Р Е Ш Е Н И Е № 260 019
Гр.Пловдив,06.10.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в
открито заседание на шестнадесети септември през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа
докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№319 по описа за 2018 г.,за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №31 от 15.01.2018 г.,постановено по т.д.№449/2017
г. по описа на Пловдивския окръжен съд,ТО,XVI-ти състав,е признато за
установено,че ищецът “М.П.”АД-в
н. ...,НЕ ДЪЛЖИ на ответника “Ю.Б.“АД-гр.С., ЕИК … сумата от
3 825 551,02 лв. (три милиона осемстотин двадесет и пет хиляди
петстотин петдесет и един лева и 02 ст.) – главница, представляваща разлика над
1 294 116,42 лв. до пълния претендиран размер на главницата от
5 119 667,44 лв., сумата 21 678,12 лв. (двадесет и една хиляди
шестстотин седемдесет и осем лева и 12 ст.) – договорна лихва върху редовна
главница за периода от 04.06.2016 г. до 06.07.2016 г., както и сумата
7 651,10 лв. (седем хиляди шестстотин петдесет и един лева и 10 ст.) –
договорна лихва върху редовна главница за периода от 07.07.2016 г. до
18.07.2016 г., всички произтичащи от договор за банков кредит №…/… г., анекси,
допълнителни споразумения и договор за поръчителство към него.
Със същото
решение са отхвърлени като неоснователни исковете за установяване
несъществуване на останалите вземания, включени в списък по чл.686, ал.1, т.1 ТЗ на приетите вземания на кредиторите на “М.П.”АД-в н. ЕИК ..., по
т.д.№245/2014 г. на ОС-Пловдив, произтичащи от
договора за банков кредит №…/… г., анекси, допълнителни споразумения и
договор за поръчителство към него, както следва: за главница в размер 1 294
116,42 лв.; договорна лихва върху редовна главница от 21.11.2014 г. до
03.06.2016 г. в размер 479 546,73 лв.; договорна лихва върху просрочена
главница от 21.01.2015 г. до 03.06.2016 г. в размер 45 496,05 лв.; законна
лихва от 04.06.2016 г. до 06.07.2016 г. в размер 11 152,77 лв.; такси от
15.06.2016 г. до 06.07.2016 г. в размер 120 лв.; разноски в размер 69 988,04
лв. и законна лихва от 07.07.2016 г. до 18.07.2016 г. в размер 4 313,72 лв.
Наред с горното,с решение №31 от 15.01.2018 г. са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени от “М.П.”АД-в н. *** против “Ю.Б.“АД, ***, за установяване несъществуване на вземания в общ размер 392 490,04 лв., произтичащи от договор за предоставяне на инвестиционен кредит №…/… г., анекси, допълнително споразумение и договор за поръчителство към него, както следва: 364 482,08 лв. – главница; 23 801,55 лв. – договорни лихви върху редовна главница от 21.10.2015 г. до 18.07.2016 г.; и 4 206,41 лв. – договорни лихви върху просрочена главница за същия период; както и за установяване несъществуване на вземане за разноски за адвокатско възнаграждение в производството по несъстоятелност в размер 467 392,36 лв., които вземания са включени в списък по чл.686, ал.1, т.1 ТЗ на приетите вземания на кредиторите на “М.П.”АД-в н. ЕИК ..., по т.д.№245/2014 г. на ОС-Пловдив.
Също така,с решението от 15.01.2018 г. е осъден ответника “Ю.Б.“АД, ЕИК … да заплати по сметка на ОС-Пловдив, в полза на бюджета на съдебната власт, сумата от 38 548,80 лв.-държавна такса в производството по т.д.№449/2017 г. по описа на ПОС,а ищеца “М.П.”АД-в н. ЕИК ... е осъден да заплати по сметка на ОС-Пловдив, в полза на бюджета на съдебната власт, сумата от 27 646,16 лв. – държавна такса в производството по т.д.№449/2017 г. по описа на ПОС.
Горното решение е обжалвано от ищеца “М.П.”АД-в н. ЕИК ... в частта,с която са отхвърлени като неоснователни предявените от дружеството искове за:
1/установяване несъществуването на вземания за главница в размер на 1 294 116,42 лв.; договорна лихва върху редовна главница от 21.11.2014 г. до 03.06.2016 г. в размер 479 546,73 лв.; договорна лихва върху просрочена главница от 21.01.2015 г. до 03.06.2016 г. в размер 45 496,05 лв.; законна лихва от 04.06.2016 г. до 06.07.2016 г. в размер 11 152,77 лв.; такси от 15.06.2016 г. до 06.07.2016 г. в размер 120 лв.; разноски в размер 69 988,04 лв. и законна лихва от 07.07.2016 г. до 18.07.2016 г. в размер 4 313,72 лв.,всички произтичащи от договор за банков кредит №Pv0087/28.09.2006 г.
2/за установяване несъществуването на вземания в общ размер 392 490,04 лв.,произтичащи от договор за инвестиционен кредит №04-0086 от 28.10.2008 г.,както и
3/за установяване несъществуването на вземане за разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 467 392,36 лв.,включени в списък по чл.686,ал.1,т.1 ТЗ на приетите вземания ва кредиторите на “М.П.”АД-в н. по т.д.№245/2014 г. по описа на ОС-Пловдив.
Според жалбоподателя,в първоинстанционното решение съдът погрешно е приел,че правата на ответника спрямо поръчителя-ищец по делото, не са преклудирани на основание чл.147 ЗЗД,както по договор за банков кредит №…/… г.,така и по договор за инвестиционен кредит №… от 28.10.2008 г.Относно описаните в пункт 1-ви вземания,произтичащи от първия договор за банков кредит,жалбоподателят поддържа,че първоинстанионният съд е достигнал до неправилния извод,че преди да изтече 6-месечния срок по чл.147 от ЗЗД банката е предявила иск за тези вземания срещу главния длъжник.В тази връзка жалбоподателят счита,че снабдяването от страна на банката-кредитор със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК за същите вземания не представлява предявяване на иск по смисъла на чл.147 от ЗЗД.Според него,процедурата по чл.417 ГПК не може да замести предявяването на искова молба.
