РЕШЕНИЕ
№ 3501
гр. Пловдив, 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330109327 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от А. П. А., ЕГН ********** против „Изи
финанс“ ЕООД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск с правна
квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, чл. 19 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от
05.10.2017 г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Фиксираният лихвен
процент не отговарял на действително приложения, т.к. уговорената неустойка
представлявала добавък към дог. лихва, при което кредиторът допълнително се
обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на
съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 ЗПК. Уговорената
възн. лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за дължимостта й –
била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била нищожна, като
противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се
стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били
нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на
обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. Прехвърляла
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало
до допълнително увеличаване размера на задълженията. Не било извършено
предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и СЕФ, същите били
изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР, при което
били нарушени изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез уговореното в чл.11, ал. 1
от договора, се въвеждал сигурен източник на доход на икономически по – силната
страна. Неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение за кредитора,
а същевременно – била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от
неизпълнението, т.к. била съизмерима с предоставената заемна сума. Макар да била
1
предвидена като неустойка, сумата представлявала предварително отчетена в
падежните вноски сума, която не била известна на потребителя, съобразно
изискванията на чл. 5 ЗПК. Същата била и в противоречие с обявеното в договора за
общия размер на всички плащания, като разпоредбата не включвала
оскъпяването.Общата сума била подвеждаща за потребителя, при което и той не могъл
да прецени действителния размер на задълженията си и последиците при забава.
Клаузата противоречала на добрите търговски практики и била уговорка във вреда на
потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният
лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на
чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора,
сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването
на т.9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден относно действителния
размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил недействителен.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на
неустойка по чл. 3 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави,
заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие
между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
иска.
Не признава сключване на твърдения договора, като поддържа и ищецът да не
е ангажирал док. за наличието му, същият не бил подписан. Задълженията по него
били погасени доброволно, при което вземанията - признати. Размерът на ГПР бил в
съответствие със закона, като договорът съдържал достатъчно данни за изчисляването
му, а към дог. лихва не следвало да се включва неустойката. Лихвеният процент бил
определен съобразно спецификите на отпусканите кредити, като не противоречал на
добрите нрави. Предвидената неустойка също не противоречала на добрите нрави.
Оценка на кредитоспособността била извършена. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Относно допустимостта /повторно/ – установителният иск подлежи на
разглеждане по същество и ищецът има правен интерес от предявяването му,
независимо дали се установи да му е начислявана и да е плащал или не сума за
неустойка. Факт е, че такава клауза е налична и уговорена в правоотношението, като в
нея принципно се съдържа задължение за плащане на неустойка при определени
условия, при което страната има интерес да установи нейната невалидност, след като е
страна по договора. Плащането/начисляването на сума по нея е свързана с
не/основателност на иск по чл. 55 ЗЗД, какъвто не е предявен, но тези обстоятелства не
са пречка за разглеждане на претенция за преценка действителността на оспорената
2
клауза. Също така, преценката за не/валидност на оспорената клауза се извършва към
момента на сключване на договора, спрямо изначално предвидените й параметри, с
което е свързан и интересът от иска, а не съобразно последващи евентуално
реализирани факти /в т.ч. сбъдване или не на условия за начисляването й/, които имат
значение само по иск за връщане на даденото. След като ищецът твърди да е страна по
договора, винаги има интерес да установи със СПН дали оспорената клауза е
действителна или не, при което искът е допустим – в т.см. т.2 на ТР № 8/12 г. на ВКС;
Определение от 30.01.2019 г. по в.ч.гр.д. 175/20 г. на ПОС и др.
Отделно и извън от горното, въпреки изложените твърдения, ответникът не
ангажира доказателства неустойка да е платена, нито това се установява от наличните,
за да се коментира изобщо дали само иск по чл. 55 ЗЗД би бил допустим.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че предоставената сума от
1500 лева е усвоена от ищеца и впоследствие – изцяло платена на ответника /вж. Опр.
