РЕШЕНИЕ
№ 1515
гр. Пловдив, 04.08.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на единадесети януари, през две хиляди и двадесет
и втората година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура – Пловдив Здравена Янева, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 2941 по описа на съда за 2021 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от Ж.В.Д. с ЕГН ********** ***, депозирана
чрез пълномощника ѝ адв. Р.К.,***. С исковата молба е предявена претенция
за осъждане на ответната страна да заплати на ищцата имуществени вреди, произтичащи
от отменения отчасти Акт за установяване на задължения по декларация №
592-1/06.08.2020 г. на Главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на
Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив, представляващи сторените в
хода на административното обжалване на акта пред Директор Дирекция „Местни
данъци и такси“ при Община Пловдив разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 500 лв. Сумата на претендираното обезщетение от 500 лева се иска да бъде
присъдена ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното ѝ изплащане. Претендират се и направените в хода на
настоящото производство разноски.
Ищцата,
редовно призована, се представлява в съдебно заседание от адв. К., който
заявява, че поддържа исковата претенция и моли същата да бъде уважена. Поддържа
се и искането за присъждане на разноски. Представени са писмени бележки по същество, в
които се сочи, че ответникът следва да понесе негативните последици от отмяната
на неговия акт в обжалваната част, като нито АПК в чл.204, нито ЗОДОВ в чл.1
въвеждат изискване за проверка на какво основание е отменен актът. Изложени са
съображения във връзка с това, че претендираното обезщетение, както и
направените разноски за адвокат по настоящото дело не са прекомерни.
Ответникът по иска, Община Пловдив, е депозирал писмен отговор по исковата
молба, чрез старши юрисконсулт Б.. С отговора се излага хронологията на
отношенията между страните във връзка с издаването и оспорването на АУЗД, като
се акцентира върху факта, че същият в обжалваната му от ищцата част е отменен
не като незаконосъобразен, а поради прилагането на правните последици на
изтекла погасителна давност по чл.171, ал.1 от ДОПК, поискано от ищцата в
жалбата ѝ. Възразява се относно това, че претендираното като обезщетение
адвокатско възнаграждение, свеждащо се до изготвяне на жалба срещу АУЗД е
неоправдано завишено. Сочи се, че в случая не е налице условието по чл.204,
ал.1 от АПК да е налице отменен като незаконосъобразен акт, от който да са настъпили
вреди за ищцата, тъй като на практика е било изцяло уважено искането ѝ за
прилагане на изтеклата погасителна давност от страна на административния орган.
Поради това се иска оставяне без уважение на исковата претенция, или
алтернативно, ако съдът приеме същата за основателна, да уважи възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение от 500 лева. Прави се възражение за
прекомерност и на претендираното адвокатско възнаграждение по настоящото дело.
Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание
ответникът се представлява от процесуалния си представител юрисконсулт Б.,
която заявява становище за неоснователност и недоказаност на иска и поддържа
отговора и направените там искания и възражения.
Задължително участващият по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява
становище за недоказаност на исковата претенция по основание е размер.
Пловдивският административен съд, на
първо място, намира, че искът е допустим.
С оглед на съдържанието на исковата претенция се касае до иск с правно
основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от
съда на обезщетение за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в
резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на
административна дейност. Освен това са налице данни въпросният АУЗД №
592-1/06.08.2020 г., от който се претендират вредите, да е бил отменен в
обжалваната му от ищцата част по административен ред.