Освен това,жалбоподателят поддържа аргумента,че първоинстанционният съд напълно несъстоятелно приел в решението си,че по втория договор за кредит от 28.10.2008 г. и анексите към него не е обявявана предсрочна изискуемост на кредита от страна на банката-кредитор и че срокът за предявяване на иск спрямо главния длъжник по чл.147 от ГПК не е започнал да тече,тъй като падежът спрямо този длъжник не е настъпил,съответно на което и правата спрямо поръчителя не са преклудирани.Позовава се на уговорката по т.1.16.2. от договора за предоставяне на инвестиционен кредит от 28.10.2008 г.,която предвиждала,че ако някой от кредитите изпадне в просрочие и/или стане предсрочно изискуем,всички кредити отпуснати на групата свързани лица „М.С.“ЕООД,“М.“АД, “Б.-…“ЕООД в „Ю.И Е. Д. Б.“АД,стават предсрочно изискуеми,като банката има право да удовлетвори вземането си от което и да е от обезпеченията.В тази връзка жалбоподателят поддържа,че кредитите на “М.”АД са станали предсрочно изискуеми още с подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност на същото дружество през м. април 2014 г.,а предходният кредит на „М.С.“ЕООД по договора за банков кредит от 28.09.2006 г. също бил обявен за предсрочно изискуем на 17.02.2016 г.,но банката не е предявила иск срещу длъжника-кредитополучател във връзка с този кредит до датата 17.08.2016 г.,за да ангажира по-късно отговорността на „М. С. П.“АД като поръчител.Отговорността на последното дружество като поръчител била погасена с изтичането на 6-месечния срок по чл.147 ЗЗД,поради което цялото вземане в общ размер на 392 490,04 лв. следвало да бъде изключено от списъка на приетите вземания,както смята жалбоподателят.Същият излага в жалбата си и довода,че при наличието на договорна уговорка в кой момент кредитът става предсрочно изискуем и очевидното /според него/ наличие на другите две предпоставки на чл.147 ЗЗД-изтичането на визирания в нормата 6-месечен срок и бездействието от страна на кредитора да предяви иск,се е реализирала хипотезата на тази разпоредба и банката е загубил правата си срещу поръчителя.Намира още,че уговореното между страните по един договор има силата на закон между тях,с оглед на което договорната разпоредба следва да бъде зачетена в отношенията им и на нейна база да се преценява спазен ли е срокът по чл.147 ЗЗД.В този контекст жалбоподателят излага съображението,че в първоинстанционното решение съдът е игнорирал съществуваща и реална уговорка,резултат от постигнато съгласие между страните,а е следвало да изследва изтекъл ли е срокът по чл.147 ЗЗД именно на база уговореното в договора.
В процесната въззивна жалба са изложени и аргументи и за неправилност на првоинстанционното решение в отхвърлителната му част за установяване несъществуването на приетото вземане на банката-ответник в размер на 467 392,36 лв.,представляващо изплатени разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с производството по несъстоятелност на „М. С. П.“АД.В тази връзка жалбоподателят счита,че делото по молбата за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника е с неоценяем интерес и че не се касае поначало за иск с определен материален интерес,аза особено производство за универсално принудително изпълнение.В продължение на това,жалбоподателят излага аргумента,че няма основание за договаряне и присъждане на адвокатски възнаграждения,в това число и за юрисконсултска защита,като при дела с оценяем интерес.Според него,текстът на чл.7,ал.3 вр. С ал.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения намира приложение само при делата,по които са предявени искове по чл.694 от ТЗ,свързани с предявявени вземания от кредиторите в дадено производство по несъстоятелност и само по такива дела адвокатското възнаграждение се формира на база стойността /размера/ на предявените вземания,които е отказано да бъдат приети или пък са били приети,но са оспорени.А с подаване от кредитора на молба за откриване на производство по несъстоятелност няма предявени от същия вземания,както счита жалбоподателя,а кредиторът само установява наличието на изискуемо парично задължение на длъжника,свързано с търговска сделка и неплатежоспособността на последния.Затова,според жалбоподателя,горната разпоредба от Наредба №1/2004 г.,не е приложима по дела за откриване на производство по несъстоятелност.
Предвид изложените в жалбата съображения,е поискано първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно в обжалваната му отхвърлителна част и вместо това да бъде постановено друго решение от настоящата инстанция,с което да се уважи исковата претенция в частта,в която е била отхвърлена от първостепенния съд.
Ответникът по въззивната жалба-“Ю.Б.“АД-гр.С. с ЕИК … е подал чрез пълномощника си адв. С. Р.,писмен отговор на жалбата,с който е оспорил същата като неоснователна и е поискал да бъде потвърдено като правилно първоинстанционното решение в обжалваната му част.Според банката,първоинстанционният съд правилно е приел,че кредитът по договора от 28.09.2006 г. е обявен за предсрочно изискуем на датата 10.02.2016 г. и кредиторът е запазил правата си по отношение на поръчителя „М.“АД,тъй като е предявил иск срещу главния длъжник „М.С.“ЕООД в шестмесечния срок от падежа на задължението по същия договор.
По отношение на предсрочната изискуемост на кредита по другия договор за банков кредит,сключен на 28.10.2008 г.,банката-ответник по въззивната жалба поддържа,че следва да бъде взето предвид сключеното между нея,кредитополучателя „М.С.“ЕООД и поръчителя „М. С. П.“АД допълнително споразумение №… от 29.09.2014 г.,с което е уговорен краен срок за издължаване на кредита до 28.05.2021 г. и нито преди сключването на същото споразумение,нито след това банката е отправяла волеизявление до длъжниците за обявяване на този кредит за предсрочно изискуем.Излага и аргумента,че цитираната от жалбоподателя разпоредба на т.1.16.2. от договора не води до автоматично настъпване на предсрочна изискуемост,тъй като за настъпването й е необходимо волеизявление на банката до кредитополучателя,каквото в случая липсва.В отговора си банката-ответник по въззивната жалба излага и аргументи срещу становището на жалбоподателя,че чл.7,ал.3 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е относим само към делата по искове по чл.694 ТЗ,но не и към производството по несъстоятелност.
Синдикът на „М. С. П.“АД-К.П.И.,участващ като самостоятелна страна в производството по делото на основание чл.694,ал.4 от ТЗ,не е взел становище по въззивната жалба.
Пловдивският
апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените
в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите
на страните,намира за установено следното:
Жалбата е
процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК,подадена е от лице,имащо правен интерес да обжалва
първоинстанционното решение,а наред с това при подаването на жалбата е спазен
двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на
разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки
служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден съдебен акт,тъй
като е постановено от надлежен съдебен
състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена
форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като
диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо и в тази
връзка-съдът се е произнесъл именно по исковете,с които е сезиран по
конкретното първоинстанционно дело.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№449/2017 г. по описа на
Пловдивския окръжен съд,ТО,XVI-ти състав са предявени от “М.П.”АД-в н. ЕИК ... против
“Ю.Б.“АД-гр.С.,с ЕИК … обективно
кумулативно съединени искове по чл.694,ал.1,т.1 от ТЗ за установяване
несъществуването на вземания,предявени от ответната банка в производството по
несъстоятелност на дружеството-ищец и включени от синдика в списък на приети
вземания.Конкретният формулиран в исковата молба петитум е да се признае за
установено,че не са дължими и не съществуват предявените и приети в
производството по несъстоятелност вземания на кредитора „Ю.Б.“АД,както
следва:за сумата в общ размер 5 759 613,97 лв. по договор за банков кредит №…/…
г., сумата в общ размер 392 490,04 лв. по договор за предоставяне на
инвестиционен кредит №…/… г. и за сумата 467 392,36 лв. – претендирани от
кредитора разноски във връзка с производството по несъстоятелност.Заявено е и
искане за присъждане на съдебни разноски.
