК – 24.06.2014г. не са се съдържали
разпоредби, ограничаващи размера на възнаградителната лихва и годишния процент
на разходите по кредита. Нормативни разпоредби, ограничаващи максималния размер
на възнаградителната лихва са създадени едва със ЗИД на ЗПК, обнародван в
"Държавен вестник", бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., когато
е създадена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща, че годишният
процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти от размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. Максимален размер на възнаградителната
лихва не е предвиден и в Закона за задълженията и договорите, нито е бил
определен от Министерския съвет на основание чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
В
съдебната практика се приема, че максималният размер на възнаградителната лихва
е ограничен единствено от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Предвид горното съдът намира, че към датата на
сключване на процесния договор за кредит страните са разполагали с възможността
по чл.9, ал.1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не
противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
В
конкретния случай уговореният между страните размер на възнаградителната лихва
- 76.89%, е в противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля нормалния и
справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил за
ползване свои средства на потребителя. Същият надвишава повече от 7 пъти
размера на законната лихва, при което и предвижда необосновано високо възнаграждение
за кредитора и създава предпоставки за неоснователното му обогатяване, което е противоречи
на принципите на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговските
отношения.
Следва
да се отбележи, че според уговорките на процесния Договор за потребителски
кредит № **********, задължението на ищеца е в размер на общо 16200,0лв., от
които само 5000лв.-главница /стойност на отпуснатия кредит: при което разликата
от 11200 лв. следва да се приеме да е договорна лихва.
При
тези данни договорната лихва съставлява 224% от главницата или 144,64% от
общото задължение. Като краен резултат при дадени в заем 5000лв. се дължи
връщане на сума надвишаваща повече от 3 пъти заемната сума.
От друга
страна ГПР посочен като 110,70% не само е по-голям от максимално допустимите
50%, но и в случая има отражение върху общото задължение на ответника,
възникнало от процесния договор за заем, тъй като е уговорена годишна лихва от 76.89%,
а всъщност задължението надхвърля 3,24 пъти главницата.
В
случая клаузата, с която се договаря възнаградителната лихва, е нищожна, тъй
като с нея се нарушава принципът на справедливостта в гражданските
правоотношения, поради което с нея се накърняват добрите нрави. В този смисъл
заплащане на възнаградителна лихва в размер на 76.89% годишно противоречи на добрите нрави. Трайно
е прието в съдебната практика, че няма пречка страните по договор да уговарят
заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Максималният
размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен
винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Противно на добрите
нрави е да се уговаря лихва било то и догворна, надвишаваща трикратния размер
на законната лихва. В тези случаи се дължи само законната лихва.
Ето
защо и съдът намира, че клаузите от Договор за потребителски кредит №
********** от 24.06.2014г., в който са уговорени ГЛ -76.89% и ГПР 110,70% са нищожни, поради накърняване принципите на
справедливост и добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.
Съгласно
чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК той включва
всички настоящи и бъдещи разходи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в. т. ч. дължими на посредници при
сключване на договора /, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В
случая ответника е получила 5000 лв. заем, а е следвало да върне 16200лв.
Затова и на осн. чл. 19, ал. 5 от ЗПК договорките за заплащане на суми над
петкратния размер на законовата лихва са нищожни.
Затова
и на осн. чл. 19, ал. 5 от ЗПК договорките за заплащане на суми над петкратния
размер на законовата лихва са нищожни. Всичко това дава основание да се приемат
за основателно правоизключващото възражение по чл. 146 ЗЗП, при което се е
погасило правото на принудително изпълнение на ищеца по вземанията за
възнаградителна лихва.
Като
следствие на прогласяване недействителността на клаузите за ГЛП и ГПР следва, че отношенията
между страните във връзка с престираното следва да се уредят чрез предвидената
в закона реституция на даденото.
В
случая дължимата от ответника сума по заема е 5000лв. Установява се също, което
не спорно между страните, че ответника е заплатил по същия договор сума в
размер на общ 5550,50лв. Което води до извода, че ответника е заплатил повече
от колкото е дължал. Ето защо и искът за установяване наличие на задължение за
заплащане на главница от 10668,47 лв. по процесния ДПК е неоснователен и като
такъв ще се отхвърли.
По иска
за неустойка в размер 1203,93лв., съдът намира следното: Задължение за заплащане
на неустойка в процесния ДПК не се съдържа. Такова задължение е предвидено в ОУ
и в чл.12, т.4 от тях, според която при прекратяване на договора в условията на
чл.12, т.3 от ОУ /настъпване на автоматична
предсрочна изискуемост на кредита поради просрочване на месечна вноска с
повече от 30 дни/, върху остатъчния размер на задължението се начислява
неустойка в размер на 50%.
Безспорно
тази клауза от ОУ е предварително записана и върху нейното съдържание
ответникът, като кредитополучател не можел да влияе. Всъщност ищеца и не
твърдял, че тази клауза е индивидуално уговорена, нито е ангажирал
доказателства в тази насока. От друга страна, съгласно чл. 33, ал.и 2 от ЗПК „при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. А когато потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва.
Уговорката
за заплащане на неустойка от 50% върху неизплатената сума по кредита е
неравноправна клауза, по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като не само не е
индивидуално уговорена, но и задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Ето
защо и като неравноправна на осн. чл.143, ал.1 от ЗЗП клаузата за неустойка по чл.12, т.4 от ОУ е нищожна. А като такава не в
състояние да поради задължение на ответника за изпълнение, тоест за заплащане
на неустойка в размер 1203,93лв.
При
това положение, съдът не намира за нужно да обсъжда възражението на ответника
за погасяване по давност на претенцията на ищеца за неустойка, тъй като това не
би променило изхода от спора.
Ето
защо и искът за установяване наличие на задължение за заплащане на неустойка в
размер 1203,93лв. е неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
Предвид изхода на делото ищецът няма право на разноски както в настоящото
така и в заповедното производство, а направените от него такива остават за
негова сметка.
На осн. чл.78, ал.3 с оглед
отхвърляне на иска, на ответника ще се присъдят
разноски в размер на общо 2300,0 лв., съобразно списък по чл.80 ГПК,
която сума ще се осъди ищеца да му заплати.
Мотивиран от горното съдът,
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ иска на „ПРОФИ КРЕДИТ България”
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, срещу Д.А.Т., ЕГН ********** ***,
за признаване за установено , че
съществуването на вземане в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД по ДРЗ №
********** срещу длъжника Д.Т. в общ размер на 11872.40 лв., това число
10668.47 лв. -представляваща неизплатено парично задължение към Договор за
потребителски кредит № ********** и 1203.93 лв. -неустойка, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
задължението, които суми е разпоредено да заплати със Заповед № 222/22.04.2019г. по чл.410 ГПК издадена по ч.гр.д.№ 417/2019г. на Велинградски районен съд, като
неоснователен.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, да заплати на Д.А.Т.,
ЕГН ********** ***, Сумата от 2300.0 лева / две хиляди и триста лева/,
представляваща разноски направени в заповедното производство в исковото
производство.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се изпрати
на страните заедно със съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:.......................................
( Валентина Иванова)