Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
V-14 Година 2019,
11 март гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският окръжен
съд, пети въззивен граждански състав
на четиринадесети февруари година
две хиляди и деветнадесета,
в
откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАЛИНА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.мл.с.ВАНЯ
ВАНЕВА
секретар Ани
Цветанова
като разгледа
докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско
дело № 49 описа за 2019 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е
образувано по въззивната жалба „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София с ЕИК *********,
против решение № 81 от 02.11.2018
г. по гр.д.99/2018 г. по описа на Царевски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от
въззивното дружество иск за установяване на вземане в полза на ищцовото
дружество спрямо ответника Н.Н.У. от гр.К., за сумите: 3 971,98 лв
главница, дължима по договор за потребителски кредит (ДПК) № 50066522281, ведно
със законната лихва върху главницата, начиная от подаване на заявлението до
изплащане на вземането, с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр.чл.415, ал.1 ГПК, и чл.86 от ЗЗД. Твърди се, че решението на БРС е
неправилно, и по-конкретно - че са неправилни и необосновани изводите на съда,
че вземането е недължимо поради това, че настъпилата предсрочна изискуемост на
вземането не е била съобщена на длъжника. Сочи се, че ищецът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от Закона за кредитните
институции, поради което чл.60, ал.2 от ЗКИ, съответно и т.18 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК, е
неприложимо в настоящия случай. Твърди се, че съгласно чл.12.3 от Общите
условия към Договора за потребителски кредит, при просрочване на една месечна
вноска с повече от 30 календарни дни, ДПК автоматично се прекратява и се
обявява неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредитополучателят
да се уведомява за това. Претендира се отмяна на решението на ЦРС и
постановяване на решение, с което искът се уважава в пълен размер. Не са
ангажирани нови доказателства.
Въззиваемият Н.Н.У., представляван в производството от назначения му от съда особен представител
– адв. Р.Димитрова, представя в
срока по чл.263 от ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва
като неоснователна. Твърди се, че противно на твърденията на въззивника за
последиците от чл.12.3 от ОУ към ДПК, визираното в тази разпоредба на ОУ
прекратяване на договора следва да е подчинено на чл.87, ал.1 от ЗЗД, и предвид
писмената форма на договора за кредит, изявлението за прекратяването му следва
да е в същата форма, като на длъжника следва да се даде подходящ срок за
изпълнение, което по делото не само не се установява да е сторено, но не се и
твърди от въззивника. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение. Също
не ангажират нови доказателства.
Въззивната
жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок,
от легитимирано лице, поради което е допустима.
С оглед твърденията на страните и
събраните по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна,
следното:
Производството пред първоинстанционният
Царевски районен съд е образувано по исковата молба на въззивника „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София, за приемане за установено по
отношение на ответника Н.Н.У., съществуването на вземане в полза на ищцовото
дружество против ответника, за сумите: 3 971,98 лв главница, дължима по
договор за потребителски кредит № 50066522281, ведно със законната лихва върху
главницата, начиная от подаване на заявлението до изплащане на вземането, за
които суми е издадена Заповед № 302 от 24.10.2017 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.501/2017 г. по описа на ЦРС. Твърди се,
че по Договор за потребителски кредит № ********** от 12.05.2014 г., сключен
между страните, ищецът е предоставил на ответника сумата от 2 650 лв, при
срок за погасяване на кредита – 36 месеца, месечна вноска в размер на 264,99 лв
съгласно погасителния план към договора, и уговорени в договора ГПР, ГЛП и
лихвен процент на ден, по който договор, ответникът като кредитополучател
първоначално е подал молба (от 15.04.2015 г.) за отлагане на две вноски по
погасителния план, между страните е бил сключен съответният Анекс към договора,
с който е приет нов погасителен план. Впоследствие, на 03.12.2015 г. ответникът
отново е подал молба за промяна на погасителния план и за безплатно отлагане на
три вноски, заради което на 15.12.2015 г. е бил подписан нов Анекс към договора
