Решение по дело №324/2025 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 578
Дата: 28 май 2025 г.
Съдия: Николай Свиленов Стоянов
Дело: 20253100500324
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 февруари 2025 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 578
гр. Варна, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Н. Св. Стоянов

мл.с. Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря М.на Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Н. Св. Стоянов Въззивно гражданско дело №
20253100500324 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Община Варна, с адрес на
управление гр. Варна, бул. „Осми приморски полк” №43, срещу Решение
№4465 от 10.12.2024г. по гр. дело №8441/2023г. на ВРС, 17-ти състав, с което
е прието за установено в отношенията спрямо ответника Община Варна, че
М. Н. П., ЕГН**********, и Й. Г. П., ЕГН********** (праводатели в хода на
делото на М. Г.а И., Т. Г.а Г.а-М. и Н. Й.ов Г.), са собственици на реална част
с площ от 62 кв.м. от ПИ с идентификатор ***, разположена между точки
101, 102, 103 и 121 от комбинирана скица №9 на л.272 от делото на ВРС,
която скица, приподписана от съда, съставлява неразделна част от
решението на ВРС, като частта е принадлежаща към собствения на ищците
ПИ с идентификатор №*** по КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед
РД-18-92/14.10.2008г., находящ се в гр. Варна, район „Приморски, ул. „27-ма“
***, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 2350, квартал:
57, парцел II-1043, III-1042, при съседи на имота ПИ с идентификатори №№
***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, и която част погрешно е
отразена в КК и КР, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г, като част от
ПИ №*** (път), собственост на Община Варна, на осн. чл.54, ал.2 от ЗКИР.

1
Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС е неправилно,
необосновано и постановено при съществени нарушения на материалния
закон и на съдопроизводствените правила. В тази връзка са изложени доводи,
които могат да бъдат обобщени от съда както следва: 1/ Ищците основават
правото си на собственост върху спорната реална част въз основа на дарение с
НА № 193/1980г., но същото е нищожно поради липса на посочени в НА
граници на дарения терен. При нищожен титул за собственост ищците нямат
нито активна процесуална, нито материална легитимация. 2/ ВРС е
кредитирал неправилно и необосновано приетите пред него две СТЕ, които
сами по себе си са неясни и не установяват действителните очертания на
имотите. Особено това касае скица №6 към основната СТЕ, при която вещото
лице е използвало неправилна картна основа (РП от 1961г., а не КП от 1956г.)
и е очертало неясно границите на всички относими терени. 3/ Напълно
неправилно ВРС е приел, че липсата на данни за дължими обезщетения за
урежане на сметките по регулация през 1961г. води до извод за приложена
регулация. Точно обратното – плащане на обезщетение за придадените към
имота на праводателя на ищците части не доказано, при което РП от 1961г. е
останал неприложен досежно спорната реална част, респ. действието му е
отпаднало по силата на пар.8, ал.1 от ПР на ЗУТ. Още повече, че
незаплатените придадени части са били държавна, а впоследствие и сега –
общинска собственост. 4/ ВРС не е разгледал обстойно и необосновано не е
уважил евентуалното възражение на Община Варна за придобиване спорната
реална част по давност. С одобряването на КП от 2008г. Общината е отделила
от своя ПИ №1041 процесната реална част и я е присъединила към улица
№1110, като последната е била използвана автомобилен транспорт, в т.ч.
обществен (таксита и линейки). По тези причини моли за отмяна на
обжалваното решение, за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на
разноски за две инстанции, а в о.с.з. поддържа искането си.

В срока по чл.263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна депозира отговор, с
който оспорва жалбата и доводите в нея. Счита решението на ВРС за правилно
и обосновано, за което излага съображения по основните въззивни
оплаквания. Поддържа твърденията си за доказани права на ищците въз
основа на валидни титули за собственост и приложена регулация от 1961г. за
процесната реална част, в която връзка излага съображения.Моли за
потвърждаване на решението на ВРС и за присъждане на разноски пред ВОС,
а в о.с.з. поддържа позицията.

При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:

Производството пред ВРС е образувано по искове на М. Н. П.,
ЕГН**********, и Й. Г. П., ЕГН**********, с правно основание чл.54, ал.2 от
ЗКИР, за признаване за установено спрямо ответника Община Варна, че М.
Н. П., ЕГН**********, и Й. Г. П., ЕГН**********, (праводатели в хода на
2
делото на М. Г.а И., Т. Г.а Г.а-М. и Н. Й.ов Г.), са собственици на реална част
с площ от 62 кв.м. от ПИ с идентификатор ***, повдигната окомерно в цвят на
скица на л.8 от делото на ВРС, принадлежаща към собствения им ПИ с
идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед РД-18-
92/14.10.2008г., целият с площ по скица 1 121 кв.м., находящ се в гр. Варна,
район „Приморски, ул. „27-ма“ ***, предишен идентификатор: няма, номер по
предходен план: 2350, квартал: 57, парцел II-1043, III-1042, при съседи: ***,
***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, която част погрешно е отразена в
КК и КР, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г, като част от ПИ №***
(път), собственост на Община Варна.