Предявените искове са основани на
следните твърдения:
Твърди се от дружеството-ищец,че то
е поръчител по двата посочени в исковата молба договори за банков кредит,анекси
и допълнителни споразумения към тях,а именно-договор за банков кредит №…/… г. и
договор за предоставяне на инвестиционен кредит №…/… г.,по които кредитор е
банката-ответник,а кредитополучател е дружеството „М.С.“ЕООД.Твърди се още,че
вземания на ответника по първия договор,възлизащи на общата сума от 5 759
613,97 лв.,съставляваща сбор от вземания за главница,лихви,такси и разноски по
договора,са били включени в списъка на приетите от синдика вземания в
производството по несъстоятелност на дружеството-ищец,имащо качеството на
длъжник в същото производство.Наред с това се твърди,че в този списък са били
включени и вземания в общ размер на сумата от 392 490,04 лв.,представляваща
сбор от главница,лихви,такси,разноски по втория договор,сключен на 28.10.2008
г.,а също е било включено и предявено от ответната банка вземане в размер на
467 392,36 лв.,представляващо сторени от банката разноски във връзка с
производството по несъстоятелност на „М.“АД.
Всички описани по-горе вземания,съгласно
твърденията на ищеца,са били оспорени от него чрез възражение по чл.690,ал.1 от ТЗ,но това възражение относно тези
вземания било оставено без уважение с определение №1160/11.07.2017
г.,постановено по ч.т.д.№568/2016 г. по описа на ОС-Пловдив,ТО,12-ти
състав.Ищецът твърди,че същите вземания не съществуват поради следните твърдяни
от него обстоятелства и съображения:
Относно вземанията,произтичащи от
договора за банков кредит №№…/… г.,анекси и допълнителни споразумения към
него,ищецът поддържа твърденията,че те не са дължими от него,тъй като е изтекъл предвиденият в чл.147 ЗЗД
шестмесечен преклузивен срок, в рамките на който може да бъде ангажирана
отговорността на поръчителя. В тази връзка твърди, че вземанията са станали
изискуеми, считано от 17.01.2016 г., която дата била посочена като начална дата
на предсрочна изискуемост във връчените на кредитополучателя и поръчителя
нарочни нотариални покани от банката,но в рамките на шестмесечния срок по
чл.147 от ЗЗД,изтекъл на 17.07.2016 г.,а и до датата на предявяване на
вземанията в производството по несъстоятелност на „М.“АД-27.07.2016 г.,не бил
предявен от кредитора иск срещу главния длъжник,т.е. срещу кредитополучателя по
договора за банков кредит.Твърди се в тази насока,че ответникът се е снабдил
със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и с изпълнителен лист за част от
главницата по договора за кредит от 28.09.2006 г.,но тези действия според ищеца
не съставляват предявяване на иск по смисъла на чл.147 ЗЗД и не касаят целия
претендиран в производството по несъстоятелност размер на вземанията.
Относно приетите вземания по договора за предоставяне на инвестиционен кредит,сключен на 28.10.2008 г.,ищецът твърди,че те са недължими от него,тъй като и тук след падежа на главното вземане банката не е предявила иск срещу длъжника в шестмесечния срок по чл.147 ЗЗД и затова ищецът не следва да отговаря като поръчител за вземанията по този договор в общ размер на сумата от 392 490,04 лв.По отношение момента на настъпване падежа на задълженията по същия договор,от който момент започнал да тече срока по чл.147 от ЗЗД,ищецът поддържа в исковата молба,че подлежи на съобразяване уговорката в т.1.16.2. от договора.
Несъществуването на вземането на ответника за разноски в размер на 467 392,36 лв.,включено в списъка на приети вземания,дружеството-ищец обосновава с твърденията,че то съставлява адвокатско възнаграждение за представителство по т.д.№245/2014 г. по описа на ОС-Пловдив,т.е. по делото за несъстоятелност на „М.“АД,но според ищеца размера на разноските за адвокатско възнаграждение в същото производство следва да се определя и присъжда в далеч по-малък от платения размер,според правилата за присъждане на разноски по дела с неоценяем интерес,тъй като делото по молбата за откриване на производството по несъстоятелност на длъжника е с неоценяем интерес.В тази връзка ищецът е заявил,че текста на чл.7,ал.3 във вр. с ал.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,според който адвокатското възнаграждение се определя на база стойността на предявените вземания,намира приложение само при делата,по които се разглеждат искове по чл.694 от ТЗ,свързани с предявяване на вземанията от кредиторите в производството по несъстоятелност на длъжника.А при определяне на минималното адвокатско възнаграждение за осъществено представителство във фазата на разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност,приложение според ищеца намира разпоредбата на чл.7,ал.1,т.4 от Наредба №1,относима за неоценяемите искове,съгласно която минималния размер на на адвокатското възнаграждение възлиза на сумата от 300 лв.С оглед на това ищецът е заявил,че приетото от синдика вземане за извършени разноски се дължи само до размера от 300 лв.,а за разликата над този размер до претендирания размер от 467 392,36 лв. вземането е недължимо,подлежи на изключване от списъка на приети вземания и е несъществуващо.В тази връзка това ищецът поддържа в исковата молба и възражение за прекомерност на разноските, съставляващи адвокатско възнаграждение на процесуалните представители на банката в производството по несъстоятелност,а също така твърди,че вземането за разноски,включено в списъка на приетите вземания,не е и реално изплатено от банката-ответник.