В законодателството липсва специален ред, по който страната в
производството по оспорване на административен акт по административен ред, в
случая АУЗД, може да търси направените разходи по повод на оспорването, така
както е налице специален ред за разпределяне и присъждане на разноските при
съдебното обжалване на ревизионния акт по чл.161 от ДОПК. В глава осемнадесета
на ДОПК „Обжалване на ревизионния акт по административен ред“, която е била
приложима за оспорването на АУЗД /чл.107, ал.4 от ДОПК/ и в която систематично
място имат разпоредбите на чл. 152 - чл.155, няма норма, която да урежда
въпроса с разпределението на понесените от страните разноски и административният
орган няма задължение да се произнесе по тях. Съгласно §2 от ДР на ДОПК за
неуредените в кодекса въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и ГПК. В АПК
въпросът с разноските в административното производство също не е уреден, като
този въпрос не е засегнат в глава шеста „Оспорване на административните актове
по административен ред“. При липсата на друг специален ред за обезщетяване за
страната, направила разноски в производство по оспорване по административен
ред, поради това и остава единствено възможността да се претендира
възстановяване на направените разноски по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ, по аргумент
и от разрешението, дадено в ТР №1/15.03.2017 г. на ВАС, произнесено по
отношение разноски по повод отменяна на наказателни постановления преди
промяната в ЗАНН, но застъпващо принципа, че когато не е предвидена друга
законова възможност за осъждане на държавата да заплати направените разноски
при обжалването, включващи и адвокатски хонорар, то това е условие на чл.8,
ал.3 от ЗОДОВ за приложението на чл.1, ал.1 от този закон.
Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да
търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК.
Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано
от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая,
издател на посочения АУЗД, от чиято незаконосъобразност се твърди да са
произтекли вреди за ищцата, е главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ при
Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив, сиреч част от
администрацията на Община Пловдив. Последната
е юридическо лице, съгласно чл.14 от ЗМСМА, поради което и доколкото издателят
на отмененото наказателното постановление е част от административната структура
на това юридическо лице, правилно искът е насочен именно срещу Община Пловдив.
По същество исковата претенция се явява частично основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа
страна, че срещу ищцата Ж.Д. е бил издаден АУЗД № 592-1/06.08.2020 г. на главен
инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ при Дирекция „Местни данъци и такси“ при
Община - Пловдив, с който били установени задължения за данък върху недвижими
имоти и такса битови отпадъци по отношение на декларирани от ищцата имоти за
годините от 2010 г. до 2019 г. Ищцата Д. упълномощила на 01.04.2021 г. адв.
Георги К. да я представлява и защитава пред Директора на Дирекция „Местни
данъци и такси“ при Община Пловдив в административно производство по обжалване
на въпросния АУЗД. Със сключен договор за правна защита и съдействие от същата
дата бил договорен и изплатен относно уговореното представителство хонорар на
адв. К. от 500 лева, като изплащането му в брой било изрично отразено по
договора. На 01.04.2021 г. от името на ищцата Д. чрез адв. К. била депозирана
жалба срещу АУЗД пред Директора на Дирекция МДТ – Пловдив с искане за отмяната на акта в частта му, с
която са установени задължения за периода 2010-2014 г., възлизащи, ведно с
установените за тях лихви, на общо 5390,22 лева, поради тяхното погасяване по давност на
основание чл.171, ал.1 от ДОПК. Първоначално с Решение № 37/28.05.2021 г. на
Директора на Дирекция МДТ Пловдив тази жалба била оставена без разглеждане като
просрочена и производството било прекратено. Това решение било обжалвано от
ищцата пред Административен съд Пловдив, който със свое Определение № 1005/05.05.2021
г. по ч. адм. дело № 1455/2021 г. го
отменил и върнал преписката на административния орган за произнасяне по жалбата
на Д. против АУЗД. За съдебното производство на ищцата били присъдени разноски
с определението на съда. В изпълнение на съдебния акт Директорът на Дирекция
МДТ Пловдив разгледал по същество жалбата и се произнесъл с Решение №
63/21.10.2021 г., с което отменил АУЗД № 592-1/06.08.2020 г. в обжалваната му
част за задълженията за данък върху недвижимите имоти и такса за битови
отпадъци, ведно с лихви за просрочие, възлизащи общо на 5390,22 лева за периодите
2010 г. - 2014 г., като констатирал, че за всеки от посочените годишни периоди
е изтекъл петгодишният давностен срок по чл.171, ал.1 от ДОПК. Предвид
обстоятелството, че така жалбата на ищцата била практически уважена изцяло и
АУЗД бил отменен точно в обжалваната му от нея част, в отменителното решение
било изрично посочено, че същото не подлежи на обжалване по съдебен ред на
основание чл.156, ал.3 от ДОПК.