Ищците М. Н. П. и Й. Г. П. твърдят, че са собственици на ПИ с
идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед РД-18-
92/14.10.2008г. с площ по скица 1 121 кв.м., находящ се в гр. Варна, район
„Приморски, ул. „27-ма“ ***, предишен идентификатор: няма, номер по
предходен план: 2350, квартал: 57, парцел II-1043, III-1042, при съседи: ***,
***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***. Ищцата е придобила собствеността
върху УПИ III-1042, кв. 47, по плана на гр. Варна, с площ от 640 кв.м. по
силата на извършено в нейна полза дарение, обективирано в НА № 193/1980г.
По-късно двамата ищци са закупили УПИ II-1043, с площ от 472 кв.м. със
сделка, обективирана в НА № 7/08.01.2004г.
Твърдят още, че реална част от 62 кв.м. от собствения им терен имот е
погрешна отразена в КК като част от ПИ ***, собственост на Община Варна и
представляващ улица. Ищците са инициирали процедура по изменение в
СГКК – Варна, като след депозирано възражение от ответника за придобиване
на собственост поради неприложена регулация по РП, одобрен през 1961г.,
постановеният от административния орган отказ бил обжалван, като с
решение на ВАС било прието, че се касае за спор по материално право, който
следва да бъде разгледан от компетентния съд.
Ищците поддържат, че със Заповед №1035/19.09.1961г. на зам.-пр. на
Комитета по архитектура и благоустройство бил одобрен РП за вилна зона –
гр. Варна, издадена на основание чл.20, ал.1, вр, чл.2, т.2 ЗТСУ (отм.),
съобразно която част от УПИ XVIII – 1041 се придава към УПИ III – 1042. Не
са налице доказателства за неизпълнени задължения от собствениците на
УПИ III – 1042 за обезщетение на тези на УПИ XVIII – 1041, с оглед на което
на осн. чл.182а, ал.1 от ЗТСУ (отм.) одобреният план бил приложен. В тази
връзка в НА за дарение в полза на ищцата от 1980г. отчужденият имот бил
посочен с площ от 640 кв.м., а съгласно скица №886/03.06.1998г. гл. архитект
на р-н „Приморски“, общ. Варна, по отношение на парцела била одобрена
улична и дворищна регулация със Заповед № 1035/19.06.1961г. Допълнително
със Заповед № Г-216/18.12.2003г. на зам.-кмета на гр. Варна на осн. чл.134,
ал.2, т.6 и чл.135, ал. 3 от ЗУТ вр. чл.129, ал.2 ЗУТ бил изменен ПУП-ПРЗ за
УПИ II – 1043 и УПИ III – 1042, съобразно който границите, касаещи УПИ
XVIII – 1041 и УПИ III – 1042, и уличната регулационна линия между УПИ III
– 1042 и ПИ 10135.2564.11110, не били променяни. ПУП-ПРЗ от 2003г. също
считат за приложен по арг. от пар.22 от ЗР на ЗУТ. Както ПУП от 1961г., така и
3
този от 2003г., не предвиждат улична регулация да е във вида, в който е
отразена в одобрената със Заповед № РД-19-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК
кадастрална карта, а дори на място улицата не е изпълнена в този вид.
Улицата, в спорната част от 62 кв.м., не е общинска собственост, тъй като
теренът върху който е предвидена, не е отчужден по предвидения в закона ред,
съгласно пар. 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗСМСА и чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС. Съобразно
изложеното ищците молят за уважаване на исковата претенция и присъждане
на разноски, а в о.с.з. поддържат искането си.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който
излага съображения за неоснователност на исковете. Твърди че с одобряване
на РП на вилна зона – гр. Варна със Заповед №1035/19.09.1961г. на пр. на
ДКСА и КК по РП от 1961г. се дължало обезщетение за придадените части по
регулация по силата на закона (ЗПИНМ) в полза на собственика на частта от
имот 1041, поради което и предвид липсата на доказателства за заплатено
обезщетение, не са налице законовите предпоставки за прилагане на плана от
1961г. Предвиденото в пар.8, ал.1 от ПР на ЗУТ прекратително условие се е
сбъднало и правата по РП от 1961г. върху спорната част са били върнати на
собственика и в границите преди регулацията. В подкрепа на тезата, че планът
от 1961г. не е бил приложен, е и намиращата се точно на границата на имота
съобразно КК, действаща и към момента, порта. Твърди, че процесната част от
ПИ *** е била държавна, за което бил съставен АДС от 1978г., а по разписен
лист към КП от 1956г. на вилна зона – гр. Варна имот с пл. №1041 бил записан
на „Жилфонд“ и по относно него нямало плащане на придаваемите части.
