РЕШЕНИЕ
№ 2417
гр. София, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20221110134285 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от А. М. Ч.
срещу „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД.
Предявен е за разглеждане осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата
от 20 лв., представляваща част от общо дължимата сума от 68 лв., представляващ
недължимо заплатени суми по договор за потребителски кредит №
10137119/10.09.2021 г., ведно със законната лихва от 27.06.2022 г. до окончателно
заплащане на задължението.
Ищецът А. М. Ч. твърди, че на 10.09.2021 г. е сключил с ответника „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ЕАД договор за кредит № 10137119/10.09.2021 г. за предоставяне на
сумата от 869,20 евро или левовата равностойност на 1700 лева. Твърди, че се е
задължил по договора да върне заетата сума на 8 равни месечни погасителни вноски с
ГПР в размер на 41,83% и ГЛП – 39,72%. Посочва, че съгласно чл. 12 от договора за
предоставяне на кредит се е задължил в 7-дневен срок от сключване на договора да
обезпечи кредита чрез гарант – физическо лице, на възраст над 18 г. и получаващо
трудово възнаграждение поне 600 лв. на месец и което е на трудов договор поне 6
месеца, предхождащи сключване на договора за кредит, като посоченото лице следва
да поеме солидарно задължение по отношение на заемодателя за връщане на всички
дължими суми по договора. Поради непредоставяне на исканото обезпечение и
съгласно условията на договора, на ищеца, в качеството му на кредитополучател, са
били начислени неустойки в размер на 997,76 лв., която неустойка се заплаща
разсрочено. Ищецът твърди, че е погасил изцяло задълженията си по договора за
кредит на 06.10.2022 г., като е заплатил суми в общ размер на 1768,00 лв. Счита, че
процесният договор за кредит е нищожен поради неспазване на предвидената от закон
форма. Посочва, че договорът е нищожен и поради противоречие с чл.11, ал.1, т.10 вр.
с чл.22 ЗПК поради липса на посочен годишен процент на разходите. Твърди, че в
договора не е разписана ясна методика за формиране на ГПР по кредита, не е посочено
кои компоненти се включват в него. Счита, че договорът е нищожен поради
1
невъзможен предмет, доколкото не е било възможно да предостави в едноседмичен
срок уговореното в договора обезпечение на кредитора. Твърди, че неустойката за
непредоставяне на обезпечение накърнява добрите нрави, доколкото кредиторът не
търпи вреди от непредоставянето на обезпечение и следователно неустойката излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Твърди, че е
налице заобикаляне на закона с посочената неустойка за непредоставяне на
обезпечение на основание чл.33, ал.1 ЗПК, доколкото кредиторът имал право при
забава на потребител единствено на лихва за просрочената сума за периода на забавата.
Посочва, че клаузата за неустойка е неравноправна и нищожна на основание чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП, доколкото задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Посочва, че неустойката за
непредоставяне на обезпечение е скрита печалба за кредитора и поради това е следвало
да се включи в ГПР, поради което оспорва договора поради прилагана от ответника
заблуждаваща търговска практика и поради непосочване на точен ГПР в договора за
кредит, а също така поради превишаване на императивния максимален размер на ГПР
от 50%. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявения иск. Счита, че между
страните е налице валидно възникнало правоотношение по договор за кредит.
Признава, че е предоставил на кредитополучателя Ангел Чолибагов сумата в размер на
1700 лева или 920,33 евро, но посочва, че кредитополучателят се е задължил да върне в
края на заемния период сумата от 1962,80 лева, от които 1700 лв. – главница и 262,80
лв. – договорна възнаградителна лихва. Признава, че в договора за кредит е била
включена клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение, но оспорва тя да
представлява скрита неустойка и посочва, че доколкото представлява разход поради
неизпълнение на договорно задължение, не е следвало да се включи в ГПР. Оспорва
ищецът да е заплатил сумите по договора за кредит. Счита, че не са налице сочените
основания за недействителност на договора. Оспорва, че е налице неяснота по
отношение на начина на формиране на ГПР и сочи, че в договорът е налице
погасителен план. Посочва, че при фиксиран лихвен процент, какъвто е процесният
случай, не е необходимо договорът да съдържа погасителен план. В условията на
евентуалност твърди, че в случай, че съдът счете, че клаузата за неустойка е нищожна
поради противоречието й с добрите нрави, нейната нищожност не следва да води до
нищожност на целия договор за кредит, тъй като задължението за неустойка било
самостоятелно задължение по договора и част от несъщественото съдържание на
договора. Твърди, че по договора не е била начислена неустойка. Претендира разноски.
