№ 130
гр. Враца, 13.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росица Ив. Маркова
Членове:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Калин Тр. Тодоров
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20211400500368 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 268942/16.06.21 г. на ответника
Н. Г. Н. с ЕГН ********** от гр. Враца, чрез пълномощник адв. П.П. от
Врачанска адв. колегия, срещу решение № 260313/20.05.2021 г. постановено
по гр. дело № 594/2021 г. по описа на Районен съд гр. Враца, с което са
уважени предявените от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., Париж,
Франция чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България, ЕИК
*** установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК, за суми, за
които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 2490/20 г. по описа
на Районен съд гр. Враца, а именно: на осн. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 240,
ал. 1 от ЗЗД и чл. 9 от ЗПК за сумата 494.15 лв. главница по договор за
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта №
CARD-*** от 08.09.2018 г., сключен между страните по делото, за всички
непогасени вноски, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от
30.09.2020 г. до окончателното й изплащане; на осн. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. с
чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 9 от ЗПК за сумата 86.62 лв. представляваща
възнаградителна лихва за периода от 01.12.2019 г. до 11.05.2020 г., като за
горницата до пълния предявен размер от 110.62 лв. искът е отхвърлен като
неоснователен; на осн. чл. 86 от ЗЗД за сумата 16.68 лв. лихва за забава върху
главницата за периода от 11.05.2020 г. до 16.09.2020 г. С атакуваното решение
на районен съд са присъдени съдебни разноски.
1
Жалбоподателят оспорва основателността на исковете, тъй като по
делото не били представени доказателства от ищеца за настъпила предсрочна
изискуемост на вземането по кредита преди депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Дължимата главница и лихви, според
въззивника, били формирани от сумите, които той, като кредитополучател, е
ползвал чрез теглене от банкомат от размера на револвиращата кредитна
линия, а ищецът не твърдял в исковата молба, нито установявал, че към
момента на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, е
настъпила изискуемост на вземанията му, съответно задължение на длъжника
да върне предоставената му в заем сума. Въззивникът поддържа, че по делото
нямало доказателства за получаването от него на изпратената от ищеца
покана за предсрочната изискуемост на кредита. Посочва, че в чл. 35 от ЗПК
съществувала регламентация според която, при прекратяване на договор за
потребителски кредит с неопределен срок, е нужно отправяне на
предизвестие до длъжника в двумесечен срок. По делото не било доказано, че
ищецът е отправил такова предизвестие преди подаване на заявлението за
издаване заповед за изпълнение. При това положение, според възивника, той
не е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост по кредита от ищеца,
при което претендираната главница по кредита е недължима.
На следващо място, жалбоподателят твърди, че първоинстанционният
съд не е уважил направените от него възражения за недействителност и
нищожност на договора за кредит поради противоречие с императивните
законови разпоредби, като не е посочил мотиви за това. Счита предявените
искове за недопустими поради недействителност на процесния договор за
кредит при условията на чл.22 ЗПК, тъй като към него липсват общи условия,
които следва да са неразделна част от договора, съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК;
договора е с шрифт по-малък от 12; клаузата за договорна лихва в размер на
35% е нищожна /и неравноправна/ като противна на добрите нрави - чл. 26,
ал. 1 предл. 3 ЗЗД, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва;
договорът не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и т.12 ЗПК и на чл.
12, ал. 1, т. 9 ЗПК; неравноправна е клаузата на т. 15, според която кредиторът
може да преразглежда размера на лихвата и таксите всеки месец.
При заявените оплаквания, въззивникът моли за отмяна на атакуваното
решение, като неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон и постановяване съдебен акт по същество.
Ответникът по жалбата „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., Париж,
Франция чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България, с ЕИК
***, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, представя отговор, в който мотивира
становище за неоснователност на жалбата. Претендира на основание чл. 78,
ал. 8 от ГПК присъждане на съдебни разноски - юрисконсултско
възнаграгдение в размер на 100 лв.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
При извършената проверка на редовността и допустимостта на
2
въззивната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е
процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно - постановено е от законен състав в пределите на
правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма;
подписано е и е разбираемо.