Така на осн пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОС общината се явява собственик на
спорното място, което е било включено в ПИ №1041 по КП 1956г. и АДС 1978.
Евентуално твърди, че Общината е придобила спорната част по давност
в периода след 2008г. до исковата молба. В тази връзка излага, че считано от
влизане в сила на КП през 2008г. до депозиране на настоящата искова молба
ответникът ползвал спорната частта като тупиков участък от уличната мрежа
между ПИ *** и ПИ ***, откъдето се осъществявал и достъпът до къщата в
ПИ ***; Освен това възложил изграждането на канално-помпена уредба по
протежението на уличната мрежа, като част от публичната канализационна
мрежа. По този начин Общината придобила частта по давност.
По същество моли за отхвърляне на исковете и за съдебни разноски, а в
о.с.з. поддържа позицията си.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Чрез приобщените акт за завземане на недвижим имот за държавен от
15.08.1949г. и акт за завземане на недвижим имот за държавен от 09.03.1953г.
(л.107 и л.108 от делото на ВРС) е била одържавява овощна градина, лозе и
хавра, с вила, гараж и пристройка, находящи се в гр. Варна, м-ст „Св.
Константин“, съставляващи дворище №1814, в кв. 278, по плана на гр. Сталин
(гр. Варна), с площ 8 дка и граници Ассен Петров, Янчо Лефтеров, Киро
4
Михайлов, арх. Й. Й.ов и път.
С приетия КНА №13/09.08.1958г., том 3, н. дело №1375/1958г. (л.243 от
делото на ВРС) Н.С.К. е бил признат за собственик по давностно владение на
недвижим имот – лозе-хавра от 1848 кв.м., находящо се в землището на гр.
Варна, местността „Монастира“ (“Куру дере“), съставляващо парцел IV, част
от парцел III-1805, в кв. 277 по плана на „Лозята“ – Варна.
С акт №13990/21.04.1978г. е било одържавено, на осн. чл.112 от ЗТСУ
място с площ 585кв.м., част от пл.№ 1057 в кв. 57 по плана на вилна зона,
предадено по регулация към имот пл. №1041, парцел IV-1041 в кв. 57 по
актове №58 и №1374, посочен като държавен в акта.
С обективираната в НА №193/05.08.1980г., том 5, дело №1882/1980г. на
н-с при ВРС сделка (л.6 и л.217 от делото на ВРС) че Н.С.К. е дарил на дъщеря
си М. Н. П. собственото си дворно място с площ 640 кв.м., находящо се във
Вилна зона на гр. Варна, м-та „Манастира“ (“Куку дере“), съставляващо
парцел №III-1042 в кв. 57 по плана на същата.
С обективираната в НА №7/08.01.2004г., том 1, рег. №26, н.д. №6/2004г.
на н-с при ВРС (л.7 и л.212 от делото на ВРС) В.В.К. и С.Б.К. са продали на М.
Н. П. и на Й. Г. П. недвижим имот, находящ се в м-ст „Т.“, ул. „29-та“ ***,
който представлява 472 кв.м. от УПИ №II-1043 по плана на вилна зона на гр.
Варна, целият с площ 1 250 кв.м., срещу посочена цена.
С отразената в НА №94/18.09.2023г. сделка, в хода на делото ищците М.
Н. П. и Й. Г. П. са дарили на М. Г.а И. и Т. Г.а Г.а-М. при равни квоти имоите
си – жилищна сграда, еднофамилна, идентификатор ***.4, с адрес: гр. Варна,
р-н „Приморски“, ул. „27-та“ ***, и сграда с идентификатор ***.3, заедно с
641/1121 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, върху който са
построени сградите, при запазено право на ползване върху сградата; с друга
сделка, обективирана в същя НА, ищците са дарили на сина си Н. Й.ов Г.
собствения си недвижим имот - 480/1121 ид.ч. от поземлен имот с
идентификатор ***.
По делото са приобщени: извадки от действащи РП и КП за местността;
Заповед №1035/19.09.1961г. на зам.-председателя на Комитета по архитектура
и благоустройство относно Вилна зона гр. Варна; административна преписка
по Заповед №Г-216/18.12.2003г. за ПУП-ПРЗ за УПИ II – 1043, III-1043, кв. 57,
по плана на Вилна зона – Варна; и Заповед № 18-4119/13.04.2021г. на
началника на СГКК-Варна, съответно ситуирани на л.11-28, на л.123-129 и на
л.211-234 от делото на ВРС, които са детайлно анализирани при изготвяне на
заключението по приетата по делото СТЕ.
