РЕШЕНИЕ
№ 112
гр. С., 07.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя Ст. Шопова
при участието на секретаря Софка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Зоя Ст. Шопова Въззивно гражданско дело №
20255400500099 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
С решение № 4/20.01.2025 г. по гр.дело № 76/2024 г. Ч.
районен съд ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 от
ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗС спрямо В. Р. М., че ищците М. Г.а В. и Д. Г. В.
са собственици на основание наследство и давностно владение на поземлен
имот №*, с площ от 103 кв.м., участващ в УПИ* – *,*, * в кв.* по плана на с.З.,
община Ч., при граници на поземления имот: път, ПИ*, ПИ*, № *и ПИ № *.
С решението също така Ч. районен съд ОТМЕНЯ на
основание чл.537, ал.2 от ГПК съставения констативен нотариален акт №*,
том*, рег.№ 1744, дело № 319/07.09.2021 год. по описа на нотариус Христина
Даскалова – рег.№ 686 на НК на РБ, вписан в Службата по вписванията при
РС – Ч. вх. рег.№ 719, дв. вх.№ 718, акт №*, том*I, дело № 429 от 07.09.2021
год., в частта, с която В. М. е признат за собственик на посочения в т.2
недвижим имот, а именно: дворно място с площ от 103 кв.м., съставляващо
1
ПИ* по плана на с.З., утвърден със Заповед № 368/10.10.1989 год. на
председателя на ИК на ОНС гр.С., който имот попада с цялата си площ от 103
кв.м. в отредения за него в съсобственост УПИ* – 107, 114, 115 в кв.* по плана
на селото, целият с площ 787 кв.м., с неуредени регулационни сметки, при
граници на поземления имот: път, ПИ № 108, ПИ*, №262 и ПИ* и при
граници на УПИ: улица, УПИ*II – 108, улица и УПИ*I - 106.
На следващо място, В. М. е осъден да заплати на М. и Д. В.и
сумата от 1 800 лева разноски по водене на делото за първата инстанция.
Срещу решението е постъпила допустима въззивна жалба от В.
Р. М., чрез пълномощника адв.Т.Д., с искане да бъде обезсилено,
респ.отменено, и исковете – отхвърлени. Претендира и за направените пред
двете инстанции разноски.
В съдебно заседание жалбоподателят В. Р. М., редовно
призован, се явява лично и с пълномощника си адв.Т.Д., и поддържа жалбата.
Представена е от адв.Д. и писмена защита в дадения от съда срок.
С отговор по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемите М. Г.А В. и Д. Г.
В., чрез пълномощника им адв.Б.К., оспорват жалбата и молят да им се
присъдят разноските за въззивното производство.
В съдебно заседание от въззиваемите, редовно призовани,
се явява лично Д. В., за когото, както и за М. В., пълномощникът адв.Б.К.
продължава да оспорва жалбата.
Въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно
и следва да се потвърди, като се имат предвид изложените от Чепеларския
районен съд мотиви на осн.чл.272 ГПК. По оплакванията в жалбата
съобразява следното:
Решението не е недопустимо, тъй като съдът уважава
исковете на заявеното от ищците основание, като приема /стр.13 от
решението/, че наследодателят на ищците Г.Б. В. е владял имота в
продължение на повече от 10 години – от 1974 г. – до 2016 г., с изтичането на
който срок е придобил правото на собственост върху ПИ с №*, за който е
отреден УПИ*-107,114,115 в кв.* по плана на с.З., по давностно владение на
осн.чл.79, ал.1 ЗС. След това по силата на наследствено правоприемство
правото на собственост е преминало върху неговите наследници и ищците се
2
легитимират като собственици на процесния имот на посочените в исковата
молба основания – давностно владение и наследство. Именно такова
придобивно основание /наследяване на правото на собственост върху имота от
Г. В., който пък е станал собственик вследствие давностно владение/ са
посочили като фактически твърдения ищците в исковата молба, т.е., те са се
позовали на него – че са собственици по наследяване от Г.Б. В.-бивш жител на
с.З., починала на 03.06.2016 г.; че този имот общият наследодател, а
впоследствие и ищците владеят и ползват необезпокоявано от другиго в
продължение на повече от 50 години.
С разпореждане № 130/26.03.2024 г. РС-Ч. оставя исковата
молба без движение, като указва на ищците, освен друго, да посочат от кой
момент общият им наследодател е установил фактическата власт върху
процесния имот и до кой момент е продължила същата; от кой момент всеки
от ищците е установил фактическата власт върху процесния имот и до кой
момент е продължила същата от всеки от тях.