Ответникът “Ю.Б.“АД, ЕИК … е оспорил исковете.В тази връзка е възразил,че кредитът по първия договор за банков кредит е обявен за предсрочно изискуем на 10.02.2016 г.,считано от която дата вземанията са предявени в производството по несъстоятелност преди изтичане на 6-месечен срок – на 27.07.2016 г. Поддържа и довода, че предсрочната изискуемост има действие от деня на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора в тази насока,а в случая кредитополучателят по договора е получил нотариална покана с изявление на кредитора, че обявява кредита за предсрочно изискуем на датата 10.02.2016 г.,поради което срокът по чл.147 ЗЗД следва да се брои от тази дата. По отношение вземанията по втория договор за инвестиционен кредит ответникът е възразил,че с допълнително споразумение от 29.09.2014 г., подписано от ищеца, страните са се съгласили, че непогасената главница ще бъде платена по погасителен план с краен срок 28.05.2021 г., като предсрочна изискуемост не е била обявявана и не е настъпила автоматично. Вземанията са станали изискуеми с решението за обявяване на ищеца в несъстоятелност от 06.07.2016 г. на основание чл.617, ал.1 ТЗ. Възразил е още,че с подаване на молба от кредитора за присъединяване в производството по несъстоятелност давността се прекъсва и спира да тече, докато трае това производство. По отношение адвокатското възнаграждение възразява, че същото следва да се определя по методиката на чл.7, ал.3 и ал.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въз основа стойността на предявените вземания, които в конкретния случай са в общ размер 19 584 950,79 лв. Изчислено по тази методика,платеното от ответника адвокатско възнаграждение е дори по-малко от законоустановеното,както поддържа същият.Изложил е и аргумента,че това възнаграждение се дължи не само за фазата до постановяване на решението по чл.630 ТЗ, но и за предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност. По тези съображения е поискал процесните искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
С разпореждане №4802 от 25.07.2017 г.,постановено по първоинстанционното дело,на основание чл.694,ал.4 от ТЗ е конституиран да участва като страна в производството синдикът на ищцовото дружество К.П.И.,който пред първоинстанционния съд е застъпил становище за неоснователност на исковите претенции.
С обжалваното решение № 31 от 15.01.2018 г.,постановено по т.д.№449/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд,ТО,XVI-ти състав,единият от предявените отрицателни установителни искове по чл.694,ал.1,т.1 от ТЗ е уважен частично,като е признато за установено,че ищецът не дължи на ответника следните суми:сумата от 3 825 551,02 лв.-главница,представляваща разлика над 1 294 116,42 лв. до пълния претендиран размер на главницата от 5 119 667,44 лв., сумата от 21 678,12 лв. – договорна лихва върху редовна главница за периода от 04.06.2016 г. до 06.07.2016 г., както и сумата от 7 651,10 лв. – договорна лихва върху редовна главница за периода от 07.07.2016 г. до 18.07.2016 г., всички произтичащи от договор за банков кредит №…/… г., анекси, допълнителни споразумения и договор за поръчителство към него.
За останалите вземания,включени в списъка по чл.686,ал.1,т.1 от ТЗ и произтичащи от договора за банков кредит от 28.09.2006 г.,анекси,допълнителни споразумения и договор за поръчителство към него,искът по чл.694,ал.1,т.1 от ТЗ е отхвърлен,а именно:за главница в размер на 1 294 116,42 лв.;договорна лихва върху редовна главница от 21.11.2014 г. до 03.06.2016 г. в размер на 479 546,73 лв.; договорна лихва върху просрочена главница от 21.01.2015 г. до 03.06.2016 г. в размер на 45 496,05 лв.; законна лихва от 04.06.2016 г. до 06.07.2016 г. в размер на 11 152,77 лв.; такси от 15.06.2016 г. до 06.07.2016 г. в размер на 120 лв.; разноски в размер на 69 988,04 лв. и законна лихва от 07.07.2016 г. до 18.07.2016 г. в размер на 4 313,72 лв.
Исковете за установяване несъществуването на приети вземания на ответната банка в общ размер на 392 490,04 лв.,произтичащи от договора за предоставяне на инвестиционен кредит №…/… г., анекси, допълнително споразумение и договор за поръчителство към него,както и за установяване несъществуване на включено в списъка по чл.686,ал.1,т.1 от ТЗ вземане на банката за разноски за адвокатско възнаграждение в производството по несъстоятелност в размер 467 392,36 лв.,са отхвърлени изцяло с решението на ОС-Пловдив от 15.01.2018 г.
Подадената от „М.“АД въззивна жалба касае отхвърлителните части на първоинстанционното решение,поради което въззивният съд няма да извършва преценка по правилността на същото решение относно частта му,с която единият от предявените искове е отчасти уважен.А относно правилността и законосъобразността на решението в обжалваните му части въззивният съд е ограничен от изложените в жалбата оплаквания,както вече се посочи по-горе.
От фактическа страна между ищеца и банката-ответник не е било спорно в първоинстанционното производство,не е спорно и в настоящото въззивно производство,че ищецът има качеството на длъжник в производството по несъстоятелност,образувано срещу него по т.д.№245/2014 г. по описа на ОС-Пловдив,както и че ответната банка е предявила в същото производство с молба вх.№22755 от 27.07.2016 г. всички вземания,предмет на предявените отрицателни установителни искове по чл.694,ал.1,т.1 от ТЗ.Безспорно е също,а и се установява,че всички тези вземания са включени в изготвен от синдика списък на приети вземания,че те са били оспорени от длъжника чрез подадено от него възражение по чл.690,ал.1 от ТЗ,но същото е оставено без уважение относно тези вземания на банката и в тази част изготвеният от синдика списък на приети вземания е одобрен от съда по несъстоятелността с определение от 11.07.2017 г.Всички тези обстоятелства,преценени ведно с обстоятелството,че процесните искове са предявени в законния 14-дневен срок по чл.694,ал.6 от ТЗ,обосновават извод за допустимостта на процесните искове и в частност-на исковете,отхвърлени с обжалваните части на първоинстанционното решение.
Наред с това,по съществото на процесните искове са безспорни между страните обстоятелствата относно сключването на процесните договори за банков кредит от 28.09.2006 г. и 28.10.2008 г. между банката-ответник в качеството й на кредитор и „М.С.“ЕООД-гр.П., ЕИК … в качеството му на кредитополучател,безспорно е и качеството на поръчител на дружеството-ищец за всички задължения на кредитополучателя по двата договора за кредит,като за поръчителството има сключени между банката-ответник и ищеца отделни договори съответно от датата 18.12.2013 г. и 09.07.2010 г.Безспорно е и сключването на представените по първоинстанционното дело анекси и допълнителни споразумения към договорите за кредит,както и самите уговорки,съдържащи се във всички договори,анекси и допълнителни споразумения,включая тези за заплащане на възнаградителни лихви,наказателни лихви при просрочие и съответни такси,а също и уговорките,уреждащи сроковете за издължаване на кредитите и последиците от неизпълнение на произтичащите от договорите задължения на кредитополучателя. Освен безспорни,същите обстоятелства се и установяват от самите договори,анекси и допълнителни споразумения,представени и приети като писмени доказателства в първоинстанционното производство.
