Р Е Ш Е Н И Е
№ 75
гр. Велико
Търново, 13.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, втори касационен състав в открито съдебно заседание на
дванадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ТОНЕВА
ЕВТИМ
БАНЕВ
при
участието на секретаря Д. С.и прокурора от Великотърновска окръжна прокуратура
Светлана Иванова разгледа докладваното от съдия Банев КАХД № 10042/ 2020 г., и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и
сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр.
второ от Закона за изпърнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по две касационни жалби,
подадени от ст. ***Х.О., като пълномощник на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ и от адвокат В.В. от ВТАК, като служебен защитник на Ю.И.Й. с ЕГН **********,
към момента на подаване на жалбата изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в
затвора в гр. Ловеч, срещу Решение № 65/ 18.02.2019 г. по адм. дело № 799/ 2018
г. по описа на Административен съд – Велико Търново. С обжалваното решение
състав на АС – Велико Търново е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ да заплати на Ю.И.Й., на основание чл. 1, ал. 1,
във вр. с чл. 4 от , сума в размер на 1 332,00
лв., ведно със законната лихва, считано от 12.09.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди при престоя в следствения арест в гр. Велико Търново и е отхвърлил
исковата молба на Ю.И.Й. за сумата 16 668,00 лева. Осъдил е Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ да заплати в полза на органа на съдебната власт
Административен съд - Велико Търново, разноски по делото в размер на 10,00
лева.
С
определение № 1443/ 29.01.2020 г. по адм. дело № 5088/ 2019 г. на Върховен
административен съд, във връзка с промяната на подсъдността на този вид дела
/чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, обн. ДВ бр. 100 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г./,
делото е изпратено за разглеждане от Административен съд – Велико Търново.
Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – гр. София обжалва решението в частта, с която е уважен
предявеният иск за сума в размер на 1 332,00 лв., ведно със законната лихва, считано от
12.09.2018 г. до окончателното изплащане, както и в частта, в която е осъден да
заплати в полза на органа на съдебната власт Административен съд - Велико
Търново, разноски по делото в размер на 10,00 лева. Счита, че решението е
неправилно в тези му части, поради нарушение на материалния закон, допуснато
съществено нарушение на съдопроизводствните правила и необоснованост. Счита, че
първоинстанционният съд е извършил неправилна преценка на събраните по делото
доказателства и е направил изводи в противоречие с приетата фактическа
обстановка. Изтъква, че в мотивите на решението си съдът е обсъждал заповед за
вътрешния ред в арестите на главния директор на ГД „ИН“, която е
неотносима към претендирания в исковата молба период на престой в ареста, през
който е действала заповед № Л-4102/ 06.10.2016
г. на главния директор на ГД „ИН“. Намира за необосновани и недоказани
изводите, че Ю.Й. е бил подложен на нечовешко и унизително отношение, чрез
поставянето му в неблагоприятни условия при задържането под стража, в резултат
на което при определяне размера на обезщетението му не е спазен принципа на
справедливост, посочен в чл. 52 от ЗЗД. Не излага конкретни доводи относно
незаконосъобразността на обжалваното съдебно решение, в частта относно
възлагане на разноските. С тези съображения касаторът ГД „ИН“ моли за отмяна на
решението в обжалваните му части и решаване на делото по същество, като се
отхвърли претенцията на Й. като неоснователна и недоказана, алтернативно за
връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АСВТ, с цел изясняване
на факти за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ГД „ИН“, чрез пълномощника си по делото,
поддържа касационната жалба. Моли да същата да бъде уважена, по съображенията
изложени в нея и такива, развити в хода на устните състезания, като навежда
трето алтернативно искане, за намаляване размера на присъденото обезщетение.
Касаторът Ю.И.Й., чрез служебния си
защитник *** В.В., обжалва решението относно определения размер на дължимото му
обезщетение за неимуществени вреди - 1 332,00 лв. законната лихва върху тази
сума, считано от 12.09.2018 г. до окончателното й изплащане, и в частта, с
която е отхвърлен като неоснователен предявеният иск за разликата до претендираното
обезщетение от 18 000,00 лв., и съответната на тази разлика законна лихва.