В изпълнение указанията по това разпореждане ищците с
молбата-становище с вх.№ 937 и 938/01.04.2024 г. уточняват, че общият им
наследодател Г. В. е установил фактическа власт върху процесния имот преди
повече от 50 години и я е упражнявал до смъртта си на 03.06.2016 г., от който
момент фактическа власт върху имота са установили ищците и тя продължава
и при завеждане на делото; по плана на с.З. от 1989 г. процесният имот е
записан на негово име в разписната книга.
В тази връзка следва се имат предвид т.2 и т.3 от
Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г.,
ОСГК, за които ще стане дума по-долу.
Тези твърдения се доказват от събраните по делото
доказателства – показанията на свидетелите С.У., Р.С. и М.Ш., съпоставени с
показанията на доведените от ответника свидетели С.Д., С.Х. и К.У.,
документите и заключението по СТЕ на вещото лице инж.Д.С.. По делото е
осъществено пълно обратно доказване от ищците, които категорично
установяват неверността на правния извод на нотариуса за принадлежността
на правото на собственост върху имот пл.№* към патримониума на ответника,
който не го е придобивал никога.
Изпълнени са доказателствените стандарти, разяснени в
3
посочените във въззивната жалба решения на ВКС с № 226/12.07.2011 г. по
гр.дело № 921/2010 г. на ІV г.о. и № 31/09.03.2012 г. по гр.дело № 502/2011 г.
на ІІІ г.о. При извършената от въззивния съд преценка по реда на чл.12 и
чл.235 ГПК на доказателствата, се потвърждава несъмнеността/пълната
убеденост/ в извода, направен от РС-Ч., че наследодателят на ищците Г. В. е
упражнявал давностно владение върху процесния имот №*, кв.*, по плана от
1989 г. на с.З., много повече от 10 години преди смъртта си през 2016 г. със
съзнанието, че е собственик на имота. Той е наследен от ищците и те не
губили никога фактическата власт върху имота, която упражняват и
понастоящем, като негови собственици.
Несъстоятелно е твърдението във въззивната жалба, че, след като
по делото били разпитани две групи свидетели, които дали взаимно
изключващи се показания, наличието на показанията на ответниковите
свидетели било достатъчно само по себе си да опровергае извода за
категоричност на ищцовото доказване. По логиката в жалбата, ако дори един-
единствен свидетел даде показания, обратни на показанията на свидетелите на
насрещната страна, последната не може да докаже твърденията си.
Това разбиране противоречи на правилата за оценка на
доказателствата. Още в Решение № 87 от 4.IX.1958 г. по гр. д. № 55/58 г.,
ОСГК, е разяснено, че: „Когато двама свидетели дадат противоречиви
показания, съдът трябва да положи усилия да разкрие кой от тях говори
истината и, след като прецени правдоподобността и достоверността на
твърденията им с оглед на самите тях и на останалите данни по делото,
мотивирано да каже на кого от двамата дава вяра и в резултат на това да
приеме за установено едното или другото твърдяно обстоятелство. Само за
това, че единият свидетел твърди противното на това, което казва другият
свидетел, не може да се приеме, че казаното от последния не отговаря на
истината.“ Категорична и неотклонна е съдебната практика, че съдът трябва
да обсъди поотделно и в съвкупността им всички доказателства по делото,
като „в тази своя дейност той е свободен да преценява убедителността на
свидетелските показания и да реши на кои свидетели да се довери, като
изложи мотиви за това свое доверие.“ В случая тези задължения са изпълнени
от Чепеларския районен съд.
Обратно на довода във въззивната жалба, липсата на документ за
4
собственост за имота в полза на наследодателите на страните не прави
невъзможно придобиването му чрез наследствено правоприемство, защото
законът не поставя такова изискване. Нещо повече, в ТР № 4 от 17.12.2012 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, е прието: по т.2 – че позоваването не е
елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а
процесуално средство за защита на материалноправните последици на
давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок; и по т.3 – че
е възможно да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на
основание чл. 79 ЗС, от лице, което не се е позовало на давността преди
смъртта си, и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен
процес по спор за собственост.
Настоящият случай е именно такъв – за да придобие правото
на собственост върху имот пл.№*, не е било необходимо наследодателят Г. В.
да се позове на осъществената от него придобивна давност, тъй като
позоваването не е елемент от фактическия състав на чл.79 ЗС. Той е придобил
това право на осн.чл.79 ЗС, но не се е позовал на давността преди смъртта си,
като неговите права се признават на наследниците му в настоящия съдебен
процес по спор за собственост върху същия имот.
