Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 18.12.2020
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осемнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 12809 по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 74964 от 25.03.2019 г., постановено по
гр. дело № 51406/2016 г., Софийският районен съд, III ГО, 142-ри състав, е уважил
предявения по реда на чл. 124, ал. 1 във вр. с чл.
439, ал. 2 от ГПК от В.Е.Г. срещу „К.И.И.Б.“ ЕАД иск, като е признал за установено, че ищцата не дължи на ответника
сумата в размер на 1147,79 лева – главница по договор за потребителски кредит,
сключен с „БНП Париба Пърсанъл
Файненс“ ЕАД, както и сумата от 832,21 лева –
договорна лихва и законна лихва върху главницата от 11.07.2011 г. до заплащане
на вземането, за които суми е издаден изпълнителен лист от 17.11.2011 г. по ч.гр.
дело № 29884/2011 г. по описа на СРС, 74-ти състав, въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 20118410410375/2011 по описа на ЧСИ Н.М.. С решението
„К.И.И.Б.“ ЕАД са осъдени да заплатят на В.Е.Г., на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 500 лева – разноски по делото.
В законоустановения срок, срещу
решението е постъпила въззивна жалба от „К.И.И.Б.“ ЕАД, подадена по реда на чл. 62, ал. 2 от ГПК, в
която въззивникът прави оплакване, че решението
е неправилно, тъй като неправилно и в противоречие с практиката на ВКС, която
цитира, първоинстанционният съд е приел, че погасителната давност за вземането
по изпълнителния лист е изтекла. Излага, че в периода от 26.06.2013 г. до
25.11.2015 г. изпълнителни действия не били извършвани, тъй като има изпратено
съобщение за предприемане на опис, както и други изпълнителни действия, за
извършването на които имало данни в изпълнителното дело. Ето защо счита, че не
е изтекъл срок, по-дълъг както от две, така и от пет години. Евентуално излага,
че от последно извършено валидно изпълнително действие на 26.06.2013 г. до
предявяване на исковата молба на 13.09.2016 г., не са изтекли пет години. Сочи,
че след образуване на изпълнителното дело, до постановяване на ТР от 26.06.2015
г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давността за вземането била спряла, като
излага подробни правни доводи в тази връзка. Твърди, че тъй като при действието
на ППВС № 3/18.11.1980 г. погасителната давност се прекъсва с предприемане на
действия по принудително изпълнение, а докато трае изпълнителният процес същата
спира, с подаване на молбата от 02.12.2011 г., взискателят
е прекъснал течението на давностния срок, който е
спрян до постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.
дело № 2/2013 на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното, моли решението да бъде
отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание,
поддържа въззивната жалба. Възразява за прекомерност
на адвокатското възнаграждение и неговото реално заплащане.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл.
263, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил по преда на чл. 62, ал. 2 от ГПК, от В.Е.Г.
чрез адв. И.И., в който оспорва въззивната
жалба, моли същата да бъде оставена без уважение и обжалваното решение да бъде
потвърдено. Излага подробни правни доводи, че районният съд правилно е приел,
че изпълнителните действия са извършени след като са били налице основания за
прекратяване на изпълнителното дело. Не претендира разноски. Не представя
списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл.
263, ал. 1 от ГПК, такъв не е постъпил от конституираното като въззиваема страна „БНП Париба Пърсанъл Файненс“ ЕАД.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на
правния спор в рамките на заявените с въззивната
жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 от ГПК.
Предмет на производството
по чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК е
съществуването на изпълняемото материално право, за
което е издаден изпълнителен титул, а не законосъобразността на провежданото
изпълнение. Изпълняемото материално право обхваща
вземанията, така както са посочени в изпълнителния титул, а защитата може да се
основава единствено на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, в което е издадено изпълняваното решение, тъй като за
фактите към този момент се формира силата му на пресъдено
нещо, респективно след срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК в заповедното
производство, тъй като към датата на неговото изтичане настъпва преклудиращото действие за сочене на възражения. При предявен отрицателен установителен иск, основан
на изтекла погасителна давност, в тежест на ответника по делото е да установи
при условията на пълно и главно доказване наличието на факти и обстоятелства,
водещи до спиране или прекъсване на давностния срок.
Ищцата основава претенцията си на
обстоятелството, че давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта
за изпълнение, е изтекла.
Както
правилно е приел и първоинстанционният съд давността за вземането, на основание
чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени
по реда на ГПК от 01.03.2008 г. се
ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл.
424 от ГПК, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК (така и Определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г.
на IV ГО на ВКС, както и Определение № 315 от 15.05.2020 г. по т.д. №
2143/2019 г. на II ТО на ВКС).