Намира, че решението е неправилно в тези му части, поради нарушение на
материалния закон и необоснованост. Счита, че то противоречи на чл. 52 от ЗЗД и
присъденото обезщетение е в размер, който не може да възмезди понесените вреди
и унизителното отношение към Й., вследствие на неадекватните условията на живот
в следствения арест. В тази връзка изтъква, че съдът неправилно е приравнил
тези условия на такива в български затвор, доколкото хигиенни и битови условия
в ареста в гр. Велико Търново са по-лоши. По тези съображения касаторът моли за
изменение на обжалваното решение, като му бъде присъдено обезщетение в
претендирания с исковата молба размер.
В писмен отговор на касационната жалба
на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез служебния си защитник,
заема становище за неоснователност на същата.
В открито заседание касаторът Ю.Й. се
явява лично и със служебния защитник *** В.. Поддържа касационната жалба с
направеното в нея искане. Оспорва касационната жалба на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, с доводи за нейната неоснователност.
Участващият в делото прокурор от Окръжна
прокуратура – Велико Търново заема становище за неоснователност на двете
касационни жалби. По жалбата на ГД „ИН“ счита, че правните изводи на
първоинстанционния съд за доказаност на причинените вреди, са направени при
напълно изяснена фактическа обстановка и в съответствие закона, вкл. относно неспазване разпоредбата на
чл. 3 от КПЧОС. Намира за правилно определен и размера на присъденото
обезщетение, който е съобразен с критерия за справедливост, така че от една
страна да компенсира размера на причинените вреди, а от друга, да не води до
обогатяване, като в тази насока е съобразена и практиката на Европейския съд по
правата на човека. По тези съображения счита за неоснователни оплакванията и на
двамата касатори, предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Административният съд – Велико Търново,
като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания,
съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:
Касационните жалби са подадени в срока
по чл.211, ал.1 от АПК, от лица с надлежна процесуална легитимация по чл. 210,
ал. 1 от АПК, като страни в първоинстанционното производство, за които
решението е неблагоприятно, в съответната обжалвана част. По форма и съдържание
касационните жалби отговарят на изискванията на чл. 212, ал. 1 от АПК, подадени
са против съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и са процесуално
допустими за разглеждане по същество.
Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, след
изменението, обнародвано в Държавен вестник бр. 100/ 2019 г., в сила от
01.01.2020 г., касационният контрол върху първоинстанционните решения в този
вид производства, се осъществява от тричленен състав на същия съд. Нормата е
процесуална и има незабавно действие, приложима е и за висящите спорове, при
липса на преходни разпоредби в обратния смисъл, при което с посоченото по-горе
определение на ВАС, делото е изпратено за разглеждане от Административен съд –
Велико Търново.
Разгледани по същество и двете
касационни жалби са неоснователни.
Обратно на твърдяното от касатора ГД
„ИН“, въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд
безпротиворечиво е установил фактическата обстановка.
Прието е било, че Ю.И.Й. е задържан на 24.05.2018 г. с постановление на прокурор в районна
прокуратура, като впоследствие от ВТОС му е наложена мярка „Задържане под
стража“, а на 12.09.2019 г. е приведен в затвора в гр. Ловеч. При задържането
си С. е пребивавал в следствения арест в гр. Велико Търново, в килия № 1, в
която е пребивавал 111 дни, от които 51 дни в килията са настанени три лица, а
в останалото време – две лица. Установено е, че арестът в гр. Велико Търново се
намира на третия етаж в сградата на ОД „Полиция” Велико Търново. В експлоатация
е от 1982 г. и според изискванията към този момент килиите са без външни
прозорци. Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са масивни и
дублирани с решетка, което позволява да бъде отваряна масивната врата при
заключена решетка. Светлина се осигурява от луминисцентни лампи и чрез отваряне
на плътните врати на килиите към коридора. Конкретно в период от около един месец
от престоя в ареста на Й., килия № 1 е била осветена от една електрическа
крушка, чиято светлина е била недостатъчна, впоследствие заменена с
луменисцентна пура, осветяваща помещението значително по-добре. Помещенията в
ареста се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към
коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на
два етажа, маса, два стола и шкаф. Налице е един общ санитарен възел с течаща
вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до санитарния възел
се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността
в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание
по всяко време на денонощието. Мястото на престой на свеж въздух се намира на
четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за
проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и
разхождат по график в рамките на работния ден. При престоя си в ареста Ю.Й. е
осъществявал телефонни разговори с близки и със защитниците си в наказателното
производство. Телефонните разговори се осъществяват в мястото за
престой на свеж въздух, като телефонния апарат е монтиран до вратата. За
провеждане на разговор постовият набира номера и подава слушалката през
решетката на задържаното лице. Постовият стои точно на площадката пред
телефона. При
престоя си в ареста Й. е осъществявал свиждания с близки и срещи със
защитниците си в наказателното производство. Мястото
за срещи и свиждания се намира на първия етаж на сградата под стълбищното
пространство. Обособено е като заградено с решетка /кабинка/, където е
задържания и площадка пред нея извън кабинката, където се намира посетителя. В
кабинката има надупчено стъкло на равнището на главата на изправен човек.