Така установеното от фактическа страна съдът намира въз основа на събраните
по делото писмени доказателства, като спор по фактите и не е формиран от
страните.
От правна страна съдът намери следното: За да възникне правото на
обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко
кумулативно определени предпоставки, а именно: да има причинена вреда -
имуществена или неимуществена; да съществува незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или
общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или
по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена
причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и
настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите на посочения
фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по реда
на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи, е установена по делото наличната частична отмяна на издаден при изпълнение
на административна дейност акт- въпросният АУЗД от 06.08.2020 г., която отмяна
е настъпила по повод оспорване от страна на ищцата на акта в отменената му
част. Действително в решението на Директор Дирекция МДТ не е указано изрично,
че АУЗД е отменен поради негова незаконосъобразност и действително, както
отбелязва ответната страна, отмяната е постановена по повод уважаването на
практически възведеното с жалбата срещу акта възражение за изтекла погасителна
давност на част от установените с акта публични вземания по чл.171, ал.1 от ДОПК. Факт е, че не се касае до давност, която се прилага служебно от органа,
както е предвидено за давността по чл.171, ал.2, вр. със задължението за
служебно отписване на вземането при изтичането ѝ по чл.173, ал.2 от ДОПК.
Това обаче не променя факта на настъпилата и то в резултат на упражненото право
на обжалване на АУЗД отмяна на същия. В тази насока и е налице трайно
установена съдебна практика на ВАС, според която налице ли е отмяна на акта, то това означава,
че няма да се допусне неговото изпълнение, а това винаги предполага
изпълнението на акта да е в противоречие със закона. Поради това и наличната
отмяна на акта, независимо от основанието, с което е мотивирано решението на
горестоящия административен орган, съставлява предпоставка по чл.204, ал.1 от АПК. В тази насока са напр. Решение № 16034/2020 г. по адм. д. №
7402/2019 г. на ВАС, постановено по напълно сходен казус, както и например
Решение № 4272/2019 г. по адм. дело № 72/2019 г., Решение № 3605/2021 г. по
адм. дело № 944/2020 г., Решение № 3109/2021 г. по адм. дело № 9866/2021 г. В
посочените решения ВАС е стъпил върху становището, че
тогава, когато актът е отменен поради направено възражение за изтекла давност,
то предвид обстоятелството, че това възражение е процесуално правно
действие, то съответно участието на процесуален представител, осъществяващ
квалифицирана дейност е необходимо и предвид правните последици, които
настъпват при упражняване на посоченото право, а именно в случая заличаване възможността
за принудително събиране на публични задължения, то несъмнено отмяната на
административния акт представлява основание за исково производство по чл.204, ал.1 и ал.3 от АПК, вр. с чл.4 от ЗОДОВ. Ето защо и
възраженията на ответната страна относно липсата на първата кумулативна
предпоставка за уважаване на иска, а именно наличие на отменен като
незаконосъобразен административен акт, се явяват неоснователни.
Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато
възнаграждението за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на
плащането, този факт следва да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение. В случая се установява, че такъв договор за правна
защита и съдействие, ведно с пълномощно от името на ищцата за адв. К. са били
съставени на датата на депозирана на жалбата срещу АУЗД. В договора е изрично
отразено, че има за предмет именно оказване на правна защита и съдействие по
повод обжалване на въпросния АУЗД и че е договорено и заплатено в брой
възнаграждение от 500 лева към датата на сключването му. В тази насока и според
съда, въпросният договор за правна защита и съдействие е годен да удостовери
действително извършен от страна на ищцата разход за адвокатска защита пред
съответния административен орган по обжалване на АУЗД по административен ред.