Решението е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес
от търсената защита и при определен съобразно с принципа на диспозитивно
начало предмет на спора.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Въз основа на подадено на 30.09.2020г. от "БНП Париба Пърсънъл
Файненс" С.А., Париж, чрез "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон
България, гр. София, заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК в РС-Враца е образувано ч.гр.д. № 2490/2020 г. по описа на съда,
по което съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение №
260180 от 07.10.2020г., по силата на която длъжникът Н. Г. Н. от гр. Враца е
осъден да заплати на заявителя сумите: 494.15 лв., представляваща главница
по договор за потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта
CАRD-***, сключен на 08.09.2018г.; 110.62 лв. възнаградителна лихва по
кредита за периода от 01.12.2019г. до 11.05.2020г.; 16.68 лв. мораторна лихва
за периода от 11.05.2020г. до 16.09.2020г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение - 30.09.2020г., до окончателното им изплащане, както
и сумата 25, 00 лева разноски за платена държавна такса и 50 лева
юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника Н. Г. Н., който в срок е подал възражение по чл.414 ГПК срещу нея
и в предвидения в чл. 415, ал. 1 от ГПК едномесечен срок, заявителят е
предявил установителни искове пред РС-Враца против длъжника по делото.
В исковата молба се излагат обстоятелства, че вземането на ищеца
спрямо ответника се основава на сключен помежду им на 08.09.2018 г.
договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и
ползване на кредитна карта № CARD-***, че за усвояване на револвиращия
кредит кредиторът издал на кредитополучателя кредитна карта Мастъркард,
че на 08.09.2018 г. е извършено усвояване чрез функционалността покупка на
изплащане по револвиращ кредит с код на усвояването CREX-16372669 за
закупуването на стоки и услуги на изплащане; че кредитът за стоки и услуги е
3
следвало да бъде изплатен на 4 броя равни месечни вноски, всяка в размер на
42,95 лева за срок от 4 месеца, обхващащ периода от сключване на договора
до 01.09.2019 г., съгласно погасителен план; че ответникът е преустановил
редовното обслужване на револвиращия потребителски кредит на 01.12.2019
г., към която дата е последното плащане по заема; че поради просрочване на
две месечни вноски, вземането на кредитора станало предсрочно изискуемо в
целия му размер, предвид което на 21.05.2020 г. на длъжника била изпратена
покана за доброволно изпълнение, с която кредитът бил обявен за изискуем.
Прави се искане за признаване за установено по отношение на ответника, че в
полза на ищеца съществува вземането по договор CARD-***, обективирано в
издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 2490/2020 г. по описа на ВРС. В условията на евентуалност - при
отхвърляне на установителния иск поради ненадлежно обявена предсрочна
изискуемост на вземането по кредита преди депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, ищецът предявява и искове за осъждането
на ответника да заплати същите суми. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът Н. Г. Н. оспорва предявените
установителни искове като неоснователни, поради ненадлежно упражнено
право на ищеца да обяви кредита за предсрочно изискуем своевременно,
както и поради нищожност на процесния договор на различни основания,
изтъкнати впоследствие и във въззивната жалба срещу постановеното по
делото решение. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени и претендира
разноски.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства и е
прието заключението на съдебно-счетоводна експертиза. Въз основа на
същите районният съд е приел, че е налице валидно сключен договор за заем,
по който кредиторът е изпълнил задълженията си в срок и съобразно
условията на договора и че ответникът не е изпълнил насрещното си
задължение да върне сумата в пълен размер. Приел е за неоснователно
възражението на ответника за липса на надлежно уведомяване за настъпила
предсрочна изискуемост преди депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, тъй като към момента на депозиране
на това заявление вземането по кредита е било изцяло изискуемо, както и
възражението на ответника за недействителност на договора поради липса на
представени по делото подписани от него общи условия, поради това, че в
случая не са били налице общи условия, приложими към конкретното
облигационно правоотношение и че договора съдържа всички права и
задължения, обвързващи страните, като кредиторът не се позовава на клаузи
извън договора при обосноваване на исковите претенции. Съдът е приел за
неоснователни направените от ответника възражение за нищожност на
клаузата за договорна лихва, както и останалите посочени от ответника
пороци на процесния договор за кредит, касаещи неспазване на изискванията
на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, водещи като резултат до неговата недействителност.