Съгласно мотивите по т.2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК: „Обективният елемент на владението -
упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането.
Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху
имот като владение. Законът /чл. 69 ЗС/ предполага наличието на намерението
да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира фактическото
състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на
определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване
наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от
придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС
урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез
процесуални средства - предявяване на иск или възражение при наличие на
спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по
обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с
оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни
процедури по попълване на кадастрална карта и т. н. До момента, в който
предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез
5
волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При
наличие на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право -
се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно
елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1
ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС.“
По т.3 от мотивите на същото тълкувателно решение е прието,
че: „Позоваването на придобивна давност има за последица придобиване на
правото на собственост само при осъществен фактически състав по чл. 79 ЗС.
То може да бъде направено както от владелеца, така и от неговите кредитори,
ако длъжникът им бездейства. Следователно правото на позоваване на
придобивното основание по чл. 79 ЗС не е с оглед на личността и не се
погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му.
Имуществото на наследодателя преминава към наследниците му като
съвкупност от права, задължения и фактически състояния. Ако едно лице е
владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди
да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се
включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се
позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са
продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се
зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от
страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е
осъществено от наследодателя.“
В случая наследодателят Г. В. е владял имот пл.№* в
изисквания от чл.79 ЗС срок, но е починал, преди да се позове на последиците
от придобивната давност. Така в наследството му се включва владението
върху имота, както и правото на наследниците му – ищците, да се позоват на
изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, тъй като са
продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се
зачита от момента на изтичане на срока /тук – от 1984 г./, при наличие на
позоваване от наследниците, каквото е предявяването на настоящите искове,
се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя. Това е
прието от Чепеларския районен съд и, както се отбеляза, без каквото и да е
съмнение за настоящия съдебен състав, се потвърждава от събраните
доказателства.
6
Напълно обосновано с обжалваното решение е дадена вяра
именно на групата на доведените от ищците свидетели – М.Ш., С.У. и Р.С..
Невярно е в тази връзка е твърдението във въззивната жалба, че съдът не бил
изложил мотиви защо счита показанията на ответниковите свидетели за по-
малко логични, конкретни и непосредствени. Изрично е посочено в мотивите
на РС-Ч., че „не кредитира показанията на св.К.У. и С.Х. в частта, в която
твърдят, че процесният имот бил закупен от бащата на ответника и че той и Г.
В. се разбрали последният да построи в имота стопанска сграда, доколкото
същите не се подкрепят от събраните писмени доказателства. Техните
показания не са въз основа на лични възприятия, като самите те посочиха, че
тези обстоятелства са им известни от слуховете и каквото чули от по-
възрастните хора. Освен това, и двамата не живеят постоянно в с.З., а ходят
там периодично и за кратко време, поради което не биха могли да имат толкова
добри впечатления относно владението на имота. Показанията на св. Д. също
се преценяват с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, доколкото с ответника са
роднини по сватовство.“
Действително, св.К.У., заявява: „Това го знам от по-
възрастните хора…“ и „Не си спомням от кой съм разбрал за уговорките
между бащата на В. и Г. В., но не е от някой от тях двамата“; както и че, макар
да има къща в З. и сее градината около нея, от 1981 г. живее постоянно в гр.Ч.,
израснал е в с.З. и ходи там 5-6 пъти в годината, когато има време, през
пролетта, лятото и есента. Св.Х. също сочи, че знае за придобиването на имота
от ответниковия баща Р. М. от своите родители и от други възрастни хора; че в
селото се носел слух как Р. разрешил на Г. да си построи сеновала, за да може
да ползва камион да разтоварва сеното, но не е чувал от Г. или от Р. за подобна
уговорка. Живее постоянно в гр.Ч., а в З. има къща и градина, ходи там най-
малко три пъти месечно.
Същевременно, правилно е преценена правдивостта на
показанията на св.С.У. и св. Р.С., както и във връзка с тях и с документите и
СТЕ – достоверността на разказаното от св.М.Ш., брат на ищцата М. В..