Поради това и така направеният разход от 500 лева за възнаграждение на адвокат
е практически доказан и това не се оспорва от ответника.
Налице е изискуемата пряка и непосредствена причинна връзка между отменения акт и направения разход за адвокатско възнаграждение, доколкото без осъществената адвокатска помощ за обжалването на акта той не би бил отменен и ищцата не би могла да се възползва от последиците на погасителната давност /в този см. цитираното вече Решение №16034/2020 г. по адм. дело № 7402/2019 г./. В тази насока съдът взема предвид отново и изричното разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР 1/2017 г. на ВАС и издадено преди измененията в чл.63 от ЗАНН, касателно отменените наказателни постановления, според което при предявени пред административните съдилища искове по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ. Съдът поради това е длъжен да се съобрази с вложения принцип в задължителното за приложение тълкувателно решение.
Не е част от фактическия състав на
разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ установяване виновно причиняване на щетите за
реализиране отговорността на държавата. В тази връзка съдът съобразява и
съдържанието на изричната разпоредба на чл.4, пр. посл. от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото и нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които
са основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение.
От изложеното следва, че искът е доказан по своето правно основание, като поради това
и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за
имуществени вреди, произтекли именно от заплатено адвокатско възнаграждение в
административното производство по обжалване на отчасти отменения в това
производство АУЗД.
За да отговори
на възражението на ответника относно
прекомерност на исковата претенция и искането за намаляването на претендираното
обезщетение, съдът отново се позовава на мотивите на цитираното и по-горе
Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС, в което изрично е отбелязано, че
съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да
присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на
критериите на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован
и справедлив, което означава да е
съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната
за действително понесените от нея вреди от причиненото ѝ от държавния
орган непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства
интересите, на която и да е от страните в производството. В разпоредбата на
чл.8, ал.1, т.2 от Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено,
че за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела,
когато е налице материален интерес и той е от 1000 до 5000 лева, както е било в
случая, предвид размера на публичните вземания по обжалваната и отменена част
от АУЗД, възнаграждението е 300 лева + 7% за горницата над 1000 лева.
Същевременно в нормата на чл.9 от Наредбата е предвидено, че за изготвяне на
искова молба/жалба, без процесуално представителство, възнаграждението е в
размер на ¾ от това, предвидено в нормата на чл.8 от Наредбата, но не
по-малко от 300 лева. В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен,
че размерът на договореното адвокатско възнаграждение следва да е обоснован и
справедлив, също и че не може да е по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС
размер за съответния вид работа. Това означава, че въпросният минимален размер
не е равнозначен на обоснован и справедлив размер по смисъл на чл.36, ал.2 от
ЗА, а определянето на размера на възнаграждението като обоснован и справедлив е
в зависимост от характеристиките и обема на конкретно оказаната правна помощ и
във връзка със спецификите, сложността, продължителността и предмета на
конкретното производство. В случая, оказаната правна помощ от страна на адв. К.
