РЕШЕНИЕ
№ 67
гр. Перник, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20251700500018 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 927/04.11.2024 г., постановено по гр.д. № 2977/2024 г. на Пернишкият
районен съд е признато за установено на основание чл. 439 от ГПК, че Б. С. Х. не дължи на
„АПС Бета България“ ООД с ЕИК: *********, поради погасяване по давност на правото на
принудително изпълнение следните суми: 1234,48 лева - главница въз основа на запис на
заповед от 15.05.2008г., за която сума е издаден Изпълнителен лист от 29.09.2008г. по ч.гр.д.
№ 5227/2008г. по описа на РС Перник, както и сумата от 800 лева - главница по запис на
заповед от 28.01.2008г., за която сума е издаден Изпълнителен лист от 10.11.2008г. по ч.гр.д.
№ 5947/2008г. по описа на РС Перник, както направени разноски по делата, за които
вземания е образувано изпълнително дело № 593/2019 год. по описа на ЧСИ А. В., което се
води под № 6974/2023г. по описа на ЧСИ Г.К. с район на действие ПОС. С решението съдът
се е произнесъл и относно разноските по делото.
В срока по чл. 259, ал.1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от „АПС Бета България“
ООД, чрез юрк. Ц., с която се обжалва изцяло постановеното от РС решение, като се излагат
доводи, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Навеждат се твърдения, че с
образуването на изп. дело № 1537/2011 и изп. дело № 583/2019г., но описа на ЧСИ А. В.
1
давността е прекъсната и е спряла да тече по време на изпълнителното производство,
съгласно ППВС № 3/1980 г. Съгласно решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г.
по описа на ВКС, IV гр. о., извършената с т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д.
№ 2/2013 г., ОСГТК, с което ППВС № 3/1980 г. е обявено за изгубило сила отмяна на
постановлението поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение -
26.06.2015 г.; до тази дата приложимо е предходното тълкуване, т. е. по време на
изпълнителното производство давността не тече. Следователно от 2011 г. до 26.06.2015 г,.
погасителната давност по двете изпълнителни дела е спряла да тече. След 26.06.2015 г. е
приложимо новото тълкувателно решение на ВКС, по силата на което давността се прекъсва
с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, като в хода на
изпълнителното производство давността не спира, а се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. В продължение излага, че през
2019г., в законовия 5-годишен давностен срок, считано от 26.06.2015г., „АПС БЕТА
БЪЛГАРИЯ“ ООД е образувало ново изп. дело № 583/2019г. по описа на ЧСИ А. В., въз
основа на горепосочените изпълнителни листове, по което дело са депозирани многократно
молби за извършване на изпълнителни действия и са извършвани множество изпълнителни
действия, като с действията си е прекъснал давността и след всяко от което е започвала да
тече нова 5- годишна давност. След предаването на архива на ЧСИ А. В. е образувано и
изпълнително дело 6974/2023 по описа на ЧСИ Г. К., където също са искани действия. Моли
се съда за постановяване на решение, с което да бъде отменен постановения от първата
инстанция акт. Прави се искане за присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответната
страна – Б. С. Х., чрез адв. Н. Ц., с който същата се оспорва изцяло като неоснователна и
неаргументирана. Сочи, че направените с жалбата оплаквания за неправилност на
атакуваното решение са бланкетни и липсват каквито и да е доводи в тази насока. На
следващо място отбелязва, че въззивната жалба съдържа личен прочит относно
изчислението на давността в конкретния случай. В продължение се твърди, че ответникът не
ангажира доказателства, съобразно разпределената доказателствена тежест, нито признава
иска по същество, а единствено моли съда за отхвърляне на предявените претенции. Въз
основа на изложените доводи за правилност на постановеното от районния съд решение се
моли съда същото да бъде потвърдено изцяло. Прави се искане за присъждане на сторените
по делото разноски.
Пернишкият окръжен съд при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна
проверка не установи съществуването на основания за нищожност и недопустимост на
обжалваното решение, поради което намира, че то е валидно и допустимо.
Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК при проверка на правилността на решението, въззивният
съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Фактическата обстановка относно релевантните за спора факти е установена от
писмените доказателствата пред РС като от същите е видно, че оспорените вземания по чл.