В проведеното открито съдебно заседание от 02.02.2023 г. на осн. чл. 214 ГПК
съдът допусна изменение в размера на предявения иск чрез неговото намаление, като
същият се счита за предявен за сумата от 19,24 лева вместо първоначално заявената
сума от 20 лв., като искът представлява пълната претенция на ищеца, а не частична
такава. Ищецът е конкретизирал, че надплатената сума от 19,24 лева, представляваща
възнаградителна лихва, подлежи на връщане поради липса на основание за плащането
й.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
За основателността на предявения иск, в тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи
изгодни за себе си последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил
процесната сума в размер на 19,24 лв., представляваща част от недължимо платената
сума от 68,00 лв., надхвърляща чистата стойност на кредита, без да е имало основание
за извършване на престацията.
2
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение № 25741/02.10.2022
г., като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните са отделени фактите,
че: 1/ са страни по процесния договор за паричен заем № 10137119/10.09.2021 г., по
силата на който кредитодателят се е задължил да предостави сумата от 1700 лева, а
кредитополучателят да я върне, заедно с възнаградителна лихва при ГПР в размер на
41,83% и ГЛП 39,72% и 2/ че ответникът е предоставил на ищеца заемната сума по
договора в размер на 1700,00 лв.
Проектът за доклад е обявен за окончателен доклад по делото в проведеното
открито съдебно заседание от 02.02.2023 г. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът
приема осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.
По делото е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, която не е
оспорена от страните и съдът възприема като обективно и компетентно дадена. От
заключението й се установява, че в изпълнение на процесния договор за заем ищецът е
извършил еднократно плащане на 06.10.2021 г. в размер на 1768 лева, с която сума е
погасил в пълен размер главницата от 1700 лв. и договорна възнаградителна лихва от
68 лв. В експертното заключение е обективиран погасителният план уговорен между
страните, видно от който първата падежна дата е уговорена за 12.10.2021 г., а
последната падежна дата – за 12.05.2022 г. Посочено е в експертното заключение, че
заемната сума била използвана от кредитополучателя за срок от 26 дни /периода от
10.09.2021 г. до 06.10.2021 г./, като съобразно уговорения в договора ГЛП от 39,72 %,
то дължимият размер на възнаградителна лихва за този период възлиза на 48,76 лева.
Договор за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо,
съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
От заключението по приетата ССчЕ, и по-конкретно изготвената таблица при
отговора на поставения втори въпрос към експерта, се установява, че със заплатената
от ищеца сума от 1768 лева за погасяване на сумите по договора, при ответника е
отчетено погасяване на сумата от 1700 лева главница и на сумата от 68 лева
възнаградителна лихва. Сумата е заплатена от ищеца на 06.10.2021 г. /предсрочно,
преди настъпване на първата падежна дата по договора/. За срока на ползване на
заемната сума вещото лице е изчислило, че дължимата възнаградителна лихва,
съобразно уговорения лихвен процент, възлиза на сумата от 48,76 лева. Събирането на
суми за възнаградителна лихва от следващи погасителни вноски, предвид
предсрочното погасяване на кредита в пълен размер, е лишено от основание, доколкото
заемателят дължи заплащане на възнаграждение за ползването на паричните средства
за периода, през който ги ползва, а не и за бъдещ такъв. Ето защо, заплатената сума,
представляваща възнаградителна лихва за период след 06.10.2021 г. и възлизаща на
сумата от 19,24 лева е недължимо платена /в този смисъл и по арг. от разясненията,
дадени в т. 2 от Тълкувателно решение от 27.03.2019 г. по Тълкувателно дело № 3/2017
г. на ОСГТК на ВКС/.