На следващо място,от приетото в първата инстанция заключение на назначената съдебно-счетоводна експертиза,се установява както реалното предоставяне и усвояване на отпуснатите на кредитополучателя кредити по двата договора за банков кредит,така и размера на задълженията по всеки от договорите към датата на предявяване на вземанията,произтичащи от същите договори,в производството по несъстоятелност на дружеството-ищец.Видно от данните, отразени в експертното заключение,установените задължения на кредитополучателя по процесните договори към посочения момент-задължения за главница,договорни лихви върху редовна и просрочена главница,начислени за съответните искови периоди,както и за законна лихва и разноски,съвпадат като размер с посочените в исковата молба и в списъка на приетите вземания размери на процесните вземания на банката-ответник.
Освен горното,по делото се установява,че за част от вземанията,произтичащи от договора за банков кредит,сключен на 28.09.2006 г.,банката-кредитор се е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК,издадена по ч.гр.д.№7431/2016 г. на РС-Пловдив,с която е разпоредено длъжниците „М.С.“ЕООД, „М. С. П.“АД и Д.И.Б. да заплатят солидарно на „Ю.Б.“АД следните суми:1 294 116,42 лв. – предсрочно изискуема главница, представляваща част от главница в общ размер 5 119 667,44 лв.; 479 546,73 лв. – договорна лихва върху редовна главница за периода от 21.11.2014 г. до 03.06.2016 г.; 45 496,05 лв. – договорна лихва върху просрочена главница за периода от 21.01.2015 г. до 03.06.2016 г.; 215,80 лв. – такси; законна лихва върху главницата за периода от 06.06.2016 г. до окончателното плащане;както и разноски в общ размер 69 772,24 лв.След издаването на заповедта за изпълнение,възражение срещу нея е подадено от длъжниците „М.С.“ЕООД и Д.И.Б.,поради което срещу тях банката-кредитор е предявила искове по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземанията по издадената заповед.Като краен резултат,образуваното по тези искове съдебно производство по т.д.№701/2016 г. по описа на ОС-Пловдив,ТО,18-ти състав,е приключило с уважаването на исковете,както е видно от приложените към въззивното дело копия от постановеното по посоченото дело решение №106 от 26.02.2018 г.,както и от извадката от деловодната система за постановения резултат при частичното обжалване на същото решение пред АС-Пловдив,по който повод е било образувано възз.т.д.№358/2018 г. по описа на същия съд,а също и от приложените копия от определения №492 от 01.11.2019 г. и №55 от 26.02.2020 г.,постановени по т.д.№417/2019 г. по описа на ВКС.Що се касае до длъжника по заповедта-„М. С. П.“АД,то както е констатирано и от първоинстанционния съд,няма данни същият да е получил издадената по ч.гр.д.№7431/2016 г. на РС-Пловдив заповед за изпълнение,както и да е подал възражение по чл.414 ГПК,съответно-да е водено срещу него исково производство по чл.422 ГПК във връзка с издадената заповед.
Имайки предвид сочените в исковата молба основания за недължимостта /несъществуването/ на процесните вземания на банката-ответник,произтичащи от договорите за кредит,анексите и допълнителните споразумения към тях,респ. по сключените с ищеца-жалбоподател договори за поръчителство,основният по делото спор се концентрира до въпросите дали спрямо ищеца като поръчител са преклудирани правата на банката за същите вземания поради изтичане на шестмесечния срок по чл.147 от ЗЗД и дали в рамките на този срок банката е предявила иск за тези вземания срещу главния длъжник,т.е. кредитополучателя по договорите.Пред настоящата инстанция тези въпроси запазват характера си на основни спорни въпроси между страните,но с оглед обжалваната част от първоинстанционното решение следва да се уточни,че същите въпроси подлежат на преценка от настоящия съд само във връзка с произтичащите от договорите за кредит вземания,за които предявените отрицателни установителни искове са отхвърлени от първостепенния съд.
От фактическа страна правилно е прието в първоинстанционното решение и се споделя от настоящия съд,че предсрочната изискуемост на кредита по договора от 28.09.2006 г. е настъпила на датата 10.02.2016 г.,когато на кредитополучателя е връчена изпратената му от банката-кредитор нотариална покана,съдържаща уведомление на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита поради неизпълнение на поетите от кредитополучателя задължения.И именно от датата 10.02.2016 г.,както правилно е приел първоинстанционния съд,е започнал да тече предвиденият в нормата на чл.147 от ЗЗД шестмесечен преклузивен срок,в който следва банката-кредитор да е предявила иск срещу главния длъжник за спорните вземания по договора за кредит,за да се приеме,че е запазила правата си спрямо поръчителя „М.“АД относно тези вземания.С други думи,следва в посочения шестмесечен срок,считано от 10.02.2016 г.,да има предявен от банката срещу кредитополучателя иск за вземанията по договора от 28.09.2006 г.,за които процесният отрицателен установителен иск е отхвърлен и които са посочени като размер по-горе в настоящото решение.
Дружеството-жалбоподател поддържа довода,че в законовия преклузивен срок по чл.147,ал.1 от ЗЗД банката-ответник не е предявявала иск срещу главния длъжник за тези вземания и в тази връзка-че подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК за същите вземания не може да бъде прието като иск по смисъла на чл.147 ЗЗД.От фактическа страна е несъмнено установено,както се отрази по-горе,че заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК за част от вземанията по договора за кредит от 28.09.2006 г. е било подадено от банката срещу солидарните длъжници-“М.С.“ЕООД,“М.“АД и Д.Б. и такава заповед е издадена срещу тримата длъжници за сумите:1 294 116,42 лв. – предсрочно изискуема главница, представляваща част от главница в общ размер 5 119 667,44 лв.; 479 546,73 лв. – договорна лихва върху редовна главница за периода от 21.11.2014 г. до 03.06.2016 г.; 45 496,05 лв. – договорна лихва върху просрочена главница за периода от 21.01.2015 г. до 03.06.2016 г.; 215,80 лв. – такси; законна лихва върху главницата за периода от 06.06.2016 г. до окончателното плащане;както и разноски в общ размер 69 772,24 лв.Това заявление,както е установено и в първоинстанционното решение,е подадено пред съда на датата 06.06.2016 г.,а впоследствие-след подадени от длъжниците „М.С.“ЕООД и Д.Б. възражения срещу заповедта по чл.414 ГПК,заповедното производство е прераснало в исково производство по чл.422 от ГПК,приключило с уважаването на предявените в същото производство положителни установителни искове за вземанията,предмет на издадената заповед за изпълнение.При тези данни и противно на поддържаната от жалбоподателя позиция,въззивният съд намира,че предприетите от банката-кредитор действия по подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК против длъжника,т.е. против кредитополучателя по договора от 28.09.2006 г.,представлява действие по предявяване на иск по смисъла на чл.147,ал.1 от ЗЗД,защото по силата на чл.422,ал.1 от ГПК,искът за съществуване на вземането,се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.Върху този извод не рефлектира обстоятелството,че спрямо самия поръчител „М.“АД заповедното производство не е прераснало в исково такова по смисъла на чл.422 от ГПК,защото за преценката относно приложението на чл.147,ал.1 от ГПК е от значение в срока по същата разпоредба да има предявен иск срещу главния длъжник,а не срещу поръчителя.Допълнителен аргумент в полза на извода,че подаването на заявление по чл.417 ГПК срещу длъжника представлява действие по предявяване на иск по смисъла на чл.147,ал.1 от ГПК е и даденото разрешение в т.4б от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС,съгласно което не са налице основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу поръчителя,ако съдът констатира от документите към заявлението,че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл.147,ал.1 от ЗЗД.
