РЕШЕНИЕ
гр. София, 12.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-А въззивен
състав, в
публично съдебно заседание на осемнадесети
април през две хиляди
и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Емилия
Вукадинова, като разгледа
докладваното от младши съдия Спасенов
в.гр.дело № 14939 по описа
за 2018 год., за
да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Инициирано е по въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното
производство – „Частна детска градина П.“ ООД, ЕИК *******/с актуално
наименование Частна Монтесори детска градина
О.ООД/ срещу решение № 437594 от 26.06.2018 г., постановено по гр. д. № 28153/2017
г. по описа на СРС, ГО, 71 състав, с което е отхвърлен предявеният от „Частна
детска градина П.“ ООД, ЕИК *******/с актуално наименование Частна Монтесори детска градина О.ООД/ срещу М.И.М.,
ЕГН ********** осъдителен иск за осъждане на ответницата да заплати на ищеца
сумата от 4840 евро, представляваща сторени от работодателя разходи за обучение
на ответницата по договор за повишаване на квалификацията от 16.02.2015 г.,
ведно със законната лихва, считано от 04.05.2017 г. /датата на подаване на
исковата молба/ до окончателното изплащане на сумата.
С решението и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК „Частна детска градина П.“ ООД, ЕИК *******/с актуално наименование Частна Монтесори детска градина О.ООД/ е
осъдено да заплати на М.И.М., ЕГН ********** сумата от 960 лева, представляваща
разноски в първоинстанционното производство.
Във въззивната жалба са
изложени съображения за неправилност и необоснованост на обжалваното първоинстанционно решение. Поддържа се, че ответницата е
подала молба за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325,
ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, която е била приета от работодателя и трудовото
правоотношение е прекратено на посоченото основание. В тази връзка се посочва,
че това действие следва да се квалифицира като прекратяване на трудовото
правоотношение по инициатива на работника, поради което ответницата дължи
възстановяване на платената от работодателя сума за обучението ѝ на
основание чл. 4 от сключения между страните по спора договор за повишаване на
квалификацията. Поддържа се, че съгласието на работодателя за прекратяване на
трудовото правоотношение не изключва правото му да реализира отговорността на
служителя по чл. 234, ал. 3 КТ.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и за уважаване
на заявената с исковата молба претенция. Претендират се разноски.
В законосутановения срок по
чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от страна на насрещната страна по нея.
В проведеното по делото открито съдебно заседание въззивникът не изпраща представител.
В проведеното по делото открито съдебно заседание въззиваемата страна чрез процесуалния си представител адв. С., изразява становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение, като правилно и
законосъобразно.
Софийски градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства
и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира
за установено следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица, поради което се явява
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Страните по делото не спорят, че ответникът М.М. е работила по трудово правоотношение при ищеца Частна
детска градина П.“ ООД, ЕИК *******/с актуално наименование Частна Монтесори детска градина О.ООД/,
възникнало от трудов договор № 6 от 11.11.2013 г. Не
се спори и за това, че на 16.02.2015 г. между страните по трудовото
правоотношение е сключен договор по чл. 234 КТ - за повишаване на
квалификацията на ответницата чрез посещаване на обучение: „Монтесори
философия, практики и методология“ с място на обучението: Institut Duhovska
s.r.o. / Early childhood program for the 2,5-6 year
old students / Montesori international Diploma. . Съгласно сертификат № 55789 от ноември 2016
г. „Обучение на деца в ранно детство“ /early childhood credential/, издаден от
Американско сдружение „Монтесори“ ответницата М.М. е
завършила успешно посоченoто обучение.
Според т. 1 от раздел III от договора за повишаване на
квалификацията от 16.02.2015 г. ответницата е поела задължение да продължи да
работи при ищеца за срок от пет години, считано от приключване на обучението.
Видно от събраните по делото писмени доказателства се установява, че с молба от
21.03.2017 г., ответницата е поискала трудовото ѝ правоотношение с ищеца
да бъде прекратено, считано от 31.03.2017 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ „по взаимно съгласие“, като с отговор на молбата от 27.03.2017 г.
работодателят е заявил, че в законоустановения срок
удовлетворява молбата за прекратяване на съществуващото между страните по спора
трудово правоотношение по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 31.03.2017 г.