с нов погасителен план. Твърди се, че при уговорените с последния анекс към
договора 43 броя погасителни вноски, ответникът е заплатил само 23 вноски,
последната – на 30.11.2016 г., след което е спрял да погасява кредита си,
поради което, на основание чл.12.3 от ОУ към Договора за потребителски кредит,
на 10.01.2017 г. е настъпило автоматично прекратяване на договора и обявяване
на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща
на клиента си уведомление, покана, предизвестие или др. Твърди се, че въпреки
разпоредбата на чл.12.3 от ОУ, на 11.01.2017 г. ищецът е изпратил на ответника
уведомително писмо, с което му е съобщено, че договорът е прекратен и е обявена
неговата предсрочна изискуемост. Посочено е, че към момента на предявяване на
иска, плащанията от страна на длъжника са в общ размер на 6 291,33 лв, с
част от които е погасено задължение по номинала на ДПК по погасителния план
(6 097,64 лв), а с част – начислени лихви за просрочие (193,69 лв)
съгласно т.12.1 от ОУ. Претендира се сумата от 3 971,98 лв – главница –
„остатъчно задължение“ по ДПК, ведно със законната лихва върху главницата,
начиная от подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Предявените
искове са с правно основание чл.415 ГПК, вр.чл.9 и сл. от ЗПК, вр.чл.240-241 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ответникът,
представляван в производството от назначения му по реда на чл.47, ал.6 от ГПК
особев представител – адв. Р.Димитрова, е оспорил исковете с представен в
законовия срок писмен отговор на исковата молба. Клаузите на договора и на
анексите към него, с които страните са уговорили годишен лихвен процент в
размер съответно на 115,62%, 153,24% и 163,94%, са оспорени като нищожни, тъй
като накърняват добрите нрави. Заявено е, че при размерите на основния лихвен
процент за страната към датата на подписване на договора – м.май 2014 г. и
съдебната практика, съгласно която противно на добрите нрави е уговаряне на
компенсаторна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и
уговаряне на възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния
размер на законната лихва, размерът на възнаградителната лихва по процесния
договор би следвало да не надвишава сумата от 2 427,36 лв, т.е.цялото
задължение на ответника по ДПК би следвало да е 5 072 лв, при което с
изплатената от ответника сума по ДПК – 6 291,33 лв, той би следвало да е
погасил задължението си по договора изцяло.
С
обжалваното решение първоинстанционният ЦРС е отхвърлил изцяло предявените
искове, като е приел, че поради липсата на доказателства за надлежно връчване
на ответника на уведомителното писмо от 11.01.2017 г., изпратено от ищеца,
предсрочната изискуемост на ДПК не е настъпила.
При
извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По
наведените от въззивника оплаквания за неправилност на решението, по които
въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Видно
от приложеното ч.гр.д.501/2017 г. по описа на ЦРС, на 23.10.2017 г. ищцовото
дружество е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК против ответника Н.У. за сумата от 3 971,98 лв, посочена като главница,
както и за 28,52 лв – законна лихва за забава от 21.10.2016 г. (датата на
изпадане на длъжника в забава по ДПК №
********** от 12.05.2014 г.) до 10.01.2017 г. – датата на прекратяване
на договора, законна лихва и разноски. Заявлението е уважено, като е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за претендираните суми по
заявлението. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК и на заявителя е указана възможността
за предявяване на иск по чл.422 от ГПК. В законовия срок е предявен настоящият
иск за установяване на дължимост на сумата за главница и законна лихва, като в
исковата молба ищецът изрично е заявил, че не предявява иск за дължимостта на
мораторната лихва за забава.
Видно
от приложените към исковата молба доказателства, на 12.05.2014 г. между ищцовото дружество и ответника е сключен процесният
договор потребителски кредит №
********** – PROFI Made,
по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата от 2 650 лв
при срок на издължаване - 36 месеца, размер на месечна вноска 264,99 лв, дата
на погасяване – 20-ти ден от месеца и посочени ГПР – 201,57%, годишен лихвен
процент – 115,62 %, лихвен процент на ден – 0,32% и общо задължение –
9 339,64 лв. На същата дата са подписани от ответника: декларация във
връзка с обработката на лични данни, Карта на клиента и Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити. Ответникът е
декларирал, че е запознат и приема приложимите към договора общи условия.