Показанията на св. Г. Г. съдът цени по реда на чл.172 от ГПК, но и като
базирани на трайни лични впечатления за имота от десетки години. От тях се
установява, че имотът на родителите му М. и Й. П.и пред 1980г. е бил собствен
на дядо му, който го ползвал. През 1980г. имотът бил дарен от дядото на
родителите на свидетеля, които продължили да го стопанисват, почистват и
ремонтират (къщата), а мнястото имало достъп само от улица „27-ма“. През
2003г. към дарения терен ищците закупили и част от друг съседен имот с
достъп към улица „29-та“. Но на улица „29-та“ има огромна денивелация,
5
около 6 метра и е непреодолимо влизането от там, като достъпът до целия
имот се осъществява през коридора към ул. „27-ма“. По този коридор има
врати и порти, като още с придобиване на имота родителите на свидетеля
монтирали порта, която съществува и до момента. През годините е имало и
преградни съоръжения в края на коридора към улицата.Проходът е много
тесен в едната част и поради тази причина няма порта, защото ще стане
невъзможно да се влезе с кола. Тежката врата през годините е била изтеглена
навътре в по-широката част на прохода, за да се закрепи вратата от двете
страни на бетонна основа. В началото е нямало порта, а през годините е имало
различни типове преградни съоръжения. В момента има мрежа, която може да
се премести. Има портичка от едната страна до съседния имот, която била
монтирана преди 20 години по молба на вуйчото на свидетеля към майка му.
Чрез тези действия от 1980г. имотът бил поддържан само от родителите на
ищеца, като бил положен и асфалт във връзка със съседния терен – когато
строили огромната къща от източната страна са направили оградата и са
асфалтирали коридора. Община Варна няма и никога не е имала съоръжения
от инфраструктурата в имота на сем. П.и, нито го е ползвала. Свидетелят не
знае кой е собственик на имот 1076. В прохода няма как да се отворят вратите
на кола, а се ползва коридорът само за преминаване през него. На
ползвателите на имот 1076 било разрешено да минават през прохода от
майката на свидетеля за да няма конфликти, тоест отсечката е била ползвана
само от ищците и съседите им по общо съгласие.
Показанията на св. С.К. съдът по реда на чл.172 от ГПК, но и като
базирани на лични впечатления за имота. Свидетелят е племенник на ищците,
служител на община Варна и ползвател на ПИ №1076, собствен на родителите
му. От показанията се изяснява, че по процесния коридор никога не е имало
препятствие за достъп и когато чичо му е бил болен е идвала линейка да го
взима, като е влизала през малката портичка. Пред нея има уширение на пътя
и там може да се спре и да се влезе в имота. Имало е наемател в приземния
етаж и доста години се ползва само малката портичка. Отпред е асфалтирано
през 1980г., когато се е строяла къщата. През пешеходния вход може да спре и
такси и да се влезе вътре, като свидетелят е виждал братовчедка си да го
прави. Когато е имало наематели те са ползвали тази малка вратичка, но иначе
той и братовчедка му влизали с автомобилите си от другия вход. Проходът е
широк около 3 метра. Свидетелят е виждал автомобили да спират преди него
и да разтоварват. Към техния имот оградата са я правили баща му и чичо му.
Заключенията по едновременно приетите от ВРС СТЕ съдът кредитира
изцяло като обективни, обосновани, базирани на съпоставим анализ на всички
действали във времето РП и КП за местността, като неоспорени от страните в
първоинстанционото производство и най-вече като единствените експертни
доказателства по делото по отношение на съотношението на имотните с
кадастралните граници на парцелите. От него се установява, че с
регулационния план от 1961г., в частта му откъм сегашната улица „27-ма“, е
била предвидена „улица“, чиято цел е била да осигури достъп на множество
парцели до уличната мрежа в района, включително и към УПИ III-1042. Но
„улицата“, която в момента е с идентификатор, завършващ на 1110, е различна
6
спрямо улицата, предвидена в РП от 1961г. и между тях е налице голямо
несъответствие. ПИ №1077 по КП от 2008г., с площ 1121 кв.м., собственост на
ищците, не съответства по граници/площ на УПИ III-1042 с площ 1262 кв.м.