2
439 ГПК касаят суми по Изп. лист от 29.09.2008г., издаден въз основа на ЗИПЗ по чл. 417
ГПК от 29.09.2008г. по ч.гр.д. № 5227/2008г., с който ищецът Б. Х. е осъден да заплати на Ти
Би Ай Кредит ЕАД сумите в размер на 1234,48лв. - главница въз основа на запис на заповед,
издадена на 15.05.2008г., в ***, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението в съда - 29.09.2008г., до окончателно изплащане на
вземането, сумата от 25,00лв. - държавна такса, както и сумата от 40лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение. И Изп. лист от 10.11.2008г., издаден въз основа на ЗИПЗ по
чл. 417 ГПК от 10.11.2008г. по ч.гр.д. № 5947/2008г., с който ищецът Б. Х. е осъден да
заплати на Ти Би Ай Кредит ЕАД сумите в размер на 800лв. - главница по запис на заповед ,
издадена на 28.01.2008г. в ***, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 10.11.2008г., до окончателно изплащане на вземането; сумата от 25лв.,
представляваща държавна такса на съда, както и 40лв., представляващи юрисконсултско
възнаграждение. Въз основа на гореописаните два броя изпълнителни листове пред ЧСИ А.
В. са били образувани изп.д. № 839/2011г. по първия лист и изп.д. № 1537/2011 г. по втория
лист. И двете дела са образувани през 2011г., като в последствие са прекратени с влезли в
сила постановления по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като на гърбовете на изпълнителните листа са
поставени надлежно печати, съгласно които: Изп. дело № 839/2011 г. е било образувано по
молба на взискателя на 01.07.2011 г., въз основа на Изп. лист от 29.09.2008г., издаден въз
основа на ЗИПЗ по чл. 417 ГПК от 29.09.2008г. по ч.гр.д. № 5227/2008г., като по същото на
29.12.2011г. е била връчена ПДИ до длъжника, а последното реално извършено и годно да
прекъсне давността изпълнително действие е било реализирано на 02.12.2011г.; Изп. дело №
1537/2011г. е било образувано на 05.10.2011 г., въз основа на Изп. лист от 10.11.2008г.,
издаден въз основа на ЗИПЗ по чл. 417 ГПК от 10.11.2008г. по ч.гр.д. № 5947/2008г., като по
същото на 13.03.2012г. е било връчено ПДИ до длъжника, а последното реално извършено и
годно да прекъсне давността изпълнително действие е било реализирано на 21.02.2012г. По
отношение на тези две дела липсва друга информация освен посочената на гърба на
изпълнителните листа, т.к. същите са били унищожение от ЧСИ А. В., съобразно
разпоредбата на чл. 5, ал. 5, т. 1 от Наредба № 4/06.02.2006г. за служебния архив на частните
съдебни изпълнители, за което обстоятелство е издадено Удостоверение изх. №
56596/11.10.2023г. по описа на ЧСИ Г. К., заверено копие от което е приложено като
доказателство по делото пред РС.
Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят приетата за установена от
първоинстанционния съд фактическа обстановка.
По оплакванията във въззивната жалба въззивният съд излага следното:
С образуването на изп. дело на първо място молбата е прекъснала срока по чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК и на следващо – погасителната давност е прекъсната съгл. чл.116, б. „в” ЗЗД,
съот. при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира, съгл.
ППВС № 3/18.11.1980 г. /приложимо по отношение на висящите към този момент изп.
производства – до датата на обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
3
ОСГТК на ВКС - така ТР № 3/2020 г. от 28.03.2023 г., на ОСГТК на ВКС, решение №
170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, VІ г. о., решение №51/21.02.2019 по дело
№2917/2018 на ВКС, ГК, IV г.о. и др./. Предпоставките и действията за прекъсването на
срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не са обусловени от тези за прекъсването и спирането на
давностния срок, както и обратно – прекратяването на изп. производство на осн. чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК има значение за датата от която нова погасителна давност започва да тече. Затова
срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е започнал да тече отново, считано от следващия ден на
последните поискани „същински“ изпълнителни действия по см. на т.10 от ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС по горецитираните изп. дела -
02.12.2011г., съответно - 21.02.2012г. От информацията по горецитираните изп. дела,
посочена на гърба на изпълнителните листа, се установява, че в продължение на 2 години,
считано от 02.12.2011г., съответно от 21.02.2012г. от взискателя не са поискани „същински“
изпълнителни действия по см. на т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС /няма такъв характер проучването на имущественото състояние на
длъжника, внасянето на такса след направеното искане за прилагането на изп. способ, както
и поканата за доброволно изпълнение/, поради което изп. производства са прекратени на
02.12.2013г., съответно - на 21.02.2014г., на осн. чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК. Прекратяването е
настъпило по силата на закона и без правно значение за това е дали съдебният изпълнител
ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, и
не рефлектира върху датата, от която се отчита началото на давностния срок за вземането.
Датата на прекратяването е преди постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. и обявяването за
изгубило сила на ППВС № 3/1980 г., при което по отношение на погасителната давност е
приложимо тълкуването, дадено с ППВС № 3/1980 г. и новата давност започва да тече от
датата на прекратяване на изп. производство – 02.12.2013г., съответно - 21.02.2014г.
/решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, VІ г. о. и мотивите към т. 3 от
ТР № 2 от 4.07.2024 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2023 г., ОСГТК/, а не от датата 26 юни 2015 г.
според нововъзприетото тълкуване в ТР № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на
ВКС. Цитираното в жалбата решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. по описа
на ВКС, IV гр. о. е интерпретирано и тълкувано избирателно от жалбоподателя, извън
контекста на фактите по настоящия спор и приетото в същото решение, както и
разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 2 от 4.07.2024 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2023 г., ОСГТК, че даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на
ВКС разрешение се прилага от датата 26 юни 2015 г. и то само по отношение на висящите
към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са прекратени преди
това. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., както е в
процесния случай, срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от
момента на прекратяването на изпълнителното производство. Ето защо, доводите на
жалбоподателя в обратен смисъл са в противоречие с посочената практика на ВКС и са
неоснователни. Ето защо, доводите на жалбоподателя в обратен смисъл са в противоречие с
посочената практика на ВКС и са неоснователни.
Постоянна е практиката на настоящия въззивен състав, че тъй като при влизане в сила
4
на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК (в резултат на липса на подадено възражение по
чл. 414 ГПК), удостоверените в нея притезания, са безспорни (установени с аналогичен на
силата на пресъдено нещо ефект), то намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД
– от този момент срокът на новата давност е всякога пет години, дори и вземанията да са се
погасявали с кратка погасителна давност. Затова считано от 02.12.2013г., съответно -
21.02.2014г. 5-год. погасителна давност за вземанията изтича на 02.12.2018г., съответно -
21.02.2019г.
При доказателствена тежест на ответника-взискател не се установява положителният
факт, че считано от 02.12.2013г., съответно - 21.02.2014г. 5-годишният давностен срок по чл.
117, ал. 2 ЗЗД е прекъсван или спиран до датата 16.04.2019г., когато в последствие двата
изпълнителни листа по искане на цесионера /ответника/ „АПС Бета България“ ЕООД са
приведени отново в изпълнение, като въз основа на същите на 16.04.2019г. е образувано изп.
дело № 593/2019г. по описа на ЧСИ А. В.. Следователно, считано от 02.12.2013г., съответно -
21.02.2014г., 5-годишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД не е прекъсван или спиран и е
изтекъл на 02.12.2018г., съответно - 21.02.2019г., т.е. преди датата на образуването на изп.
дело № 593/2019г. по описа на ЧСИ А. В. – 16.04.2019г.
Съобразно това образуването на изп. дело № 593/2019г. по описа на ЧСИ А. В. на
16.04.2019г. не може да бъде преценявано като действие, прекъсващо давността, след като
същото е предприето в условията на веднъж и вече изтекла погасителна давност, дори и
действията да са били от вида на посочените в чл. 116, б. "в" ЗЗД. Действието не е породило
предвидения в чл. 116 б. "в" ЗЗД ефект на прекъсване на давността, тъй като за прекъсване
на погасителна давност може да се говори само преди изтичане на погасителната давност.
По същата причина, без значение е и дали след 16.04.2019г. по изп. дело № 593/2019г. по
описа на ЧСИ А. В. е било извършено друго действие, което е от вида да прекъсне давността
за вземането, тъй като то би било предприето след изтичането на давностния срок и
погасяване по давност на удостоверените в изп. листа вземания, а такива действия не могат
да имат нито процесуалноправни, нито материалноправни последици.
Като последица от изтеклия давностен срок, единственият възможен краен извод
предвид доказателствата по делото е, че удостоверените в изп. листа вземания на ответника
са се погасили по давност и предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е основателен.
С решението си РС е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат с тези
на въззивния съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта за разноските,
правилно разпределени между страните при спазване на правилата по чл. 78 ГПК.
Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски по
въззивното производство.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят следва да понесе претендираните и доказани от въззиваемата страна
5
разноски по делото от 560 лв. – заплатено адв. възнаграждение (съгласно представения
договор за правна защита, включително и удостовереното в същия, че уговореното адв.
възнаграждение от 560лв. е платено изцяло в брой, и списък по чл. 80 ГПК).
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 927/04.11.2024 г., постановено по гр.д. № 2977/2024 г.
по описа на Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА „АПС Бета България“ ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул. „България“ № 81В, ап.3, да заплати на Б. С. Х., с ЕГН
********** ***, чрез адв. Н.Ц., сумата 560 лева – разноски по въззивното производство
пред ОС - Перник.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6