Обратно на твърдението във въззивната жалба, показанията
на св.С.У. не само не правят впечатление със своята нелогичност и
непоследователност, а сочат на логичност и подреденост, въпреки възрастта
му от 93 години. Свидетелят не казва, че Г. В. в момента коси имота, а казва:
7
„Той в момента си я коси“, имайки предвид Д. В., както се вижда от прочита в
цялост на показанията му. За да се приеме достоверност на разказа, не е
необходимо свидетелят да посочва на насрещната страна причина за
наблюдавано от него поведение – достатъчно е, че съобщава как ищците си
косят и досега имота, който си е парцел бащиния. Изобщо във въззивната
жалба показанията на свидетеля се интерпретират извън тяхната цялост и
взаимовръзка, като отделни изказвания се поставят извън контекста.
Свидетелят С.У. говори за действията на Ю.А. Х., баща на
ищцата М. В., на нея и на Г. В., на ответниковия баща Р. М. /М./, като
употребява изявително наклонение на глаголите, сочещо, че той е
непосредствен свидетел на събитията и ги предава като факти. От показанията
на св. М.Ш. се установява, че баща му А.Ю. Х. подарява на дъщеря си –
ищцата М. В., след 1958-60 година горния край от по-голям парцел, който
горен край образува процесния имот, а в долния този свидетел и брат му
правят друга къща, след като старата къща на Х.и пада между 1955-60 година.
Около 70-та година плевнята на Р. М. изгаря, след което е възстановена от
него, като към онзи момент и ищцовото семейство възстановява тяхната. Св.У.
също съобщава, че Ю. Х. подарява на дъщеря си М. имота и той се води на
неговия зет Г. В.. Св.Р.С. разказва, че процесният имот се ползва от В.и, от Г.
В., от 1976 г. Показанията на тримата свидетели в тяхната взаимовръзка сочат,
че семейството на ищците упражнява фактическата власт върху спорния имот
от 1974 г. насетне, след като имотът е „подарен“ е подарен на ищцата от
нейния баща Ю. Х.; т.е. още преди 1955 г. е ползван не от наследодател на
ответника, а от дядото на ищеца и неговия баща.
Правилно Ч. районен съд основава преценката си на това, че
този свидетел няма роднинска връзка със страните, на 92 години е и
пресъздава обстоятелства, които пряко и непосредствено е възприел през
различните периоди от време, тъй като е живял в т.нар. П. къща, продадена на
бащата на ответника, а след това и понастоящем живее в собствената си къща,
която е съвсем близо до процесния имот и има преки наблюдения относно
имота, като съвсем ясно и подредено дава своите показания, въпреки
напредналата си възраст.
Неоснователни са оплакванията срещу даденото от
Чепеларския районен съд доверие на показанията на св.Р.С.. Обстоятелството,
8
че е помолен да стане свидетел на ищците, само по себе си не лишава разказа
му от правдивост. След като св. С.Д., С.Х. и К.У. са доведени пред съда от
ответника, те дават показания именно по негова молба. Също така, както се
вижда от нотариалната преписка, тези трима свидетели са същите трима,
които са дали показания и пред нотариуса за издаване на констативния
нотариален акт в полза на ответника. Прави впечатление, че тези трима
свидетели са запознати със спора от ответника В. М. и също много добре се
ориентират по предявената им скица на л.8.
Действително св. С., на предявената му скица, сочи, че
незастроената част от имот №* се ползва в момента за складиране на
строителни материали от собствениците, които закупили имота на М.Ш., но от
това може да се заключи, че не ответникът им е дал разрешение да го ползват,
въпреки, че претендира да е негов собственик. Няма противоречия с оглед
изречението, че преди това никой не е ползвал празното място, защото
свидетелят добавя, че няма ни хора, ни животни, кой да го ползва, което
очевидно касае настоящия момент; а по-надолу категорично заявява, че
мястото винаги е ползвано, косено от Д. и баща му. Както и относно
показанията на св.С.У., и спрямо тези на св.С. в жалбата се подхожда
избирателно, като се интерпретират извън тяхната цялост и взаимовръзка,
отделни изказвания се разглеждат извън контекста. Верен е изводът в
обжалваното решение, че този свидетел дава достоверни сведения за
фактическата обстановка, тъй като не се намира в роднински отношения със
страните по делото и дадените от него показания са логически, конкретни и
вътрешно непротиворечиви. Наред с това, свидетелят също възпроизвежда
свои преки впечатления от събитията, за които говори.
Не е налице основание да се откаже кредитиране на разказа
на св.М.Ш., който е брат на ищцата М. В. и чиито показанията са преценени от
районния съд при стриктно съблюдаване изискването на чл.172 ГПК. Те
съвпадат с показанията на св.С.У. и С., и не противоречат на данните от СТЕ и
писмените доказателства; дадени са въз основа на лични възприятия и са
много подробни, както отчита РС-Ч.. При това положение отказът да им се
даде вяра би представлявал много съществено процесуално нарушение. Не се
открива твърдяното във въззивната жалба противоречие в показанията му,
защото са превратно възпроизведени в едно общо изречение, което не държи
сметка за всички изнесени от свидетеля подробности и дадени разяснения.