по действащия ПУП-ПРЗ/2003г., чиято крайна североизточна стеснена част
(около 106 кв.м.) е принадлежаща основно към ПИ 1110, в собственост на
ответника. С РП от 1961г. е било предвидено отнемане на обща площ от 50
кв.м. в ущърб на Никола Киров и придаване на обща площ 137 кв.м. в негова
полза. ПИ №1077 с площ 1121 кв.м. по КК и КР от 2008г. съответства само на
описаната южна част с 1117 кв.м. владяна от ищците в материализираните там
граници. Разликата от 4 кв.м. е в границите на допустимата неточност. ПИ
№1077 по КК КР и не съответства на нов имот УПИ III-1042 с площ 1262
кв.м., тъй като не включва в себе си владяната от 1961г. от ищците в
материализирани граници североизточна част от 62 кв.м., която е съответна с
голямо приближение на процесната реална част. Геодезическите измервания
по проекта от 01.10.2019г. съответстват на границите на „нов“ УПИ III-1042 и
респективно на процесната реална част 62 кв.м. и са съобразени с правото на
собственост на ищците по ПУП-ПРЗ/2003г. За частта от имот №1110 по КК и
КР от 2008г., която е засегната от проекта (идентична на процесната реална
част от 62 кв.м.) не е била предвидена „улица“, а на това място е била
предвидена североизточната стеснена част на „нов“ УПИ III-1042 съгласно
ПУП-ПРЗ/2003г., респ. е била предвидена североизточната стеснена част на
УПИ III-1042 по РП от 1961г. Тази част на терен представлява тупикова пътна
отсечка, чието функционално предназначение е да осигури единия от двата
достъпа на актуален имот №1077 до уличната мрежа, респ. да осигури
единствения достъп на отделния УПИ III-1042 до улица „27-ма“. Въпросната
улица „27-ма“, с №1110 по КП от 2008г., не е била отразявана по нито един
действал РП за местността като навлизаща и в процесната реална част към ПИ
УПИ III-1042 до КП от 2008г. И по РП от 1961г., и по ПУП-ПРЗ от 2003г.,
общинската улица е била предвидена до уширението към УПИ №XIX-1041
(част от стар ПИ №1041), но не и с продължение до имота на праводателя на
ищците. Констатациите в този смисъл са ясно онагледени на всички
комбинирани скици, особено на скици №6 и №7, на които спорната част на
ищците е отразена с точки/лилав контур, детайлизиран на скици №8 и №9. В
СТЕ са разгледани и действалите КП за местността, но крайните констатации
са с оглед съотношението по РП от 1961г. и ПУП-ПРЗ от 2003г. с КП от 2008г.
В о.с.з. вещото лице поддържа заключенията си, като потвърждава, че
процесната част по РП 1961г. и по ПУП-ПРЗ 2003г. попада в имота на ищците,
а за първи път в КП от 2008г. е включена в пътя на Общината.
Неъответствието е именно в това, че „общинският път е в частния имот“ по
КП от 2008г. Не е била променяна регулацията на имота на ищците по РП от
1961г. с ПУП-ПРЗ от 2003 г. – тя отива до края на улицата и включва част от
преграждението. Налице е и несъответствие между материализираната на
място граница и кадастралното отразяване на улица №1110 в КП от 2008г. За
получените през 1961г. части праводателите на ищците са отстъпили свои
части от имота си откъм улицата и така са се се „отдръпнали“ за сметка на
уширението на улицата.
7

Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
Предпоставките за уважаване на предявените искове с правно основание
чл.54, ал.2 от ЗКИР налагат пълно и главно доказване от ищеца на правото му
на собственост върху процесната реална част от имота на наведените
придобивни основания (дарение и покупко-продажба), правата на
праводателите му, доколкото са оспорени, както и наличието на грешка/и в КК
и/или КР, изразяващи се в случая до това, че процесната реална част е неточно
отразена в КК и КР, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г. на изп. д. на
АДКК, като част от ПИ №*** (път), собственост на Община Варна.
В тежест на ответната страна е да докаже правото си на собственост по
отношение на процесната реална част от отразения в КП имот (улица №1110
по КК и КР от 2008г.) на противопоставимо на ищеца и твърдяно придобивно
основание (пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОС, евентуално давностно владение върху
реалната част, считано от вписването на Общината за неин собственик в КП от
2008г. до исковата молба), както и другите положителни твърдения, на които
основава възраженията си срещу предявените искове.
При разрешаване на тези въпроси първоинстанционният съд е изложил
подробни и обосновани правни изводи, които се споделят изцяло от настоящия
съдебен състав, като законосъобразни, правилни и съответни на смисъла и на
целта на закона, въз основа на правилно установена фактическа обстановка по
делото, поради което и на осн. чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към
тях. В тази връзка следва да се посочи, че процесуалната дейност на въззивния
съд не съставлява повторение на първоинстанционното производство, а
негово продължение, поради което втората инстанция не дължи повтаряне на
коректно извършените процесуални действия на първата, а само надгражда
върху тях (в този смисъл и мотивите по т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.