Служителят се оттегля на не повече от два метра от мястото за свиждане, което е
максимално възможното.
При
така установеното от фактическа страна, съдът е приел за доказано, че в периода
от 24.05.2018 г. до 12.09.2019 г., Ю.Й. е бил
поставен в ареста в гр. Велико Търново в нечовешки и унизителни условия,
изразяващи се в липса на естествена светлина, чист въздух, достъп до санитарен
възел, лоша хигиена, липса на престой на открито, нарушена тайна на разговорите
между адвокат и задържан, провеждане на срещи с адвокати и близки в неподходящи
условия, представляващи нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съдът е приел,
че по делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на
длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни
условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на
осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не
може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от ЕКЗПЧОС (решение от
09.06.2005 г. И. срещу България, решение от 15.07.2002 г. К. срещу Русия).
Посочил е, че липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти
неминуемо води до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността.
При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните
условия, при които е поставен Ю.Й. в следствения арест през заявения период,
съдът е приел, че те действително са причинили у него негативни преживявания,
емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на
изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“.
Съобразно това и предвид оборимата
презумпция, въведена с чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, решаващият състав е приел, че са
налице основанията за ангажиране на отговорността на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, във вр. с чл.
203 от АПК и е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на
Ю.И.Й., на основание чл. 1, ал. 1,
вр. с чл. 4 от сума в размер 1 332,00 лв.,
ведно със законната лихва, считано от 12.09.2018 г. до окончателното изплащане
на сумата, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди при продължилия 111 дни престой в следствения
арест в гр. Велико Търново. Отхвърлил е исковата
молба на Ю.И.Й.
за сумата от 16 668,00 лв. и е осъдил е Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ да заплати в полза на органа на съдебната власт Административен
съд - Велико Търново, разноски по делото в размер на 10,00 лева.
Така постановеното решение е валидно и
допустимо.
По касационната жалба на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, насочена срещу осъдителната част на съдебното
решение.
Обратно на поддържаното от този касатор,
решението на първостепенния съд в осъдителната му част е постановено при
напълно изяснена фактическа обстановка. Фактическите констатации на съда са
основани на годни писмени и гласни доказателства, събрани по приложимия
процесуален ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. При правилно установена
фактическа обстановка съдът обосновано е приел, че условията, при които е
пребивавал касаторът Й. са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие
върху него до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлежащи на
обезщетяване по реда на ЗИНЗС и ЗОДОВ.
Съобразно установените от първата
инстанция факти, безспорно е че в периода 24.05.2018 г. до
12.09.2019 г., Ю.Й. е
поставен в описаните в обжалваното решение условия, изразяващи се в липса на
естествена светлина, чист въздух, достъп до санитарен възел, липса на престой
на открито, нарушена тайна на разговорите между адвокат и задържан, и
провеждане на срещи с адвокати и близки в неподходящи условия. Не е било
спорно, че помещение, в които Й. е пребивавал при престоя си е с площ от 8 кв.м. и е предназначено за 4 човека. От представената пред
първоинстанционния съд справка /л. 71 от него дело/ е видно, че през 51 дни
/т.е. близо половината от общата продължителност на престоя му в ареста/, Ю.Й.