Предвид изложеното, съдът е счел предявените установителни искове за
4
основателни и доказани и като такива ги е уважил в размерите, посочени по-
горе, не е разгледал евентуално предявените осъдителни искове и е
разпределил разноските по делото.
За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд
обсъди събраните в първоинстанционното производство доказателства
поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с изложените от страните
фактически и правни доводи, при което приема за установено от фактическа
страна следното:
Между страните не се спори, а и от събраните по делото писмени
доказателства се установява, че на 08.09.2018 г. между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А., клон България”, като кредитор и Н. Г. Н., в
качеството му на кредитополучател, е сключен договор за отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта
CARD-***, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя
револвиращ кредит в размер 1 000 лв., при годишна лихва и такси за
ползването му, посочени в договора. Върху усвоената сума, съгласно
договора, се начислява годишна лихва и такси за обслужване за използвания
период, съгласно определения годишен лихвен процент. В чл. 2 от договора е
уговорено, че кредиторът издава на кредитополучателя кредитна карта
Мастъркард, която позволява чрез нея да бъдат извършвани тегления в брой
от банкомати /АТМ/, плащания чрез терминални устройства /POS/ и други
услуги, посочени в това приложение или достъпни чрез ATM и/или POS в
страната и чужбина. В чл.4 е предвидено кредитополучателят да може да
използва услугата покупка на изплащане в мрежата от търговски партньори
на кредитора. В договора е уговорен годишен процент на разходите - 44,90 %
и годишен лихвен процент - 35 %. По отношение на усвоените средства
посредством издадената кредитна карта, между страните е уговорено, че
кредиторът издава месечно извлечение за осъществените трансакции до 15-то
число на месеца, а месечните погасителни вноски се правят до 1 число на
месеца, следващ издаването на извлечението /чл. 12 и чл. 13 от договора/.
Съгласно чл.17 от договора при забава на една или повече месечни
погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в
размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка
забавена погасителна вноска. При просрочване на две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането
на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер без да е
необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на
предсрочната изискуемост. Договорът е подписан на всяка страница от
представител на кредитора и от кредитополучателя.
На същата дата - 08.09.2018 г. е извършено усвояване CREX-16372669
чрез функционалността покупка на изплащане по револвиращ кредит с
горепосоченя номер, при следните параметри и условия: обща цена на
стоките – 156, 90 лв.; размер на кредита - 163,96 лева; месечни вноски 4 броя
5
всяка в размер на 42,95 лева; годишен процент на разходите - 18,77 % и
годишен лихвен процент в размер на 17,32 %. В договора е обективиран и
погасителен план, в който са посочени падежните дати на всяка от четирите
вноски, размер на вноската и размера на оставащата главница, като падежа на
последната погасителна вноска е бил на 01.02.2019г.
По първоинстанционното дело са представени обратна разписка, върху
която на 19.09.2018 г. ответникът Н.Н. е удостоверил получаването на
издадената по договора кредитна карта CARD – ***, и последна покана от
21.05.2020 г., адресирана от ищцовото дружество до ответника, с която
последният се уведомява, че вземането по кредита е обявено за предсрочно
изискуемо, тъй като е просрочил плащането по две или повече месечни
вноски. По делото не са представени доказателства последната покана да е
връчена на ответника.
В заключението на допуснатата и изслушана пред районния съд
съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, е отразено, че общо
усвоените средства от кредитополучателя са в размер 1276,90 лв., която сума
представлява сбор от 156,90 лв. /за покупка на стоки/ и 1120.00 лв., усвоени
чрез теглене в брой от банкомати. Изчислен е размерът на непогасените
задължения на кредитополучателя по процесния договор към датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 30.09.2020 г., а именно:
главница - 494,15 лв., договорна лихва по револвиращ кредит за периода от
15.11.2019 г. до 15.04.2020 г. - 86,62 лв., месечна такса за обслужване - 24,00
лв. и мораторна лихва за периода от 11.05.2020 г. до 16.09.2020 г. - 17,71 лв.