9
Данните от разказа на свидетеля, обсъдени с тези на св.Ст.У. и С., както се каза
по-горе, дават напълно ясна представа за времето, през което се упражнява от
наследодателя на ищците и от тях фактическата власт върху имота, а не само,
както се твърди в жалбата, върху сеновала в него, и категоричното им
съзнание, че имотът е техен, т.е., доказано е намерението за своене, обратно на
оплакванията в жалбата.
От ищците са доведени двама свидетели – У. и С., които,
както се каза, нямат родство със страните. Третият им свидетел М.Ш. е брат
на ищцата. От друга страна, ответниковият св. У. няма родство, св.Х. е
роднина на ищците, а св.Д. е роднина по сватовство с ответника. Всичко това е
съобразено от районния съд, който го претегля заедно с всички останали
критерии, по които следва да се проверяват свидетелските показания, и е
даден обоснован и законосъобразен отговор защо и кому се дава вяра, който се
споделя напълно от настоящи съдебен състав.
Показателно в случая е, че са налице два отделни имота - №*
и №*, както и че в разписния лист по плана на с.З., утвърден със заповед №
368/10.10.1989 г. на председателя на ИК на ОбНС-Ч., имот пл.№* е записан на
ищцовия наследодател Г. В.. Не се доказват твърденията на ответника, че, при
изготвяне на плана на с.З., баща му отсъствал от селото, поради което
погрешно част от собствения му имот бил обособен като самостоятелен имот
към навеса, изграден от Г. Валхков, което довело до погрешното вписване в
разписния лист на името на Г. В. срещу имот №* и че причината била
единствено навесът/плевнята, която е собственост на Г. В./на наследниците
му, и с оглед на която изготвящите плана погрешно приели, че В. ползва земя
и около навеса. Не се доказва, напротив, опровергава се от св.показания, и
твърдението на ответника, че закупеният от баща му Реджеп М./Р. М./ имот от
Г.П. включвал и имот пл.№*, освен имот №*.
Само по себе си, записването в разписния лист по плана от 1989
г. не прави ищцовия наследодател собственик. Това записване обаче,
обособяването на имот пл.№*, различен от имот пл.№*, съпоставено с
показанията на ищцовите свидетели, СТЕ и документите, потвърждава извода,
че Г. В. е станал още преди 1989 г. собственик на процесния имот. В подобен
смисъл е напр. Решение № 131 от 13.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1602/2009
г., I г. о., приемащо, че записванията в разписния лист и в имотния регистър не
10
представляват пряко доказателство за собствеността на имотите, но в редица
случаи съдебната практика отчита тези документи като косвено доказателство
за собствеността „,, Решение № 113 от 13.04.2011 г. на ВКС по гр. д. №
463/2010 г., II г. о., и др.
Не се сочи в жалбата кои констатации на вещото лице по
СТЕ Ч. районен съд не обсъжда и не взема предвид. Невярно е твърдението на
жалбоподателя, че съдът кредитирал СТЕ избирателно, като възприел само
извода, че двете постройки – пМС в ПИ с №* и ПС в процесния ПИ* били
самостоятелни.
Действително, двете постройки са самостоятелни,
независимо, че една от стените на сеновала в процесния имот е едновременно
и стена на обора с плевнята в имот №* на ответника М.. Липсва противоречие
с § 1, т.1б. от ДР на ЗКИР. Според тази разпоредба, "сграда" или "постройка" е
самостоятелен строеж на основното или на допълващото застрояване по
Закона за устройство на територията, трайно прикрепен към земята, с
отделени от външната среда организирани вътрешни пространства и с
функционално предназначение съгласно класификатора, определен с
наредбата по чл. 31. Очевидно настоящото положение – двете постройки да
имат обща стена, не е въздигнато от закона като пречка да се считат за
самостоятелни. Според ЗУТ например е допустимо и при постройките на
допълващото застрояване, каквито са двете селскостопански постройки, да
има калканно застрояване, при съответни условия. Вещото лице заключава, че
сградите са самостоятелни, защото няма врата, през която да се преминава от
едната в другата. На източната фасада на сградата, обозначена на скицата към
делото като пМС, има отвор в зида около 50/60 см., през който се вижда
долното ниво на другата сграда, но от там не може да се осъществи достъп.