В
настоящия случай не е спорно и се установява от представените по делото писмени
доказателства, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 11.09.2011
г., като в предвидения срок за възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК такова не е
постъпило, поради което заповедта е влязла в сила на 26.09.2011 г., след което
е издаден изпълнителният лист и от този момент е започнала да тече давността за
вземането.
Изпълнително дело № 20118410410375/2011 на ЧСИ Н.М.,
с рег. № 841 на КЧСИ, е образувано по молба от 02.12.2011 г. на взискателя „БНП Париба Пърсанъл Файненс“ ЕАД
срещу В.Е.Г., въз основа на изпълнителния лист от 17.11.2011 г., издаден по гр.
дело № 29884/2011г. на СРС, II ГО, 74-ти
състав за сумите, описани в него, в която молба на частния съдебен изпълнител е
възложено по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ да определи начина на изпълнението.
С разпореждане от 02.12.2011 г. частният съдебен
изпълнител е образувал изпълнително дело срещу длъжника, изпратено е съобщение
по чл. 191 от ДОПК до НАП, изискани са справки, разпоредено
е да се изпрати покана за доброволно изпълнение, наложен е запор върху
вземанията за суми по банкови сметки и запор върху вземането за трудово
възнаграждение на длъжника. С разпореждането са начислени и такси.
На 15.12.2011 г. е изпратена покана за доброволно
изпълнение, с която е насрочен опис на движимите вещи на длъжника по процесното
изпълнително дело за 25.01.2012 г. от 10,00 часа на посочен адрес, който опис
не се е осъществил.
Поканата за доброволно изпълнение е връчена на
длъжника на 11.01.2012 г., а съобщение за наложения запор на трудово
възнаграждение е връчено на работодателя на 13.01.2012 г.
Изпратени са и запорни
съобщения до „Банка ДСК“ ЕАД, „ОББ“ АД, „Уникредит
Булбанк“ АД и „Юробанк България“ АД, които са се върнали
на 03.01.2012 г. с отговор, че лицето не е клиент на посочените банки.
На 27.01.2012 г. и 26.10.2012 г. ищцата – длъжник по
изпълнителното дело, е платила съответно 700 лева, 632,32 лева и 67,68 лева на
ЧСИ.
С разпореждане от 26.06.2013 г. частният съдебен
изпълнител е разпоредил налагане на запор върху банкови сметки на длъжника в „Общинска
Банка“ АД, „Алианц Банк
България“ АД, АЛФА БАНК- Клон България, „СИБАНК“ ЕАД, ‚Райфайзенбанк България“
ЕАД, „Първа инвестиционна банка“ АД, „ОББ“ АД, „МКБ Юнионбанк“
АД, „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, „Търговска банка ИНВЕСТБАНК“ АД, „Уникредит Булбанк“ АД, „Банка Пиреос
България“ АД, „ПроКредитбанк България“ АД. Запорните съобщения са получени на 28.06.2013 г., с
отговор, че лицето не е клиент на посочените банки. На 03.07.2013 г. е получен
отговор на запорното съобщение от „Общинска Банка“
АД, получено на 02.07.2013 г., в който е посочено, че лицето е клиент на
банката, но по откритата банкова сметка ***.
С разпореждане от 28.05.2015 г. частният съдебен изпълнител
отново е насрочил опис на движими вещи на длъжника по процесното изпълнително
дело за 30.06.2015 г. от 10,00 часа и му е изпратена покана за доброволно
изпълнение. В разписката за получаване е отбелязано, че адресът е посетен на
04.06.2012 г. и на 10.06.2013 г., но няма данни съобщението да е получено.
На 28.08.2015 г. по изпълнителното дело е постъпила
молба от ответника „К.И.И.Б.“ ЕАД, в която, на основание чл. 429 от ГПК, е
направено искане за конституиране на дружеството като взискател
по делото предвид прехвърляне на вземането, предмет на изпълнителния лист, в
негова полза.
По делото са изискани нови справки от НОИ за
регистрирани трудови договори, от които е установено, че на 05.10.2015 г.
ищцата е сключила трудов договор с работодател „НиВ
Къмпани“ ООД, поради което на 16.05.2016 г. е изпратено запорно
съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение, което не е
връчено редовно на третото задължено лице. Същото е получено на 10.06.2016 г.
както от третото задължено лице, така и от длъжника по изпълнителното дело и
ищец в производството – В.Е.Г..
На същата дата, с постановление от 16.05.2016 г., като
взискател по делото, на основание чл. 429, ал. 1 от ГПК, е конституиран ответникът „К.И.И.Б.“ ЕАД.