При така възприетата фактическа обстановка настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Правното основание на предявените искове е: 1/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК - за сумата 494,15
лв. главница, ведно със законната лихва върху сумата от подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до погасяването на
вземането; 2/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК - за сумата 110,62 лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода от 01.12.2019 г. до 11.05.2020 г. и 3/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с
чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за сумата 16,68 лева, представляваща лихва за забава за
периода от 11.05.2020 г. до 16.09.2020 г. В условията на евентуалност, в
случай на отхвърляне на исковете поради ненадлежно обявена предсрочна
изискуемост на вземането по кредита преди депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, са предявени три осъдителни иска с
правно основание: 1/ чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК; 2/ чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и 3/ чл. 86,
ал. 1 ЗЗД съответно за сумите, предявени с установителните искове.
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва да проведе
пълно и главно доказване на правопораждащите факти, от които черпи
6
изгодните за себе си последици, а именно: наличието на валидно
облигационно отношение между страните по делото, произтичащо от договор
за револвиращ потребителски кредит под формата на кредитна карта,
съдържащ валидни уговорки за заплащане на главница, възнаградителна и
мораторна лихва, по който кредиторът е изпълнил задължението си да
отпусне на картодържателя съответен паричен кредит чрез използването на
съответната кредитна карта и поемане на задължение от последния за
връщане на заетата сума в претендираните размери; настъпване на
предсрочна изискуемост на вземанията за главница и възнаградителна лихва;
наличието на забава в изпълнението, пораждаща право на обезщетение за
забава и размера на претендираните вземания към датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
С оглед оспорването от ответника на предявените искове в тежест на
същия, съгласно чл.154, ал.1 от ГПК, е да докаже недължимост на
претендираните суми изцяло или отчасти, като установи изпълнение на
задълженията си по договора или да докаже наличието на правопогасяващи,
правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти и
обстоятелства.
По делото не е спорно, а и от съвкупната преценка на писмените
доказателства съдът намира за установено наличието на валидно
облигационно правоотношение между ищеца "БНП Париба Пърсънъл
Файненс” С.А., клон България и ответника Н. Г. Н.. Процесният договор за
револвиращ кредит е двустранно подписан (съдържа подпис на
кредитополучателя на всяка страница, което обстоятелство не е оспорено) и
съдържа уговорки за всички съществени елементи на договора за кредит,
което налага извода, че е налице валидно възникнала облигационна връзка
между страните по договор за кредит. Доказа се по делото и фактът на реално
предоставяне на заемната сума на кредитополучателя чрез превод, извършен
от кредитора на търговеца, от който са закупени стоки /усвояване CREX-
16372669/, както и факта на издаване на кредитната карта и отпускане на
картодържателя на паричен кредит чрез използване на кредитната карта и
усвояването на кредита посредством извършени тегления на суми в брой от
банкомат /в този смисъл заключението по ССчЕ/. Тези факти също не са
спорни между страните.
По делото няма спор също, а и от съдържанието на договора и
качеството на страните по него /ищецът е регистриран като финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ и има качеството кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ответникът като физическо лице има качеството
на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1
от ДР на ЗЗП/, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за
потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в ЗПК, а по силата
на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в ЗЗП.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
7
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 - чл. 12
ЗПК. Разпоредбата на чл. 21, ал.1 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон е нищожна, а според чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Посочено е също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.
143-148 ЗЗП (чл.24).
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за обжалване /чл.7, ал.3 от ГПК (нова – ДВ, бр. 100
от 2019 г.)/.