№1/2013г. на ОСГТК на ВКС). В изпълнение на задължението си да даде
разрешение по възведените пред него спорни въпроси настоящият въззивен
състав намира следното по изводимите от въззивната жалба оплаквания:
По доводите нищожност на дарението от 1980г. поради липса на описани
в НА граници на дарения терен следва на първо място да бъде отбелязано, че
такива възражения изобщо не са били направени нито с отговора на исковата
молба, нито дори в първото по делото о.с.з. пред първоинстанционния съд.
Като наведени за първи път с въззивната жалба твърдения за факти, на които
се основава нова за процеса защитна теза на ответника,възраженията не могат
да бъдат разгледани за първи път от въззивната инстанция, поради колизия с
принципите на концентрационното начало и генералната преклузия по ГПК.
На второ място доводите не са и съотнесени към конкретно измежду
няколкото самостоятелни основания за нищожност на правна сделка по ЗЗД,
което отново обуславя същия краен извод по тях. Ако все пак биха подлежали
на разглеждане, наведените с жалбата твърдения за липса на вписани в НА
граници на дарения имот през 1980г. изобщо не водят до нищожност на
сделката, доколкото в нея са обективирани по недвусмислен начин номер на
8
имота (на УПИ), площ, местоположение и предходен документ за собственост
на дарителя. Тоест волята на страните е достатъчно ясна. Освен всичко
останало при твърдения за собственост на ищците, подкрепени с представен
титул за такава и с твърдения за грешка в КП относно нея, искът е винаги
допустим, а въпрос по основателността му е наличието или липсата на
материална легитимация на ищците с оглед валидността или не на
придобивното им основание. Тоест въз основа на възражения за нищожност на
сделката в полза на ищцата не може да се мотивира липса на интерес или на
допустимост на исковете, само за които съдът следи служебно. По изложените
съображения първата група въззивни оплаквания е неоснователна.
Оплакванията за неправилно кредитиране на СТЕ от ВРС аналогично са
заявени за първи път едва с въззивната жалба. Видно от протокола от о.с.з. на
05.11.2024г. (л.290-гръб от делото на ВРС) по време и след приемането на СТЕ
ответникът не е направил никакви възражения или оспорвания на СТЕ, а още
по-малко обосновани такива или искания за допълнителни или повторни СТЕ,
като дори на устните състезания не е предприел такова оспорване. Ето защо
заявените за първи път с жалбата доводи срещу СТЕ не могат да бъдат
споделени. В продължение на това, противно на формалното позоваване на
„превратни констатации“ на СТЕ, съдържателно оплакванията не са за
недостоверност или невярност на заключението, а за неяснота само на
графичното отразяване на констатациите в изготвените скици. На първо място
обаче съдържателната и графичната части на СТЕ по вещни дела подлежат на
съвкупен анализ, като скиците само онагледяват експертното заключение. На
второ място изборът на цветове, мащабиране и други при изготвяне на
комбинирани скици е изцяло на вещото лице, а ако на страна не е било
напълно ясно графичното съотношение на имотните граници по скиците е
имала възможност да изясни това в о.с.з. Не е налице сочената „неясна
графична част“ на СТЕ, тъй като описаните в самата СТЕ констатации на
вещото лице са ясно онагледени на скиците, особено на скици №6 и №7, на
които спорната част на ищците е отразена с точки/лилав контур, детайлизиран
на скици №8 и №9. Колкото до оплакването, че вещото лице е взело предвид
съотношението на актуалния КП от 2008г. с отрежданията по РП от 1961г. и по
ПУП-ПРЗ от 2003г. (а не КП от 2008г. с предходни КП) това е съвсем правилно
и законосъобразно, защото предмет на настоящия иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР е
преценката за пространствено не/съответствие на отразеното в КП фактическо
положение с действителната имотна граница, тоест с нормативно
регламентираната такава, която при налични два РП е изключено да е тази по
предходен КП. По тези съображения и втората група въззивни оплаквания е
неоснователна.