е пребивавал в едно помещение с още двама, а през останалите дни – с още един
човек. Съобразно това основани на установените по делото факти са изводите на
съда, че площта, която същият е обитавал през коментираните 51 дни, е била
по-малка от нормативно установения минимално допустим размер /чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС, в редакцията до 07.02.2017 г., чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, в сила от
07.02.2017 година/. Неоснователни са и възраженията, че на ищеца в
първоинстанционното производство е осигурявано право на престой на открито, с
позоваване на Заповед № Л-4102/ 06.10.2016
г. на главния директор на ГД „ИН“, в определени
случаи лицето е декларирало отказ да бъде извеждано на такъв престой. На първо
място, водно от доказателствата по делото, Ю.Й. не е бил извеждан ежедневно на
престой на открито, каквото е изричното изискване на чл. 86, ал. 1, т. 1, вр. с
чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, като по делото са представени само 6 броя негови
изрични откази от такъв престой. По-същественото е обаче, че както е отбелязал
и решаващият съд, престоят на открито по смисъла на закона, не означава
отвеждане и престой в друго помещение, което в което има възможност за отваряне
на прозорците, възможност за задържаните лица да бъдат извън сградата, под
естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите са
неблагоприятни. Сочената от касатора ГД „ИН“, разпоредба на т. 55.1. от Заповед
№ Л-4102/ 06.10.2016 г. на главния директор на дирекцията
не обуславя друг извод, доколкото същата противоречи на цитираните по-горе
законови норми. Неоснователни са и доводите, че при провеждането на
телефонни разговори с близки и с адвокати, както и на свиждания с близки,
администрацията на ареста е положила всички усилия да осигури поверителност на
тези разговори. Това обстоятелство не е отречено от съда, но установените в
производството пред него обстоятелства сочат, че обективно максималното
възможно отстояние на служителя в ареста при провеждането им, е било около два
метра, т.е. позволявало е и на практика е налагало последният да слуша тези
разговори. Ето защо следва да бъдат споделени развитите в обжалваното решение
съображения за накърняване правото на неприкосновеност на разговорите между
арестанта и защитника му, както и за липсата на възможност за пълноценен
контакт при свиждания на задържаното лице с негови близки. Всички останали
възражения на ГД „ИН“ пред касационната инстанция, са били наведени пред
решаващия съд и са обсъдени от него, изводите по всяко от тях са подробно
мотивирани, споделят се от настоящия състав и е излишно да бъдат преповтаряни.
Обстоятелството, че въпросните изводи не съвпадат с тезите на касатора, не
представлява нарушение на съдопроизводствените правила. В случая такова
нарушение не представлява и обсъждането на текст от заповед на главния директор
на ГД „ИН“, недействаща през претендирания период на увреждане. Въпросният
текст е дословно възпроизведен със същата номерация и в приложимата за периода Заповед № Л-4102/ 06.10.2016
г. на същия орган, съответно изложените от съда съображения са изцяло относими
към предмета на разглеждания от него спор.
Неоснователно се поддържа и оплакване за
нарушение на материалния закон.
Правилно положението в което е бил
поставен Ю.Й. при престоя си в ареста в гр. Велико Търново, е квалифицирано от
съда като нарушение на забраната за нечовешко и унизително отношение спрямо
задържаното лице, визирана в чл. 3, ал. 2 от ЗИНДС и чл. 3 от КЗПЧОС. Правилен
е извода на съда, че липсата на естествена светлина, на чист въздух, достъп до
санитарен възел, липса на престой на открито и останалите установени в
първоинстанционното производство обстоятелства, са въздействали върху психиката
на задържания и са причинили у него негативни преживявания, емоционално и
морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението
на мярката за неотклонение „задържане под стража“. Изводът на съда е съобразен
с приложението на чл. 284 от ЗИНЗС, като следва да се отбележи, че чл. 284, ал.
5, вр. с ал. 2 от ЗИНЗС презюмира, че щом са доказани нарушенията на забраната
за нечовешко и унизително отношение /както в случая/, то неимуществените вреди
са настъпили и са в причинна връзка с нарушението по чл. 3 от ЗИНЗС. В тази
връзка оплакването, че не е доказано нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпването
на увреда е неоснователно. Както е отбелязано и в обжалваното решение, ирелевантно за основателността на исковата претенция е обстоятелството, че
съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в
съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите. Въпросът е
разгледан в пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото „Н. и други
срещу България“, като е прието, че липсата на ресурси или други структурни
проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на
държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята
пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от
свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство
условия, независимо от финансовите или логистични затруднения. Вън от това
обосновано е позоваването от решаващия състав и на националното
законодателство, въвеждащо изискването всеки арест да
разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на
физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на
задържаните лица
/чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС/. В тази връзка
правилно от съда е прието за доказано поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката „задържане под стража“, имащо
за своя закономерна последица негативни преживявания на лицето, физически
дискомфорт, емоционални и морални страдания. Съобразно
това, доказани пред първата инстанция са както нарушение на закона и чл. 3 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните
свободи от страна на администрацията,
така и претърпени от задържания неимуществени вреди.