140 ГПК № 7183/16.09.2021 г. – л.51-52/.
Относно договора – ответникът оспорва такъв да е сключен, т.к. липсвал негов
подпис. Договорът е такъв за кредит от разстояние, поради което реален /мастилен/
подпис е изключително възможно да не фигурира в документа и за двете страни.
Последното обаче не води до извод за липсата му, още повече, че самият ответник –
кредитор признава, че сумата именно по договора е платена /погасена/ от ищеца, а
последното само по себе си води до вътрешно противоречие в застъпваните от него
тези.
Договорът от 05.10.2017 г. е за сумата от 1500 лева, като представлява
електронен документ. В горната му част е отразено подписването му чрез платформа
„SignNow.bg”. Съгласно чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Предвид
горното, самата електронна среда, в която се извършва кореспонденцията, е създадена
и контролирана от доставчика и до потребителя достигат единствено неговите
отговори, съответно копие на договор във формата на електронен документ, какъвто е
приложен по делото и е удостоверено неговото подписване. Наред с това от приетата
ССЕ, се установява, което е отделено и за безспорно с доклада, че ответникът е предал
на ищеца, който е усвоил, сумата от 1500 лева по договора на датата, посочена за
сключването му /вж. раздел III КСЧ на ССЕ/. Ответникът прави само бланкетно
оспорване на сключването на договора, но не излага съображения за наличието на
други правоотношения между страните във връзка с установеното плащане на тази
дата за същата сума.
3
С оглед събраните доказателства, анализирани поотделно, в съвкупност и при
взаимовръзка, както и застъпеното от ответника евентуално становище за
действителност на договора, съдът намира, че с категоричност се установява
сключването му между страните, със съдържанието на представения електронен
документ, съгласно изискването чл. 184, ал. 1, изр. първо ГПК.
В чл. 3 е уговорено предоставянето на обезпечение чрез банкова гаранция,
валидна 30 дни след крайния срок за плащане или две физически лица поръчители,
които следвало да отговарят на конкретно определени изисквания. В ал. 2 е
предвидено задължение за плащане на неустойка от потребителя в размер на 781,02
лева при непредставяне на обезпечение, което е разсрочено с всяка погасителна вноска.
След преценка на всички взаимосвързани клаузи относно обезпеченията, съдът
намира, че въведеното задължение за предоставяне на гаранции, както и дължимост на
неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова
гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава
значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители и то двама, т.к. същите
следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и
относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща
сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на
документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и
чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да
се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито
оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора,
който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с
добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването
4
на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи;
вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката
може да изпълнява и наказателна функция.
Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Според вещото лице по приетата ССЕ, която съдът кредитира изцяло като ясно
и компетентно изготвена, процентът, с който би се оскъпил кредитът с постигнатата
уговорка за плащане на неустойка, като годишен процент спрямо главницата е 69,42
%, а месечно – 7,71 %. Тоест за периода на връщане на кредита потребителят би
дължал главницата, дог. лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка,
надхвърляща половината от главницата.
Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост
и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на
вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета
на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и
до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди
от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010
г., IV г. о., ГК/.
5
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26,
ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.
Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което
следва да бъде уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80
ГПК и доказателства за плащане на: 50 лева – ДТ и 180 лева – депозит ССЕ.
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на минимума от 300 лева, който следва да се
присъди лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните А. П. А., ЕГН
********** и „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 3, ал. 2 от
сключения помежду им договор за предоставяне на кредит от разстояние от 05.10.2017
г., уреждаща задължение за плащане на неустойка, е недействителна.
ОСЪЖДА „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Балша“ № 17 да плати на А. П. А., ЕГН **********, с
адрес: ************************, сумата от общо 230 лева /двеста и тридесет лева/ -
разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Балша“ № 17, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2
ЗАдв., да плати на адвокат Е. Г. И., със служебен адрес: ************************,
сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца А. П. А. в производството по настоящото гр.д. № 9327/21 г.
на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___/п/____________________
7