В случая необходимият иск по смисъла на чл.147,ал.1 от ЗЗД е предявен и като дата на предявяването му следва да се счита датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК-06.06.2016 г.Към тази дата не е бил изтекъл предвиденият в посочената разпоредба шестмесечен срок,който е започнал да тече от датата 10.02.2016 г. и с оглед на това следва да се приеме,че поръчителството на жалбоподателя относно вземанията на банката-кредитор по договора от 28.09.2006 г.,за които е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№7431/2016 г. на РС-Пловдив,не се е прекратило на основание чл.147,ал.1 от ЗЗД и отговорността му за тези вземания /респ. задължения/ в качеството му на поръчител се е запазила.Ето защо и предвид липсата на данни същите вземания да са реално изплатени на банката /било от главния длъжник,било от поръчителите/,се налага извода,че тези вземания,предявени и приети в производството по несъстоятелност на „М.“АД,съществуват и предявеният иск по чл.694,ал.1,т.1 от ТЗ за установяване несъществуването им се явява неоснователен,до какъвто извод е стигнал и първоинстанционният съд.По тези съображения въззивният съд намира,че първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено в обжалваната част,с която са отхвърлени като неоснователни исковете за установяване несъществуване на следните вземания,произтичащи от договора за банков кредит №…/… г., анекси, допълнителни споразумения и договор за поръчителство към него,а именно:вземане за главница в размер на 1 294 116,42 лв.; договорна лихва върху редовна главница от 21.11.2014 г. до 03.06.2016 г. в размер 479 546,73 лв.; договорна лихва върху просрочена главница от 21.01.2015 г. до 03.06.2016 г. в размер 45 496,05 лв.; законна лихва от 04.06.2016 г. до 06.07.2016 г. в размер 11 152,77 лв.; такси от 15.06.2016 г. до 06.07.2016 г. в размер 120 лв.; разноски в размер 69 988,04 лв. и законна лихва от 07.07.2016 г. до 18.07.2016 г. в размер 4 313,72 лв.
По отношение на вземането в общ размер от 392 490,04 лв.,произтичащо от договора за предоставяне на инвестиционен кредит от 28.10.2008 г.,е прието в първоинстанционното решение,че не е обявявана предсрочна изискуемост от страна на банката-кредитор и срокът за предявяване на иск спрямо главния длъжник по чл.147 ЗЗД не е започнал да тече,тъй като падежът за този длъжник не е настъпил,поради което и правата спрямо поръчителя не са преклудирани.Дружеството-жалбоподател счита тези изводи на първостепенния съд за несъстоятелни,като противопоставя аргументи,че предсрочната изискуемост на кредита по същия договор е настъпила поради реализиране на условията,уговорени в т.1.16.2. от този договор и понеже в 6-месечния срок по чл.147,ал.1 от ЗЗД,считано от момента на предсрочната изискуемост,кредиторът не е предявил иск срещу длъжника,то отговорността на поръчителя за задълженията по договора се е погасила на основание посочената разпоредба.Въззивният съд счита за неоснователни така поддържаните от жалбоподателя аргументи.В обжалваното решение вярно е установено,че крайният срок за връщане на кредита по договора от 28.10.2008 г.,съгласно последното сключено към този договор допълнително споразумение,е до датата 28.05.2021 г.,а от страна на банката-кредитор не се установява да е обявявана предсрочна изискуемост на кредита.Според жалбоподателя,предсрочната изискуемост е настъпила предвид сбъдване на условията,уговорени в т.1.16.2. от договора,където е предвидено следното:“В случай,че който и да е от кредитите изпадне в просрочие и/или стане предсрочно изискуем,всички кредити отпуснати на групата свързани лица „М.С.“ЕООД,“М.“АД,“Б.-…“ЕООД в „Ю.И Е. Д. Б.“АД,стават предсрочно изискуеми,като банката има право да удовлетвори вземането си от което и да е от обезпеченията“.Очевидно е обаче от съдържанието на тази договорна клауза,че същата предвижда автоматично настъпване на предсрочна изискуемост на отпуснатите на изброените дружества кредити,при осъществяване на уговорените в клаузата условия за това.Но както е прието в т.18 от задължителното за съдилищата Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г. на ВКС,предсрочната изискуемост на вземанията,произтичащи от договори за банков кредит /какъвто е и договора от 28.10.2008 г./ не настъпва автоматично при наличието на неизпълнение от страна на длъжника или осъществяването на други уговорени в съответния договор обстоятелства,а едва след като и ако банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.В случая не се установява,а не се и твърди банката-кредитор да е обявявала предсрочна изискуемост на кредита по договора от 28.10.2008 г.,съответно и да е уведомявала длъжника-кредитополучател за предсрочна изискуемост на този кредит.Затова и не може да се приеме,че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила.Предвид това и понеже не е настъпил и уговорения краен срок за издължаване на кредита от страна на кредитополучателя,то съвсем резонно и основателно е прието от първоинстанционния съд,че срокът за предявяване на иск спрямо главния длъжник по чл.147 ЗЗД не е започнал да тече,тъй като падежът за този длъжник не е настъпил, а след като не е започнал да тече, срокът не е и изтекъл и отговорността на поръчителя не е погасена на основание посочената законова разпоредба.И наред с това,вземанията на банката към дружеството-ищец /и настоящ жалбоподател/,произтичащи от сключения на 28.10.2008 г. договор за инвестиционен кредит и договора за поръчителство,са станали изискуеми не с подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност спрямо дружеството,както неоснователно поддържа жалбоподателя,а са станали изискуеми на основание чл..617,ал.1 от ТЗ,където е предвидено,че всички парични и непарични задължения на длъжника стават изискуеми от датата на решението за обявяване в несъстоятелност и за кредитора възниква правото да ги предяви в определен срок в производството по несъстоятелност, в противен случай същите се погасяват – чл.739, ал.1 ТЗ. В случая дружеството-ищец е обявено в несъстоятелност с решение от 06.07.2016 г.,постановено по т.д.№245/2014 г. по описа на ОС-Пловдив и с молбата с вх.№22755 от 27.072016 г. банката-кредитор е предявила в срока по чл.685,ал.1 от ТЗ вземанията си по договора за кредит от 28.10.2008 г. срещу несъстоятелния длъжник в качеството му на поръчител за задълженията на кредитополучателя,произтичащи от същия договор /наред с останалите предявени с посочената молба вземания/.Така че,в крайна сметка,първоинстанционният съд правилно е приел в решението си,че не е доказано правопрекратителното възражение на ищеца,касаещо вземанията по втория договор за кредит в общ размер от 392 490,04 лв., поради което отрицателната установителна претенция по чл.694,ал.1,т.1 от ТЗ и в тази й част е изцяло неоснователна и подлежи на отхвърляне като такава.Ето защо първоинстанционното решение ще следва да се потвърди като правилно и в частта,с която същата претенция е отхвърлена като неоснователна.