Относно придаването по регулация и правото на Общината по пар.42
ПЗР на ЗИД на ЗОС: Устройствените планове с регулативно действие, като
родово понятие, представляват приети по определен от закона ред от
компетентен орган с делегирана функция за това планове, които определят
точното нормативно местоположение, граници, площ, лице и предназначение
на всеки от самостоятелно обособените имоти в конкретна местност. При
действието на ЗПИНМ (отм.) в редакцията му след 1956г., приетият ДРП има
9
непосредствено отчуждително действие за придадените по регулация части
към парцели на други лица. Вещно – транслативният му ефект обаче се
стабилизира при наличие на една от алтернативно предвидените хипотези –
след като обезщетението за присъединените части бъде заплатено в
законоустановените срокове и/или ако придаваемите части бъдат завзети и
владяни повече от 10 години. Казано по друг начин – при владение върху
придадените по регулация части над 10г. е отдаден приоритет на фактически
установеното положение, съответстващо на предвиденото по регулация, пред
уреждане на сметките по регулация между собствениците на имотите, което
остава с облигационен характер. Поради това сама по себе си липсата на
протоколи за оценка на придаваемите места и/или на документи за
заплащането й не е автоматично основание да се приеме, че е отпаднало
действието на РП, без изследване на ползването на придадените части по
регулация в годините. В този смисъл е и практиката на ВКС на РБ
(Тълкувателно решение №3/15.07.1993г. по тълк. дело №2/93г. на ОСГК на
ВКС; Решение №423/10.11.2011г. по гр.д. №1481/2010г. на ВКС, 1-во ГО;
Решение №103/03.08.2012г. по гр.д. №905 за 2010г. на ВКС, 1-во ГО; и други).
В настоящия случай действително липсват преки доказателства за заплащане
на придаваемите през 1961г. части към имота на праводателя на ищцата, но са
налице поредица от такива за наличие на втората алтернативна хипотеза за
запазване на вещното действие на плана. От показанията на св. Г. се установи,
че имотът на родителите му М. и Й. П.и преди 1980г. е бил собствен на дядо
му, който го е ползвал; през 1980г. имотът бил дарен от дядото на родителите
на свидетеля, които продължили да го стопанисват, почистват и ремонтират
(къщата), а мястото имало достъп само от улица „27-ма“; през 2003г. към
дарения терен ищците закупили и част от друг съседен имот с достъп към
улица „29-та“, но поради огромната денивелация към улица „29-та“ достъпът
до целия имот се осъществява през коридора към ул. „27-ма“; по този коридор
има врати и порти, монтирани още след дарението от 1980г. Община Варна
няма и никога не е имала съоръжения от инфраструктурата в имота на ищците,
нито го е ползвала, а собствениците/ползвателите на имот 1076 също ползвали
процесния участък по съгласие ищците. В съответствие с така изложеното са и
данните от СТЕ за съответствието на границите на имота на ищците по РП от
1961г., по ПУП-ПРЗ от 2003г. и материализираните такива на място. В
съответствие с изложеното са и самите твърдения на ответника, на които
основава евентуалното си придобивно основание (доколкото включват и
ползването на спорната част) – че Община Варна е започнала да свои спорната
част от/с одобряването на КК и КР през 2008г. и да я ползва чрез достъп на
автомобили (таксита и линейки) и изграждане на канално-помпена станция
(недоказано). Съвкупният анализ на горните данни мотивира извода за
запазено вещно действие на РП от 1961г. на посоченото второ основание,
впрочем без изменение с ПУП-ПРЗ от 2003г. съобразно СТЕ, а оттам и за
изяснена легитимация на ищците. Друг е въпросът за необходимостта от
заплащане на частите при обясненията на вещото лице, че за получените през
1961г. части праводателите на ищците са отстъпили свои такива от имота си
откъм улицата и така са се „отдръпнали“ за сметка на уширението на улицата.
10
Относно правото на собственост на Община Варна на осн. пар.42 ПЗР на
ЗИД на ЗОС, цитираната норма предвижда застроените и незастроените
парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно
строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на
общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането
в сила на този закон подробни градоустройствени планове, да преминат в
собственост на общините. Предвид подробно обсъдените данни в случая и
заключението на СТЕ, че улица „27-ма“, с №1110 по КП от 2008г., не е била
отразявана по нито един действал РП за местността като навлизаща в
процесната реална част към УПИ III-1042 до КП от 2008г., респ. че по РП от
1961г. и по ПУП-ПРЗ от 2003г. общинската улица е била предвидена до
уширението към УПИ №XIX-1041 (част от стар ПИ №1041), но не и с
продължение до имота на праводателя на ищците, няма как да се приеме, че
тази спорна част е била предвидена за улица, за да се обсъжда приложението
на пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОС. Колкото до частта от 585кв.м. по акт №13990 от
21.04.1978г. към ПИ №1041, по делото е недоказано, а в обратен смисъл е и
заключението по СТЕ, тази зона да съвпада с процесната част; по-скоро тя или
съответства на ПИ №1080 по КП от 2008г. с площ 546кв.м., или обхваща ПИ
№1080 с площ от 546кв.м. и ПИ №1079 с площ 126кв.м. по КП от 2008г.
(скици №4, №5 и №9 от заключението), респ. обхваща УПИ №XIX-1041 по РП
от 1961г. и по ПУП-ПЗР от 2003г. (скици №6 и №7 към СТЕ).