Неоснователно
е и оплакването на касатора Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, за
необоснованост на съдебния акт. Необосноваността като касационно
основание по чл. 209, т. 3, предл.
последно от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение да
съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е
достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, каквото в случая не е
налице.
Касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,
срещу решението в частта относно присъдените разноски по делото в размер
на 10,00 лв. също е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС когато искът се уважи изцяло или частично, съдът осъжда ответника да
заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената
държавна такса. Тази норма е специална и изключва приложението на ГПК и
разпределението тежестта за поемане на разноските, съобразно уважената, респ.
отхвърлената част на иска.
По
касационната жалба на Ю.И.Й.. На практика единственото възражение, с което този
касатор обжалва съдебното решение, касае размера на присъденото обезщетение,
като посочва, че същото противоречи на чл. 52 от ЗЗД, символично е и не може да
възмезди понесените от него вреди. Това възражение настоящият състав също
намира за неснователно.
Обезщетението за
претърпените неимуществени вреди /претендирано от касатора С. С. в размер на
18 000,00 лв./, подлежи на определяне от съда по справедливост на
основание чл. 52 от ЗЗД, съгласно препращащата разпоредба на § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС.
Понятието „справедливост“ е морално - етична категория и включва съотношението
между деянието и възмездието. Установената съдебна практика непротиворечиво
приема, че „справедливост“ не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката
на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, за да се
намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо обезщетение. Такива са
характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено,
последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения,
обществено и социално положение. Като база за определяне паричния еквивалент на
неимуществените вреди следва да служат още икономическият растеж, стандартът на
живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните
възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че
осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Същевременно размерът
на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия,
като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към
аналогични случаи. Отправна точка в това изследване е обстоятелството, че
„справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява
обществената оценка на засегнатите нематериални блага. Поради това недопустимо
е и обезщетението за претърпените от конкретно лице вреди, да бъде разглеждано
като някакъв вид санкция върху администрацията или способ за стимулирането й
към избягване на бъдещи нарушения от същия вид. За постигането на посочените
цели са налице редица нормативно установени механизми, но обезвредата на
основание чл. 45 от ЗЗД не е измежду тях и не това е нейният разум. В
конкретния случай правилно съдът е приел, че при определяне размера на
обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на ЕСПЧ. Този съд при
спазване на същите принципи за справедливост многократно е определял
обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България,
които обратно на твърдяното от касатора С., към момента на постановяване на
решенията, до голяма степен са съвпадали с условията в ареста в гр. Велико
Търново. Ето защо правилно първоинстанционният съд се е позовал на решението „Н.
и други срещу България“ по отношение размера на присъденото обезщетение, като е
ползвал съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл
касатора и интензитетът на това въздействие, с преценка на характера и обема на
вредите, които същото е причинило. Правилно при съобразяване с периода на
пребиваване от 111 дни и посочените по-горе обстоятелства, решаващият съд е
приел размер на дължимото на касатора справедливо обезщетение от 12 лева.
Изложените в тази част от решението мотиви на решаващия състав са подробни,
обосновани и правилни, поради което напълно се споделят от настоящата
инстанция.
По изложените съображения настоящият
състав намира за правилно определен размера на дължимото на касатора
обезщетение, с оглед на което решението не е постановено в нарушение на
материалния закон.
Като краен извод съдът намира, че
обжалваното решение не страда от визираните в касационните жалби пороци, поради
което следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора пред настоящата
инстанция, искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за
присъждане на разноски, е неоснователно.
Водим от горното и на чл. 221, ал. 2,
предл. първо от АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС,
Административния съд – Велико Търново, тричленен състав
Р Е
Ш И :
Оставя в сила Решение № 65/ 18.02.2019
г. по адм. дело № 799/ 2018 г. по описа на Административния съд – Велико Търново.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.