На следващо място,въззивната жалба е насочена и срещу частта на постановеното от ОС-Пловдив решение,с която е отхвърлен и отрицателния установителен иск за признаване недължимостта /несъществуването/ на вземането на банката-ответник в размер на 467 392,36 лв.,включено в одобрения от съда списък на приети вземания и представляващо изплатени разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с производството по несъстоятелност на „М.“АД.От фактическа страна се установява,че такова възнаграждение е уговорено и реално изплатено от банката-ответник в полза на нейния пълномощник,предстявляващ я в посоченото производство по несъстоятелност. Уговорка за заплащането му се съдържа в приложеното към първоинстанционното дело допълнително споразумение от 15.04.2014 г. към рамков договор за сътрудничество от 02.11.2009 г.,сключено между „Ю.Б.“АД и Адвокатско съдружие „Г.,Р. ***,представлявано от адв. М.Р..Както е видно от чл.8,ал.1 на споразумението,адвокатското възнаграждение се дължи на адвокатското съдружие /т.нар. консултант/ за процесуално представителство по т.д.№245/2014 г. на Пловдивския окръжен съд в размер,определен съгласно чл.7,ал.3 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,изчислено върху размера на предявените вземания.В ал.2-ра на чл.8 е уговорен и начина на плащане на възнаграждението,а именно:1/40 000 лв. без ДДС-платими в 7-дневен срок от подписване на допълнителното споразумение и 2/остатъкът до пълния размер,определен съгласно чл.7,ал.3 от Наредба №1-платм при предявяване на вземанията на възложителя /т.е. на „Ю.Б.“АД/ в производството по несъстоятелност на „М.“АД.Самото плащане на адвокатското възнаграждение е извършено от банката-възложител на адвокатското съдружие съгласно уговорката в чл.8,ал.2 от допълнителното споразумение,като на датата 23.05.2014 г. е платена по банков път сумата от 48 000 лв. /с ДДС/,а впоследствие на датата 25.07.2016 г. е платена /също по банков път/ сумата от 419 392,36 лв./с начислен ДДС/.Това става видно от представените два броя платежни нареждания,издадени на датите,на които са извършени плащанията.За платените суми,преди извършване на плащането им,са издадени и данъчни фактури,приложени към първоинстанционното дело.Както е видно,второто плащане е извършено непосредствено преди подаване на молбата за предявяване на вземанията на „Ю.Б.“АД в производството по несъстоятелност на „М.“АД,а самата тази молба,също приложена по т.д.№449/2017 г. по описа на ОС-Пловдив,е подадена от името на банката чрез пълномощника й адв. М.Р. /който е съдружник в и представляващ Адвокатско съдружие „Г.,Р. и Ко“/.Обаче,описаните обстоятелства,установяващи уговарянето и реалното плащане на адвокатското възнаграждение,включено в списъка на приети вземания в производството по несъстоятелност на „М.“АД,не са основните спорни обстоятелства относно това вземане на банката-ответник.Имайки предвид доводите на ищеца срещу същото вземане,заявени в исковата му молба и повторени във въззивната жалба,основният спор относно приетото вземане в размер на 467 392,36 лв. се концентрира до това дали адвокатското възнаграждение се дължи на банката като разноски за производството по несъстоятелност на горното дружество в размер,определен съобразно чл.7,ал.3 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,т.е. върху размера на предявените вземания,или адвокатското възнаграждение се дължи в размер,определен съгласно разпоредбата на чл.7,ал.1,т.4 от посочената Наредба №1,относима за неоценяемите искове.Спорен в тази връзка е и въпросът дали правилото за определяне размера на адвокатските възнаграждения на база размера на предявените вземания е приложимо само по делата,по които са предявени искове по чл.694 от ТЗ,както поддържа ищецът,или това правило намира по-широко приложение и е относимо за осъществена цялостна адвокатска защита в дадено производство по несъстоятелност,включая и във фазата по предявяване на вземанията.
Първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението на ищеца, че възнаграждението следва да се определи по правилото на чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.В този контекст е отчел,че възнаграждението е платено за представителство в производството по несъстоятелност, в това число във фазата на открито производство, а не само за представителство във фазата по разглеждане на молбата по чл.625 ТЗ и е приел,че в хипотезата на осъществена правна защита в етапа на предявяване и приемане на вземанията е приложимо правилото на чл.7,ал.3 от същата наредба,съответно на което възнаграждението за цялостно представителство в производството по несъстоятелност следва да се определи по този ред.Въззивният счита за правилна и споделя тази позиция на първоинстанционния съд.Както е видно от посоченото по-горе допълнително споразумение от 15.04.2014 г.,страните по него са уговорили осъществяването на цялостна адвокатска защита на банката-ответник в производството по несъстоятелност на „М.“АД,включително и във фазата по предявяване и приемане на вземанията.И като се има предвид факта,че молбата на банката за предявяване на вземанията й срещу длъжника в същото производство е подадена именно чрез адвоката-пълномощник,който е съдружник в Адвокатското съдружие,с което е сключено допълнителното споразумение,то е очевидно,че уговорената адвокатска защита за фазата по предявяване на вземанията,е реално осъществена,съответно на което и адвокатското възнаграждение се дължи и следва да бъде платено като размер съобразно правилото на чл.7,ал.3 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията му,приложима спрямо конкретния случай,т.е. според редакцията на нормата,публикувана в ДВ,бр.28 от 2014 г. и предвиждаща за процесуално представителство, защита и съдействие по дела за несъстоятелност възнаграждението да се изчислява на базата на стойността на предявените вземания по методиката на ал. 2, но не по-малко от 800 лв.В случая именно според това правило е и уговорено да се плати адвокатското възнаграждение,както е видно от чл.8 на допълнителното споразумение от 15.04.2014 г.В продължение на изложеното,е законосъобразно и на банката-кредитор,спрямо която е уговорена цялостна адвокатска защита в производството по несъстоятелност на „М.“АД от горното адвокатско дружество,да бъде платено адвокатско възнаграждение като разноски във връзка с това производство по несъстоятелност,съгласно правилото на чл.7,ал.3 от Наредба №1.В контекста на изложеното,е несъстоятелен довода на ищеца-жалбоподател,че само по делата,по които са предявени искове по чл.694 от ТЗ,свързани с предявени вземания в производството по несъстоятелност, адвокатските възнаграждения се формират на база стойността /размера/ на предявените вземания,които или са били отказани да бъдат приети или пък са били приети,но са оспорени.Извод в полза на поддържания от ищеца довод не може да бъде извлечен от цитирана по-горе норма на чл.7,ал.3 от Наредба №1 /в редакцията й от ДВ,бр.28 от 2014 г./Напротив,разпоредбата ясно сочи,че има предвид не само осъществена защита по дела с предявени искове по чл.694 от ТЗ,а има предвид цялостно процесуално представителство,защита и съдействие по дела за несъстоятелност,които дела включват както фаза по разглеждане на подадена молба за откриване на производство по несъстоятелност,така и фаза по предявяване на вземанията чрез подаване на нарочни писмени молби в тази насока и в предвидени от закона срокове.
На следващо място,правилно и обосновано е прието в първоинстанционното решение,че включеното в списъка по чл.686 от ТЗ адвокатско възнаграждение в размер 467 392,36 лв. не е прекомерно и в тази връзка,че не надвишава минималния размер на възнаграждението,определен съгласно правилото на чл.7,ал.3 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.В тази насока се съдържат подробни изчисления в същото решение и те се споделят изцяло от настоящата инстанция.В крайна сметка,въззивният съд приема,че са неоснователни поддържаните от ищеца-жалбоподател възражения срещу съществуването на вземането на банката-ответник в размер на 467 392,36 лв.,представляващо разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с производството по несъстоятелност на „М.“АД.До този извод е стигнал и първоинстанционния съд в решението си от 15.01.2018 г.,поради което същото решение следва да бъде потвърдено като правилно и в частта,с която е отхвърлен предявения отрицателен установителен иск по чл.694,ал.1,т.1 от ТЗ за установяване несъществуването на вземането в размер на 467 392,36 лв.
Предвид всичко изложено по-горе,се налага крайния извод,че подадената от „М.“АД въззивна жалба е изцяло неоснователна,а първоинстанционното решение е правилно във всичките му обжалвани части,поради което то следва да бъде потвърдено в същите части.
Разноски за въззивното производство не следва да се присъждат на банката-ответник по въззивната жалба,въпреки неоснователността на тази жалба,тъй като не е направено от банката искане за присъждането им.
На основание чл.694,ал.7 от ТЗ държавна такса по въззивната жалба не е внесена предварително от жалбоподателя,но следва да се определи с настоящото решение съобразно изхода от спора.И тъй като въззивната жалба бе приета за неоснователна,то жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати дължимата по жалбата ДТ,която като размер следва да бъде определена върху една четвърт от размера вземанията,за които исковете са отхвърлени с обжалваните части на първоинстанционното решение.Съобразявайки изложеното,дължимият размер на държавната такса /2 % върху ¼ от размера на посочените вземания/ се равнява на сумата от 13 823,08 лв. и дружеството-жалбоподател следва да бъде осъдено да я заплати по сметка на Апелативен съд-Пловдив в полза на бюджета на съдебната власт.
Мотивиран от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №31 от 15.01.2018 г.,постановено по т.д.№449/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд,ТО,XVI-ти състав,в обжалваните му части,с които са отхвърлени като неоснователни са отхвърлени като неоснователни предявените от “М.П.”АД-в н. ... против “Ю.Б.“АД-гр.С., ЕИК … отрицателни установителни искове по чл.694,ал.1,т.1 от ТЗ за:
1/установяване несъществуване на вземания,произтичащи от договор за банков кредит №…/… г., анекси, допълнителни споразумения и договор за поръчителство към него, както следва: за главница в размер на 1 294 116,42 лв. /от пълен претендиран размер 5 119 667,44 лв./; договорна лихва върху редовна главница от 21.11.2014 г. до 03.06.2016 г. в размер на 479 546,73 лв.; договорна лихва върху просрочена главница от 21.01.2015 г. до 03.06.2016 г. в размер на 45 496,05 лв.; законна лихва от 04.06.2016 г. до 06.07.2016 г. в размер на 11 152,77 лв.; такси от 15.06.2016 г. до 06.07.2016 г. в размер на 120 лв.; разноски в размер на 69 988,04 лв. и законна лихва от 07.07.2016 г. до 18.07.2016 г. в размер на 4 313,72 лв.
2/установяване несъществуването на вземания в общ размер на 392 490,04 лв., произтичащи от договор за предоставяне на инвестиционен кредит №…/… г., анекси, допълнително споразумение и договор за поръчителство към него, както следва: 364 482,08 лв. – главница; 23 801,55 лв. – договорни лихви върху редовна главница от 21.10.2015 г. до 18.07.2016 г.; и 4 206,41 лв. – договорни лихви върху просрочена главница за същия период;
3/установяване несъществуване на вземане за разноски за адвокатско възнаграждение в производството по несъстоятелност на „М.“АД в размер 467 392,36 лв.,които вземания са включени в списък по чл.686, ал.1, т.1 ТЗ на приетите вземания на кредиторите на “М.П.”АД-в н. ЕИК ..., по т.д.№245/2014 г. на ОС-Пловдив.
ОСЪЖДА “М.П.”АД-в н. ЕИК ...,със седалище и адрес на управление ***,да заплати по сметка на Апелативен съд-Пловдив,в полза на бюджета на съдебната власт,сумата от 13 823,08 лв. /тринадесет хиляди осъмстотин двадесет и три лева и осем стотинки/-държавна такса по подадената от дружеството въззивна жалба по възз.т.д.№319/2018 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.