Според чл. 116, б. „в“ от ЗЗД
давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение
на вземането. Съгласно приетото в
мотивите на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк.дело
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни действия /независимо от това дали
прилаганото им е поискано от взискателя или са
предприети по инициатива на частен съдебен изпълнител по възлагане от взискателя/ представляват: насочването на изпълнението чрез
налагането на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
Действията, годни да прекъснат давността, следва да
са извършени в рамките на валидно изпълнително дело. С предприемането на
изпълнителни действия се прекъсва давността, приложима към материалното право,
както и започва да тече нов двугодишен срок по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК, т.е. процесуалният закон сочи срок, в който конкретно действие следва да
се осъществи, за да се запази висящността на
изпълнителното производство до пълното удовлетворяване на взискателя.
Същевременно, при прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 от ГПК, извършените след прекратяването на изпълнителното производство
действия не съставляват валидно извършени изпълнителни действия и не водят до
прекъсване на давността за вземанията, поради което съдът не следва да ги
зачита. Прекратяването на изпълнителното производство на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК настъпва по силата на закона с изтичането на двугодишен
срок от последното изпълнително действие, насочено към удовлетворяване притезанието на взискателя,
независимо дали това действие е поискано от взискателя
или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от взискателя. Въведеният от закона критерий е обективен т.е.
при всяко положение, с изтичането на двугодишния срок настъпва прекратяване на
изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“,
а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение
и кога ще направи това. Същият смисъл се извлича от разясненията, дадени в т.
10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, в тази насока е и Решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. №
2306/2015 г., ІV г.о. на ВКС. Бездействието на съдебния изпълнител да изпълни
поискано действие или да предприеме действие, за което е овластен,
е бездействие на самия взискател, който е
заинтересованият да следи за движението на производство и трябва да поддържа
със свои действия висящността на изпълнителния процес.
Взискателят винаги има право лично да сочи
изпълнителни способи, а в случай на отказ на съдебния изпълнител да извърши
искано от него изпълнително действие, той разполага с право на жалбата по чл.
435, ал. 1 ГПК. Именно поради тази причина, законът не санкционира
бездействието на съдебния изпълнител, а това на взискателя.
В случая, действително по делото са извършени
действия, годни да прекъснат давността, каквито да подаване на молбата за
образуване на изпълнително дело с възлагане по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ и
наложеният запор от 02.07.2013 г. Давността
преди това е била прекъсната на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД и с извършените
на 27.01.2012 г. и 26.10.2012 г. плащания от ищцата – длъжник по изпълнителното
дело. От налагането на запора на 02.07.2013 г. до следващото изпълнително
действие, което е годно да прекъсне давността, а именно подаването на молба за
конституиране на ответното дружество като взискател
на 28.08.2015 г., обаче, е налице
период по-дълъг от две години, в който взискателят е
бездействал, т.е. от налагането на запорите на банковите сметки на длъжника
считано от деня, в който запорното съобщение е
връчено на третото задължено лице (по арг. от т. 5 на
ТР № 3/2015 на ОСГТК на ВКС), до подаването на молбата по чл. 429 от ГПК, по
изпълнителното дело не са извършвани други действия, годни да прекъснат
давността, доколкото проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и изпращането на
съобщения за опис на неиндивидуализирани движими вещи не са изпълнителни
действия.
С оглед изложеното,
доколкото последното валидно извършено действие, годно да прекъсне петгодишната
давност за вземането, е запорът, наложен със съобщение с вх. № ЗС-101-11308 от
02.07.2013 г., давността за вземането е изтекла на 02.07.2018 г.
Действително исковата
молба на ищцата-длъжник в изпълнителното производство е подадена по реда на чл.
62, ал. 2 от ГПК по пощата на 09.09.2016 г., преди
посочената по-горе дата, но предявяването на отрицателен установителен иск няма
за последица предвиденото както в чл. 116, б. „б“ от ЗЗД, така и в чл. 115 б.
„ж“ от ЗЗД действие, тъй като за прекъсването и спирането на давността е
необходимо активното действие на кредитора по вземането, респективно взискател в изпълнително производство.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че
вземанията на „К.И.И.БГ“ ЕАД, предмет
на спора, за които е издаден процесният изпълнителен
лист от 17.11.2011 г., са погасени, както правилно е приел и първоинстанционният
съд.
С оглед изложеното, предвид предмета на проверка,
въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени
относими към предмета на делото оплаквания, въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на
крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение е правилно и като такова следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника не се дължат.
Въззиваемата страна има право на разноски, но не е заявила искане за тяхното присъждане,
подари което такива не се дължат.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 74964 от 25.03.2019 г., постановено по гр.
дело № 51406/2016 г. на Софийския районен съд, III ГО, 142-ми състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.