Оплакванията за неуважено възражение за придобиване на процесната
реална част по давност от Община Варна, считано след одобряването на КП от
2008г. до исковата молба, са несъстоятелни. Придобивната давност
представлява първичен способ за придобиване на вещни права чрез
фактическо упражняване на съдържанието им в определен от закона срок, с
намерение за присвояване, манифестирано спрямо конкуриращия собственик
или съсобственик, както и спрямо всички трети за спора лица. Тя се състои
както от обективен елемент (фактическо упражняване на правото), така и от
субективен елемент (съзнание и намерение правото да се упражнява като
собствено). Чрез нормата на чл.69 от ЗС е предвидена презумпция за наличие
на своителен анимус, която според концептуалните разяснения, дадени с ТР
№1/6.08.2012г. на ВКС по тълк.д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, се прилага ако
упражняването на фактическата власт от претендента е започнало при такива
обстоятелства, които изключват своителното владение у другите потенциални
собственици. В същото време кадастралният план има подчертано
констативен характер за фактическото положение на място, прието за вярно до
изясняване на противното в съдебно или административно производство.
Поради това записванията в кадастралните регистри на собственика на един
имот нямат никакви вещно-правни последици, а заснените и отразени в
кадастралните карти граници на имотите не са дефинитивно съответни на
действителните имотни такива. Затова с исковете по чл.54, ал.2 от ЗКИР се
цели поправката на пространственото несъответствие на отразеното в КП
фактическо положение с нормативно регламентираното такова, при спор за
материално право – след разрешаване на същия и съпоставяне с
материалноправното положение на страните, съобразно и ТР №8/23.02.2016г.
11
на ОСГК на ВКС. Поради това да се твърди, че вписването на Общината като
собственик на спорната реална част за първи път в КП през 2008г. е дало
начало на своително владение или чрез него Общината е „отделила“ части от
свой имот и ги е „присъединила“ към друг такъв, е изключено. Касае се най-
много до действия по администриране на КК и КР, което няма вещни
последици и не може да обоснове начало на давностно владение. Само дотук
възраженията са неоснователни. Следва да се добави и че единствените данни
изобщо за „позлването“ от Община Варна на процесната част са показанията
на св. С.К., че понякога по отсечката са влизали таксита и линейки, а
автомобили спирали на уширението на улицата (т.е. дори не по отсечката) за
да разтоварват, което е крайно недостатъчно за предпоставките по чл.79 от ЗС.
Съвсем отделен е въпросът за възможността за придобиване по давност на
„улица“ от Общината съобразно предназначението и регулацията на тези
имоти в ЗУТ. Предвид всичко изложено евентуалното придобивно основание
на ответника е също недоказано.
В заключение по изложените съображения съдът намира предявените
искове за основателни и подлежащи на уважаване.
Поради съвпадане на правните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските: С оглед изхода по делото пред ВОС разноските пред ВРС
не следва да бъдат ревизирани.
С оглед изхода по делото пред ВОС на въззиваемите – ищци следва да
бъдат присъдени сторените от тях разноски от 1100.00лв. за адв. хонорар.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №4465/10.12.2024г. по гр. д. №8441/2023г.
на ВРС, 17-ти състав, с което е прието за установено в отношенията спрямо
ответника Община Варна, с адрес на управление гр. Варна, бул. „Осми
приморски полк” №43, представлявана от кмета, че М. Н. П., ЕГН**********,
и Й. Г. П., ЕГН********** (праводатели в хода на делото на М. Г.а И., Т. Г.а
Г.а-М. и Н. Й.ов Г.), са собственици по дарение и покупко-продажба на реална
част с площ от 62 кв.м. от ПИ с идентификатор ***, разположена между
точки 101, 102, 103 и 121 от комбинирана скица №9 на л.272 от делото на
ВРС, която скица, приподписана от съда, съставлява неразделна част от
решението на ВРС, като частта е принадлежаща към собствения на ищците
ПИ с идентификатор №*** по КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед
РД-18-92/14.10.2008г., находящ се в гр. Варна, район „Приморски, ул. „27-ма“
***, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 2350, квартал:
57, парцел II-1043, III-1042, при съседи на имота ПИ с идентификатори №№
***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, и която част погрешно е
отразена в КК и КР, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г, като част от
ПИ №*** (път), собственост на Община Варна, на осн. чл.54, ал.2 от ЗКИР.

12
ОСЪЖДА Община Варна, с адрес на управление гр. Варна, бул. „Осми
приморски полк” №43, представлявана от кмета, да заплати на М. Н. П.,
ЕГН**********, и Й. Г. П., ЕГН**********, сумата от 1100.00лв. –
адвокатски хонорар за защита пред ВОС, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________

13