С
молба от 15.04.2016 г. ответникът е поискал да бъде направена промяна в погасителния
му план, като бъдат отложени две погасителни вноски. Между страните е подписан
Анекс № 1 към ДПК за отлагане на вноски, с който са били отложени вноски № 10 и
11 и е бил изготвен нов погасителен план, като в Анекса е посочено, че поради
поисканото отлагане на вноски, ГПР по заема става 153,24%, годишният лихвен
процент – 96,61 %, изчислен на база остатъчната главница 30 дни преди падежа на
първата отложена вноска. С новия погасителен план, броят на погасителните
вноски е станал 40, а падежът на последната вноска – 20.09.2017 г.
С
молба от 03.12.2015 г. ответникът отново е поискал да бъде направена промяна в
погасителния му план, като бъдат отложени три погасителни вноски. Между
страните е подписан Анекс № 2 към ДПК за отлагане на вноски, с който са били
отложени вноски № 18, 19 и 20 и е бил изготвен нов погасителен план, като в
Анекса е посочено, че поради поисканото отлагане на вноски, ГПР по заема става
163,94%, годишният лихвен процент – 96,6 %, изчислен на база остатъчната
главница 30 дни преди падежа на първата отложена вноска. С новия погасителен план,
броят на погасителните вноски е станал 43, а падежът на последната вноска –
20.12.2017 г.
В
исковата си молба ищецът твърди, че ответникът е заплатил само 23 пълни
погасителни вноски, като по този начин е погасил от общото си задължение,
сумата от 6 097,64 лв, поради което се претендира остатъкът от
3 971,98 лв.
От
приетото, като доказателство и неоспорено от ответника извлечение по сметка към
Договор за потребителски кредит №
********** от 12.05.2014 г. се установява, към 02.03.2018 г. ответникът е
заплатил по кредита и двата анекса обща сума в размер от 458, 80 лв. След
приспадане на платените суми в счетоводството на ищцвото дружество е отразено,
че дължи обща сума в размер от 6 097,64 лв –главница и лихви. Последното
плащане от ответника е извършено на 20.10.2016 г.
Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по което е образувано
ч.гр.д.501/2017 г. на ЦРС е подадено на 23.10.2017 г. – 2 месеца преди изтичане
срока на договора, съобразно последния подписан между страните Анекс.
При
така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
За
да се уважи предявеният иск, ищецът следва да докаже фактите, които твърди, че
обуславят исковата му претенция, в т.ч. наличието на сключен договор за кредит,
изпълнение на договорните си задължения за предоставяне на заемната сума, при
което за ответника е възникналото задължение за нейното връщане. Ищецът следва
да докаже вземанията си и по размер. Ответникът следва да проведе насрещно
доказване по тези факти, както и да докаже всички факти, които сочи да
изключват, унищожават или погасяват процесните вземания, в т.ч. и възражението
си за наличие на законови предпоставки за обявяване на договора за
недействителен или за недействителност на отделни клаузи.
Ответникът,
чрез назначения му особен представител адв. Р.Димитрова, е оспорил исковата
претенция с възражението, че е налице недействителност на клаузите в процесния
договор за потребителския кредит, посочващи размера на дължимите размери за ГПР
и годишен лихвен процент. Заявено е, че така посочените в ДПК и в анексите към
него лихвени проценти противоречат на добрите нрави, тъй като надвишават в пъти
приетите в съдебната практика максимални размери за възнаградителна и за
компенсаторна лихва, поради което клаузите са нищожни. Ответната страна е
заявила, че предвид нищожността на клаузите за лихви, заплатената от ответника
сума е погасила изцяло задължението на ответника по процесния договор.