Според т. 1 от раздел IV от договора за повишаване на
квалификацията при
прекратяване на трудовото правоотношение от страна на служителя, преди да е
изтекъл съответния срок, предвиден в т. 1 от раздел III на договора, същият е длъжен в
7-дневен срок да възстанови на работодателя всички изразходвани суми за
обучение – пропорционално на проведените курсове и отработеното време.
Отказът на служителя да работи при работодателя за
уговорения срок може да се изрази единствено в едностранно изявление на
служителя за прекратяване на трудовото правоотношение преди да изтекат пет
години, считано приключване на обучението.
От горните установени по делото обстоятелства се налага
извод, че трудовото правоотношение между страните в настоящото производство е
прекратено по взаимно съгласие на страните, считано от 31.03.2017 г.
Предвид горното следва да се приеме, че не е налице
едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от ответника М.М.. Нейната молба е приета от работодателя и
правоотношението е прекратено по волята на двете страни. Хипотезата на т. 1 от
раздел IV от договора
за повишаване на квалификацията се отнася само до прекратяване на трудовото
правоотношение от страна на служителя преди изтичане на уговорения петгодишен
срок. Това е така, тъй като работодателят инвестира свои средства в повишаване
на квалификацията на служителя, който работи при него, поради което нормално
очаква да може в определен срок да използва новопридобитите
знания и професионални умения на служителя. Именно и поради това чл. 234, ал.
3, т. 1 КТ предвижда възможност в договора за повишаване на квалификацията да
се уговори срок, в който служителят ще трябва да продължи да работи при
работодателя си, а съответно т. 2 на тази разпоредба предвижда възможност да се
определи отговорността на служителя, ако не изпълни това задължение.
Отговорността на служителя по чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ и
съответно по т. 1 от раздел IV от процесния договор обаче е
само по отношение на виновно неизпълнение на задължението на служителя да
продължи да работи при работодателя си. Такова неизпълнение ще е налице винаги,
когато служителят се възползва от възможността да прекрати трудовия си договор
едностранно с предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, тъй като този начин на
прекратяване на трудовото правоотношение зависи изцяло на волята на служителя и
върху него работодателят няма контрол. Няма да е налице обаче хипотезата на
виновно неизпълнение на задължението по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ от страна на
служителя, ако той е в обективна невъзможност да продължи да работи при
работодателя си (напр. поради трудоустрояване и липса на подходяща работа при работодателя).
Няма да е налице неизпълнение на това задължение и тогава, когато страните по
трудовото правоотношение сами са решили да го прекратят по взаимно съгласие.
При това без значение е обстоятелството дали предложението за прекратяване е
отправено от служителя или от работодателя.
Когато работодателят в законовия седмодневен срок по чл.
325, ал. 1, т. 1 КТ приеме предложението на служителя за прекратяване на
трудовото правоотношение, това изразява общата воля на страните да преустановят
използването на работната сила на служителя от работодателя му, включително и
повишената квалификация на служителя. Работодателят се съгласява с
прекратяването на трудовото правоотношение, а следователно се съгласява и да не
използва повече работната сила на служителя за срока, уговорен в договора за
повишаване на квалификацията. Съгласието на работодателя за прекратяване на
трудовото правоотношение следва да се разбира и като опрощаване на задължението
по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ, съответно по т. 1 от раздел III от процесния договор, за полагане на труд за срок от 5 години
след приключване на обучението. Според чл. 108 ЗЗД опрощаването на едно
задължение се извършва чрез договор между страните по правоотношението, а такъв
договор е налице чрез постигнатото съгласие за прекратяване на трудовото
правоотношение, с което работодателят се отказва да използва работната сила на
служителя си.
Тъй като при прекратяването на трудовото правоотношение
по взаимно съгласие отпада задължението за полагане на труд в определен срок
след приключване на обучението, неприложима е и санкцията на т. 1 от раздел IV от договора.
Санкцията по т. 1 от раздел IV от договора следва да се приложи само за случая, за който е уговорена
- при прекратяване на трудовото правоотношение от страна на служителя, каквото не е налице в настоящия
случай.
По изложените съображения предявеният иск следва да бъде
отхвърлен, а поради съвпадането на изводите на настоящата и на първата
инстанция, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има въззиваемата страна. Същата не е поискала присъждането на
такива до приключване на последното заседание пред настоящата съдебна
инстанция, поради което и не следва да ѝ бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
437594 от 26.06.2018 г., постановено по гр. д. № 28153/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 71 състав.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.