не е била такава по развило се съдебно производство пред съд, а се е изразила в
изготвяне и депозиране на жалбата срещу АУЗД пред административния орган, без
това производство да предполага фактическо присъствие и участие на процесуалния
представител на жалбоподателя по начина, по който такова се осъществява при
съдебното обжалване на акта. Характерът на жалбата не предполага да са били
извършвани допълнителни действия, свързани например с ангажиране на конкретни
доказателства. Затова и с оглед на посочената действително осъществена правна
защита и съдействие, както и характера, сложността и обема на производството,
по което е осъществена защитата и което не се отличава съществено от други,
нито се характеризира с някаква особеност, правна или фактическа сложност,
според съда, така направеният разход от 500 лева, който е установен като
направен и се претендира като обезщетение от ищцата не може да бъде счетен за
съответен на фактическата и правна сложност на проведеното пред Директор на
Дирекция МДТ Пловдив производство и тъй като ответникът не е имал процесуалната
възможност да прави възражение по размера на адвокатското възнаграждение в
рамките на това производство предвид характера му, то в настоящото производство
искането му за обявяване прекомерност на направения разход и съответно
намаляване на претендираното обезщетение следва да се уважи. Поради изложеното
и исканото по делото обезщетение за направени разходи за адвокатско възнаграждение
следва да се уважи като претенция само отчасти, като справедливото обезщетение
се определи в размер на 400 лева, което ще е съобразено с предвиденото в чл.9
от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минимално възнаграждение и следва да се приеме за справедливо и
достатъчно с оглед и на размера на защитавания интерес. В тази насока и съдът
споделя съображенията, върху които е стъпвал и ВАС при преценка на такъв тип
обезщетение, изложени например в Решение № 15719/2020 г. по адм. дело №
8834/2020 г., Решение № 0856/2020 г. по адм. дело №9638/2019 г., Решение №
17398/2019 г. по адм. дело № 4992/2018 г. и др. Искът поради това и следва да
бъде отхвърлен за сумата над 400
лева до пълния предявен размер от 500 лева, поради това, че не се доказва от
ищеца да е налице съразмерност между извършената правна защита и размера на
заплатения хонорар на адвоката, за което съответствие съдът в производството по
чл.1 от ЗОДОВ следи, съгласно разрешението, дадено в мотивите към ТР 1/2017 г.
на ВАС и при което се взема предвид не само величината на защитавания интерес,
но и обема и сложността на извършената дейност.
Настоящият
състав намира за основателно и направеното акцесорно искане, което следва
съдбата на основното, за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което
ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК,
при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на
законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението,
с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая се претендира законна лихва от по-късен от
определения с посоченото ТР момент, а именно завеждането на исковата молба пред
настоящия съд, поради което и следва да се уважи така, както е поискано, като
от 12.11.2021 г. се присъди законната лихва върху сумата на обезщетението от
400 лева.
С
оглед изхода на делото, на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца ще следва да
бъдат присъдени и сторените в настоящото производство разноски за държавна
такса от 10 лева, внесена за образуване на настоящото дело, както и разноски за
един адвокат, съразмерно с уважената част от иска. Съдът не намира за
основателно направеното възражение на ответника за прекомерност на
възнаграждението, заплатено за адвокат за представителство пред настоящия съд,
предвид факта, че то е в минималния предвиден в цитираната по-горе наредба
размер и съответства на посочените принципи за обоснованост. Затова и при
изчисление по съразмерност, съобразно с уважената част от иска, ще следва да се
осъди ответника да заплати на ищцата разноски за един адвокат от 240 лева.
С
оглед частичното отхвърляне на иска на основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ във
връзка с направеното искане и съобразно с чл.37 от Закона за правната помощ и
чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ ще следва на ответника да
се присъди юрисконсултско възнаграждение от 20 лева, съразмерно с отхвърлената
част от иска.
По изложените
мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Община Пловдив, с ЕИК ********* гр. Пловдив, пл.“Стефан Стамболов“ №
1, да заплати на Ж.В.Д. с ЕГН ********** ***, сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, съставляваща обезщетение за
имуществени вреди от частично отменен АУЗД № 592-1/06.08.2020 г. на Главен
инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „Местни данъци и такси“ при
Община Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението,
считано от 12.11.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния му предявен размер от 500 лева, като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА
Община Пловдив, с ЕИК ********* гр. Пловдив, пл.“Стефан Стамболов“ № 1, да
заплати на Ж.В.Д. с ЕГН ********** ***, сумата
от 10 лв. /десет лева/, разноски за държавна такса и сумата от 240 лв. /двеста и четиридесет лева/, представляваща
направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за един адвокат,
съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА Ж.В.Д. с ЕГН ********** ***, да заплати на Община Пловдив, с ЕИК
********* гр. Пловдив, пл.“Стефан Стамболов“ № 1, сумата
от 20 лв. /двадесет лева/, съставляваща размер на юрисконсултско
възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ:/п/