Спорен на първо място, както пред първата, така и пред въззивната
инстанция е въпросът за действителността на процесния договор за
потребителски кредит.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор, въззивният съд констатира следното:
От представените доказателства се установява, че страните са сключили
Договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и
ползване на кредитна карта CАRD-***, сключен на 08.09.2018 г. В
съответствие с чл.4 от този договор, който предвижда възможност за
кредитополучателя да използва услугата покупка на изплащане в мрежата от
търговски партньори на кредитора, и задължение за подписване на
приложение към договора за всяко ползване на тази услуга, и във връзка с
покупката на стоки от кредитополучателя от търговски партньор на
кредитора, страните са подписали приложение към договора за револвиращ
кредит – усвояване CREX-*** от 08.09.2018 г. Според изложените в
заявлението и в исковата молба твърдения претендираните вземания на ищеца
произтичат от договора за отпускане на револвиращ потребителски кредит,
предоставен на ответника за ползване чрез издадената му кредитна карта /а не
от приложението към договора/, поради което предмет на изследване в
настоящото производство е именно този договор.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор за револвиращ потребителски кредит,
съдът намира, че същия не страда от пороци, водещи до неговата
недействителност в цялост и не противоречи на изискванията на чл. 10, ал. 1,
на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 12 и на чл.12, ал.1, т.9 от ЗПК.
Съгласно изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер
8
шрифт. Прочитането на договора е свободно и без зрителни затруднения,
поради което позволява на потребителя-ответник по иска да прецени обхвата
на своите задължения. Това обстоятелство е напълно достатъчно, за да се
приеме, че целите на потребителската защита, произтичащи от разпоредбата
на чл. 10, ал. 1 от ЗПК и от разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета, са изпълнени при сключването на
процесния договор за кредит.
С оглед оплакването на жалбоподателя, че размера на шрифта в
договора е по-малък от 12, въззивният съд намира, че той не може да бъде
определен без специални технически познания и средства, каквито в случая
не са приложени. Визуално не може да бъде преценен точния размер на
използвания шрифт на процесния договор, тъй като по делото е представено
копие от същия, а на изследване би подлежал оригинала, а не представеното
от страната заверено за вярност копие от договора. По делото не са
ангажирани доказателства, вкл. и назначаване на експертиза с предмет
изследване размера на шрифта в договора, поради което твърдението на
жалбоподателя-ответник, че договорът е със шрифт по-малък от 12, не е
доказано по безспорен начин.
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния за
неоснователност на направеното от ответника възражение за
недействителност на договора поради липса на представени по делото
подписани от него общи условия. Действително, съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК,
общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и
всяка страница се подписва от страните по договора, но доколкото процесния
договор съдържа установеното от закона задължително съдържание и в него
няма клаузи, които да препращат към общи условия, липсата на такива не
обосновава недействителността му. Наред с това при обосноваване на
исковите си претенции ищецът не се позовава на клаузи извън договора.
Не могат да бъдат споделени твърденията на жалбоподателя за
противоречие на договора за кредит с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит следва да съдържа
информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. В процесния договор за потребителски кредит е посочен
годишния процент на разходите в размер 44, 90%, а в чл.20 са посочени
взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му. Що се отнася
до самото изчисляване на ГПР по кредита, в договора се съдържа
информация за всички компоненти на Приложение № 1 от ЗПК, към което
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК препраща, а следва да се има
предвид и това, че посочената разпоредба не изисква в съдържанието на
договора да се отразява точното изчисление по указаната в приложението
9
формула.
Неоснователни са и възраженията на жалбоподателя за нарушение на
чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК, касаещи информацията, която трябва да
съдържа погасителния план за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването. Предвид спецификата на
револвиращия кредит за него не се изготвя погасителен план, тъй като при
сключването му не е известно какъв ще бъде размера на сумата, която ще
бъде усвоявана от кредитополучателя, нито пък какво погасяване ще прави
същия - частично или цялостно, вкл. и датите, на които ще бъдат теглени
сумите и на които ще се извършват погасяванията.
Неотносима към процесния кредит е нормата на чл.12, ал.1, т.9 от ЗПК,
която жалбоподателят твърди да е нарушена, тъй като същата касае друг вид
договори - за потребителски кредит, при който кредитът се предоставя под
формата на овърдрафт.