По
повод възраженията на ответника с отговора му на исковата молба, с нарочна
писмена молба ищецът е изложил съображения защо счита, уговореният в процесния
договор лихвен процент от 115.62% не е прекомерен, съотв.не е налице
противоречие на добрите нрави. Ищецът се позовава принципа на свободно
договаряне между правните субекти (чл.9 от ЗЗД) и твърди, че в случая страните по своя воля са се съгласили да сключат договор за кредит
с годишен лихвен процент от 115.62 %, а ответникът като кредитополучател се е
съгласил с тази цена на кредита, след като е получил предварително стандартен
европейски формуляр за сравняване на различни предложения. Твърди се, че след
като понятието „добрите нрави" не е изрично дефинирано, а преценката се
прави във всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на добрите
нрави не може да бъде изведено по тълкувателен път, като при твърдение за
нарушение на чл.9 ЗЗД, ответникът е следвало да посочи кои конкретно добри
нрави са нарушени. Изложени са съображения, че лихвите при небанковите
институции са по-високи, и при тях меродавна е пазарната цена на кредитите в
сектора, а не законната лихва, поради обстоятелството, че паричният ресурс на
небанковите институции е многократно по-скъп от този на банките с оглед на
факта, че не могат да осъществяват влогонабиране, а и с оглед риска, който небанковите
финнсови институции поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели,
които не могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи
до ниска кредитоспособност. Сочи се, че понастоящем горна граница на
договорната лихва не съществува, съгласно чл.2 от Постановление № 5 от
18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и
фирмите, лихвите по кредитите, депозитите и влоговете в левове се договарят
между банките и кредитополучателите, съответно депозантите (вложителите), на
пазарна основа, ПМС № 72 от 08.04.1994 г. за определяне на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута е издадено на основание чл.86, ал.2
от ЗЗД и намира приложение само за определяне на размера на законната лихва по
чл.86, ал.1 от ЗЗД. Ето защо се твърди, че не е налице законовата регламентация
на максимален размер на договорната лихва,съотв.размерът й може да бъде
уговарян свободно между страните, но до размера на 5-кратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС.
Поради това не е налице нищожност на уговорения лихвен процент поради
надвишаване на трикратния размер на законната лихва. Твърди се на следващо
място, че от датата на сключване на процесния договор обществените условия са
променени значително, което води до това, че възнаграждението за кредитора по
договор за „бърз“ кредит вече достига пет пъти размера на законната лихва. Сочи
се още, че изменението в обществените условия е довело и до промяна в
законодателството по отношение на договорите за потребителски кредит -
изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от 23.07.2014 г., с
което е въведен максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ
общите разходи по кредита (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС, т.е.въведен е максимален размер на ГПР, който към момента е
приблизително 50%. Твърди се, че този максимален размер на ГПР предполага
лихвен процент от максимален размер също 50%, който следва да бъде съобразен
при преценка на „противоречие с добрите нрави“, тъй като в противен случай
следва извод, че законодателно се налага максимален лихвен процент в
противоречие на добрите нрави. На последно място се твърди, че сключеният
договор за потребителски кредит има характеристиките на търговска сделка за
кредитора по него, което обосновава приложимостта на разпоредбите за
търговските сделки и за другата страна, от което следва извод за приложимост на
разпоредбата на чл.430, ал.2 от ТЗ, а именно, че заемателят плаща лихва по
кредита, уговорена с банката, чийто размер законодателят не е ограничил с добрите
нрави.
Настоящият състав не
споделя изложените от въззивника съображения за липсата на противоречие между
клаузите за договорените ГПК и годишен лихвен процент, от една страна, и от
друга – „добрите нрави“, съотв.твърденията на ищеца за валидност на тези
клаузи.
Сключеният
между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл.9 и сл. от ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, ДПК е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК съдържа
изискванията за форма на договора
за потребителски кредит, а съгласно чл.11, ал.2 от ЗПК, общите условия са неразделна част от ДПК
и всяка страница се подписва от страните по договора. От събраните по делото
доказателства се установява, че по – голяма част от императивно определеното
съдържание на договора е налице.
Съдът намира за основателни възраженията на ответника за недействителност
на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави, на клаузите за размер на ГПР и на
годишен лихвен процент, със следните съображения:
Както се посочи по-горе, уговореният между страните по процесния ДПК
годишен лихвен процент, е 115,62%, при основен лихвен процент в размер на
10,05% към датата на подписване на процесния ДПК, съотв.размер на законната
лихва към същия момент - 20,05%, уговорената възнаградителна лихва надвишава
5,767 пъти законната лихва по просрочени задължения. Уговореният в процесния
договор ГПР – 201,57%, надвишава 20,057 пъти законната лихва по просрочени
задължения.
Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави
се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички
обстоятелства, относими към нея. С решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС, 2-ро г.о.
по гр.д.№ 5093/2007 г. е прието, че за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг;
няма изискване възнаградителната лихва да е равна на законната лихва, но с
оглед изискването на закона при договаряне да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те
налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително. С решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д.
№ 315/2005 г. на ВКС, 2-ро г.о. е прието, че максималния размер на договорната
лихва е ограничен единствено от чл.9 от ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави, а противно на
добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва
за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна
лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
Настоящият съдебен състав възприема трайната съдебна практика, наложила
критериите за добри нрави при уговаряне на
възнаградителната лихва при обезпечените и необезпечените кредити и приема, че
уговарянето на по-голям от 3-кратния размер на законната лихва по просрочени
задължения накърнява добрите нрави,
поради което не споделя доводът на възивника, че максималният размер на
възнаградителната лихва, който да не противоречи на добрите нрави е 5-кратния размер на законната
лихви по просрочени задължения, както е прието с изменението на ЗПК досежно ГПР,
прието след сключване на настоящия ДПК. Ето защо клаузата за възнаградителната
лихва е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
По същите съображения съдът приема за нищожна поради накърняване на добрите
нрави, клаузата в процесния договор за потребителски кредит, предвиждаща
заплащане на ГПР в размер на 201,57%. Независимо от по-скъпия паричен ресурс на небанковите институции поради
липсата на възможност да осъществяват влогонабиране, а и с оглед риска, който
поемат с отпускане на кредити на кредитополучатели, които не могат да получат
такъв от банките, възнаграждението за кредитора по договор за „бърз“ кредит не
може да бъде неограничено, което е довело и до нормативното регулиране на ГПР с
изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от 23.07.2014 г., с
което е въведен максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ
общите разходи по кредита (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС, т.е.въведен е максимален размер на ГПР. Макар изменението на
чл.19 от ЗПК да е прието 2 месеца след сключване на процесния договор, следва
да се съобрази, че волята на законодателя, отчитаща настъпилите промени в
обществените отношения, е да се ограничи възнаграждението на кредитора по тези
кредити до размер, който да овъзмезди кредитора за направените от него разходи
по кредита в едни разумни граници. Ето защо, макар изменението на ЗПК да е
прието след подписването на процесния договор, съдът намира, че по отношение на
максималния размер на ГПР следва да се съобрази с приетата от законодателя
горна граница – не по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Към момента
на сключване на процесния ДПК, законната лихва е била 20,05%, съответно –
според настоящия състав, ГПР не следвало да е по-висок от 100,25%, т.е. уговорения
в процесния ДПК ГПР от 201,57% надвишава 10,53 пъти законната лихва по просрочени
задължения, и приблизително 2 пъти въведения със закона максимален размер на
ГПР. Ето защо клаузата за ГПР в процесния договор е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, поради противоречие с
добрите нрави.
Размерът на сумата, която кредитополучателят следва да върне на кредитора
си по процесния кредит като възнаградителна лихва, надвишава почти три пъти
размера на главницата по предоставения заем. Главницата по кредита, от ищецът е
предоставил на ответника, не е голяма от гледна точка на финансовата институция
(2 650 лв). Като съобрази това, срокът, за който е предоставен кредитът – 3
години, както и, че ищцовото дружество е икономически по-силна страна, която
извършва дейността по предоставяне на потребителски кредити по занятие, съдът
намира, че клаузите от договора за заем, предвиждащи задължение за ответника за
заплащане на възнаградителна лихва при годишният лихвен процент от 115,62%, както и ГПР в размер на 201,57%, са
нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.трето от ЗЗД, като накърняващи
добрите нрави. Без значение е обстоятелството какъв е бил пазарът на финансови
услуги в сферата на кредитирането от небанкови финансови институции към момента
на сключване на процесния договор за кредит, дали други финансови институции са
предоставяли кредити при по-високи лихвени проценти
в сравнение с тези на кредитите, предлагани от ответника, и съответно с
процесния. Това е така, тъй като преценката за нищожност се прави с оглед на
всички обстоятелства, при които съответният кредит е сключен, а не само въз
основа на размера на лихвата.