Следва да посочи, че съгласно чл. 32, ал. 4 ЗПК, при предсрочно погасяване на
кредита от страна на потребителя извън случаите по ал. 3, кредиторът има право на
справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи, пряко
свързани с предсрочното погасяване на кредита, когато то се извършва през период, в
който лихвеният процент е фиксиран. Обезщетението на кредитора не може да бъде
по-голямо от 1 на сто от предсрочно погА.ата сума по кредита, когато оставащият
период на договора за кредит е по-голям от една година. Когато оставащият период на
договора за кредит е по-малък от една година, обезщетението на кредитора не може да
е по-голямо от 0,5 на сто от сумата на предсрочно погА.ия кредит. Посочено е от
3
вещото лице, че в случая оставащия срок на договора, след настъпилото погасяване, е
па-кратък от една година, поради което е изчислено, че обезщетението за кредитора по
посечаната разпоредба възлиза на сумата от 8,50 лева. Следва да се отбележи обаче, че
кредиторът нито сочи да е претърпял разходи, свързани с предсрочното погасяване,
нито доказва такива, нито е осчетоводил платени суми като обезщетение при
предсрочно прекратяване. Сумата от 68 лева, надхвърляща размера на заплатената
главница, е отнесена изцяло за погасяване на възнаградителна лихва, видно от
заключението на ССчЕ.
Налага се извод, че заплатената сума от 19,24 лева, надхвърляща дължимия
размер на възнаградителна лихва, е платена без основание, поради което предявеният
иск е основателен и следва да бъде уважен в пълен размер, ведно със законна лихва от
предявяването на иска до погасяването.
Същевременно, с определението на съда от 02.102022 г., в което е обективиран
проекта за доклад по делото, съдът на осн. чл. 190 ГПК е задължил ответника да
представи в оригинал или официално заверен препис договор за кредит (Договор за
паричен заем № 10137119/10.09.2021г.), ведно с всички приложения към него –
погасителен план, общи условия, стандартен европейски формуляр и т.н., като му е
указал, неизпълнението ще се преценява съобразно разпоредбата на чл. 161 ГПК.
Ответникът не е изпълнил задължението си да представи изисканите документи. По
делото не е представен договорът за паричен заем от нито една от страните в
производството, като въпреки безспорния факт на неговото сключване, съдът не може
да съобрази съдържанието му със съответствието на закона с оглед наведените от
ищеца твърдения. Същото в случая не е и необходимо с оглед достигнатия от съда
извод за основателност на предявения иск поради недължимост на заплатената
възнаградителна лихва в размер на 19,24 лева, с което е доказан и фактическият състав
на предявения иск.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. Ищецът е представил доказателство за заплатена държавна такса в размер на 50
лева, както и доказателство за заплатено възнаграждение за вещо лице в размер на 260
лева. След служебно извършена справка съдът констатира, че в деня на подаване на
исковата молба по настоящото производство /27.06.2022 г./ ищецът е депозирал общо
17 искови молба срещу ответника. Видно от сканираните книжа по делата в ЕИСС,
платежното нареждане по настоящото дело е приложено и към исковите молби по гр.
дела с номера: № 34284/2022 г., 34297/2022 г., 34301/2022 г., 34309/2022 г., 34314/2022
г. и 34312/2022 г. По посочените гр. дела ищецът е представил същото платежно
нареждане за внесена държавна такса от 50 лева, което е представено и в настоящото
производство /с уникален регистрационен номер на документа Б11224627/21.06.2022
г., генериран в 08:51:38 часа/. Съдът извърши служебна справка в счетоводството на
СРС, от която се установи, че плащане с посочения уникален номер по сметка на съда
е само едно, като в счетоводството на съда са постъпили общо 4 плащания за суми от
по 50 лева, въпреки че са образувани 17 гр. дела. Посочената сума от 50 лева, за която е
представено платежно нареждане по настоящото дело, е присъдена на ищеца с
постановеното решение от 30.11.2022 г. по гр. дело № 34284/2022 г. по описа на СРС,
поради което не следва да му бъде присъждана повторно. Същият е използвал един и
същи платежен документ като доказателство за заплатена държавна такса по повече от
едно образувано гр. дело. Държавната такса от 50 лева е дължима в производството, но
същата следва да бъде заплатена от ответника в полза на бюджета на съдебната власт,
по сметка на СРС.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
4
сумата от 260 лева, представляваща възнаграждение за вещо лице, както и сумата от
480 лева с вкл. ДДС, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията” № 4, ет. 6Б да заплати
на А. М. Ч., ЕГН: **********, с адрес: с. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата
от 19,24 лева, недължимо платена по договор за паричен заем № 10137119 от
10.09.2021 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от 27.06.2022 г. до
погасяване на задължението, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 740
лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията” № 4, ет. 6Б да заплати
в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Софийски районен съд, сумата от
50 лева, представляваща дължима държавна такса в производството.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от постановеното по делото решение на Ръководителя на
Първо гражданско отделение на СРС за запознаване с констатациите на съда в частта
за разноските на съдебния акт и преценка за предприемане на действия.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5