Изводът в решението за самостоятелност на сградите е основан на този извод
на вещото лице, защото съдът е изпълнил задължението си да обсъди всички
релевантни доказателства. В същото време вещото лице не е иззело неговата
функция, а дава своето заключението от гледище на своите специални знания.
Същественото в случая обаче е неоспореното от страните
обстоятелство, че сеновалът в имот пл.№* е изграден от наследодателя на
ищците. Ответникът се домогва да докаже, че сеновалът е построен в негов
имот, твърдейки, че баща му бил разрешил на Г. В. да го направи, за да го
11
улесни при прибирането на сеното. Това твърдение не се подкрепя от
събраните доказателства. Св.Ш. установява, че от едно време баща му Ю. Х.,
даже и дядо му, и бащата на Г.П., от когото ответниковият баща Р. М. купува
имота, така са се разбрали – да ги построят залепени; така е било и след това
така си върви, нямало е спор. Св.С.У. сочи, че дървената сграда е направена в
процесния имот от Г. В. и от М., които го ползват за съхранение на сено.
Свидетелите на ответника признават, че за уговорка Г. В. да построи сеновала
в имот на Р. М. с разрешение на последния не знаят от самите тях, а от слухове
в селото/св.Х./ или изобщо не помнят от кого /св.У./. Св.Д. говори за подобна
уговорка, все едно е била неин пряк свидетел, но нейните и на другите
ответникови свидетели показания противоречат на ищцовите и на факта, че
сеновалът се намира в съвсем отделен имот по плана на с.З.. Това положение
на сеновала и на процесния имот по плана съответства на изнесеното от
ищцовите свидетели, от което може да се заключи, че бащата ответника
купува от Г.П. имот със стара къща, чиято източна стена е била границата с
имота на Ю. Х., като в рамките на закупеното не попада процесният имот №*.
Т.е., не се доказва и твърдението на ответника, че
изграждането на сеновала било търпимо действие, тъй като неговият баща
Р.Р./М. бил позволил на Г. В. да го стори. Наличието на източната фасада на
сградата, обозначена на скицата към делото като пМС /оборът с плевня на
ответника в имот 114/ на отвор в зида около 50/60 см., през който се вижда
долното ниво на другата сграда и който е на височината на прозорец, не може
да обоснове извод за такова търпимо действие. Св.К.У. не сочи през този отвор
да е изхвърляна тор, а съобщава, че: „…непосредствено до тази пристройка,
която сега е застроена, имаше вратичка; тази врата беше непосредствено до
сградата; от нея излизаха овцете и пасяха на свободното място…“ Не може да
се направи от неговия разказ извод, че този отвор е именно вратичката, от
която излизали овцете, още повече, че отворът е твърде малък за това - с
размери само 50/60 см. Св.Х. сочи, че от онази страна на голямата стопанска
сграда, където е малката, имало прозорче, откъдето М. си изхвърлял торта.
Дори да се приеме, че предназначението му е било през него да се изхвърля
тор, това само по себе, предвид всички останали доказателства, изобщо не
сочи на търпимо действие, допуснато от ответниковия баща; нито че двата
имота били свързани; а и оборът с плевнята на М.и е построен преди сеновала
на Г. В..
12
Неоснователно е оплакването в жалбата как бил произволен
изводът на съда, че представените от страна на ответника декларации от Р. М.
за притежавани от него недвижими имоти касаят само ПИ*. Ответникът не
доказва твърдението си, че имот №* и 115 да са били един общ имот преди
1989 г. При това положение и при липса в декларациите на белези, които да
установят, че документите се отнасят и за имот №*, освен за безспорно
притежаваните от М. имот №*, плевнята с обор и къща, РС-Ч. не би имал
основание да приеме, че декларациите се отнасят и за процесния имот.
На осн.78, ал.1 ГПК жалбоподателят В. М. следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемите направените от тях разноски във
въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1 800 лв.
По изложените съображения С.ският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4/20.01.2025 г. по гр.дело №
76/2024 г. на Чепеларския районен съд.
ОСЪЖДА В. Р. М., ЕГН **********, с адрес гр.Ч., ул. В.Л.
№ 19, да заплати на М. Г.А В., ЕГН **********, и Д. Г. В., ЕГН **********,
двамата с адрес: гр. Ч., ул. З. № 9, направените във въззивното производство
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 800 лв. /хиляда и
осемстотин лева/.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните чрез техните
пълномощници.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13