Неоснователно е и възражението на жалбоподателя за нищожност на
клаузата за договорна лихва. Договорната лихва е възнаграждението
/печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в
заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното
обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредити
чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият
да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за
противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл. 19
ЗПК /обн. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по
отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на
договора за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при
основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В
случая, определеният в договора размер на ГПР от 44. 90 % не надвишава пет
пъти размера на законната лихва, а договореният лихвен процент е 35%.
Следователно посочената клауза не е нищожна поради противоречие със
закона - чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Настоящият съдебен състав не споделя възражението на жалбоподателя
за нищожност на клаузата за договорна лихва, поради противоречие с
добрите нрави. Както бе посочено, законодателят е предвидил ГЛП да е
10
компонент от ГПР и съответно е определил максимален размер на последния
именно, за да защити потребителя и да се избегне неоснователното
обогатяване на финансовите институции. В тази връзка, след като сборът на
договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен
процент от 35% кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за сметка
на кредитополучателя. Цитираната във въззивната жалба практика на ВКС,
според която противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
е постановена преди с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК да бъде въведен
законово установен императивен лимит на възнаграждението на кредитора.
При тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че
процесния договор е действителен по аргумент на противното основание,
съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
В жалбата е направено и възражение за липса на надлежно уведомяване
на длъжника за настъпила предсрочна изискуемост преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, от което е
направен извод за липса на задължение на длъжника да върне предоставената
му в заем сума, респ. за неоснователност на предявения иск.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Този извод се
извлича от мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
по Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, от които може да бъде
направен и извод, че предсрочната изискуемост следва да бъде съобщена на
длъжника преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда.
По делото не се оспорват обективните предпоставки за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем – забава на длъжника в определен съгласно
чл. 17 от договора времеви интервал /просрочване на две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска/. Установи
се също и не е спорно, че последната покана от 21.05.2020 г., адресирана от
кредитора до длъжника, с която последният се уведомява, че вземането по
кредита е обявено за предсрочно изискуемо, тъй като е просрочил плащането
по две или повече месечни вноски, не е връчена на длъжника. С оглед
гореизложеното се налага извода, че длъжникът не е надлежно уведомен за
настъпилата предсрочна изискуемост, поради което същата не е породила
действие преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
В случая обаче следва да бъдат съобразени задължителните указания,
дадени с т.1 на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г., постановено по
тълкувателно дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че е допустимо
11
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не
е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ.
В процесния договор за кредит по отношение на усвоените средства
посредством издадената кредитна карта, между страните е уговорено, че
кредиторът издава месечно извлечение за осъществените трансакции до 15-то
число на месеца, а месечните погасителни вноски се правят до 1 число на
месеца, следващ издаването на извлечението /чл. 12 и чл. 13 от договора/.
Видно от приетото по първоинстанционното дело заключение по съдебно-
счетоводната експертиза, последната усвоена сума посредством теглене на
пари в брой чрез банкомат е от дата 28.04.2019 г. Съгласно гореописаните
договорени между страните правила за погасяване, се налага извод, че
падежът за погасяване на усвоената сума е настъпил на 01.06.2019 г., поради
което към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение /30.09.2020 г./ вземането по договора за кредит за усвоената сума
е било изискуемо. Съобразно посочените в тълкувателното решение указания,
предявеният иск за установяване на дължимостта на това вземане следва да
бъде уважен, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ. Размерът на непогасените задължения на
кредитополучателя по процесния договор за кредит към датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 30.09.2020 г., е посочен в
заключението на вещото лице по изпълнената съдебно-счетоводна експертиза
и съответно е отразен в обжалваното решение.
При изложените по-горе съображения, настоящият съдебен състав
намира, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора, право на разноски за въззивната инстанция има
въззиваемия, поради което и на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК въззивникът
следва да бъде осъден да му заплати деловодни разноски в размер 100,00
лева юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.272 ГПК, Врачанският окръжен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260313/20.05.2021 г. постановено по гр.
дело № 594/2021 г. по описа на Районен съд гр. Враца.
12
ОСЪЖДА Н. Г. Н., ЕГН **********, да заплати на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” С.А., Париж, Франция чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” С.А., клон България, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, деловодни разноски в размер 100,00 лева
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13