Поради недействителността на клаузите от договора, определящи размера на
годишния лихвен процент и на ГПК, кредитополучателят не дължи плащане на лихва
по тези клаузи.
По признание на ищеца, ответникът вече му е заплатил сумата от общо
6 097,64 лв, при получен кредит в размер на 2 650 лв. Ето защо
настоящият състав приема, че искът за остатъка по договора в размер на
3 971,98 лв, формиран от посочените в ДПК годишен лихвен процент и ГПР, е
неоснователен и недоказан.
За
пълнота, предвид въведените от въззивника с жалбата му оплаквания (с оглед
мотивите на първоинстанционния съд), че т.18 от ТР решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК, е неприложимо в настоящия случай, следва
да се отбележи, е според настоящия съдебен състав,
Безспорно
ищцовото дружество не е кредитна институция по смисъла на чл.1 от Закона за кредитните
институции,
а финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 от същия закон. По делото няма
доказателства изпратеното до ответника У. уведомително писмо от 11.01.2017 г.
да е получено от него. Настоящият съдебен състав приема, че предсрочната изискуемост
следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл. 20а, ал.2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на
едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащане и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост
по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че
ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението
не са били изискуеми. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Независимо от
обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се
съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем,
е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Не съществуват
правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно
третиране на предсрочната изискуемост
на кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови институции и тези,
отпускани от търговските банки. Няма основание заемодателят, който е финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника,
че счита кредита за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го
поставило в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие
предоставя в заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Липсва
основание за поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови
финансови институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по
договори за банкови кредити.
По
тези съображения настоящият съдебен състав счита, че и при договор за кредит,
сключен от небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост
при неплащане на определен брой вноски, предсрочната
изискуемост на вземанията по този договор
не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението
кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,
и това волеизявление да е достигнало до длъжника.
На
второ място, дори да се възприеме тезата на ищеца относно неприложимостта на
разрешенията, дадени в т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, то дали е
настъпила предсрочната изискуемост
на цялото задължение по сключения договор за кредит към момента на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК следва да се преценя съобразно
уговореното между страните. В т.12.3 от Общите условия по договор за кредит на
ищцовото дружество е посочено, че в случай на просрочие на една месечна вноска
с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо да се
изпраща на длъжника уведомление, покана, предизвестие и др. Независимо от това,
настоящият състав приема, че в процесния договор за кредит не е предвидена
автоматична предсрочна изискуемост
на непогасения остатък от кредита, тъй като, видно от цитираната клауза от ОУ,
страните са се съгласили, че при просрочие на една вноска с повече от 30 дни,
настъпва "обявяване на неговата предсрочна
изискуемост“, без да е необходимо да се
изпраща покана, предизвестие или уведомление на длъжника. Използваният термин
"обявяване" предполага изявлението на кредитора да достигне до длъжника.
Оповестяването само по себе си изключва автоматичната предсрочна
изискуемост- няма как да има обявяване без
да има уведомяване. След като е използвана тази дума, независимо от
последващото съдържание на клаузата на договора, а именно, че не следва да се
изпраща покана, за да настъпи предсрочната
изискуемост, съдът приема, че това следва
да бъде оповестено на длъжника. Очевидно това е схващането и на ищцовото
дружество, което е изпратило уведомление до длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост.
Поради обстоятелството, че изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост
не е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК, тя не е настъпила и това обуславя
неоснователност на предявения иск за непогасената към 23.10.2017 г. част от
задължението (вноските № 41-43).
Поради
съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, макар при различни мотиви,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран
от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 81 от 02.11.2018 г. по гр.д.99/2018 г. по описа на Царевски районен
съд.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.