№ 468
гр. Варна , 04.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на трети
февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
при участието на секретаря Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело
№ 20203100503671 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на Т. Й. Ц., срещу решение
№3141/15.07.2020г., постановено по гр.д. №3286/19г. по описа на ВРС, 16
състав, В ЧАСТТА, с която е бил уважен иска на кредитор „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД за установяване на дължимостта на придобита с
цесия вземане за остатък от главница по договор за потребителски кредит в
размер на 559,29лв, договорна лихва в размер на 67,53 лв и обезщетение за
забава в размер на 10.30лв, удостоверени като изпълняем дълг в заповед за
изпълнение, издадена на праводателя „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД и съответно са определени разноски за исково и
заповедно производство.
Като особен представител, назначен на въззивника (длъжник, останал
ненамерен на постоянен и настоящ адрес), адвокат Г.(ВАК) сочи допуснати
нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в неправилно
установени факти и приложен закон по оспорената легитимация на цесионер,
заявил придобити права от кредитора без цесията да е била надлежно
1
съобщена от цедента. Оспорва извода за приравняването на връчване на
книжата по иска на особения представител на редовно съобщаване на
поредица от цесии. Отделно се оплаква, че възражението за неправомерно
упражнено от кредитора право на предсрочна изискуемост не е било
обсъдено, като счита, че според задължително тълкуване (т.18 от ТРОСГТК
4/13) във всички случаи на сезиране на съд с искане за издаване на заповед за
изпълнение, съответно и при съдебното установяване на заявените
задължения по кредитна сделка, кредиторът дължи да докаже настъпване на
фактите по обявена предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението.
Допълнително от името на въззивника се излагат и оплаквания за допуснати
нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в неправилно
възприето и неразгледано възражение за недействителност на кредитния
договор, поради противоречие с изисквания на специален закон ( чл. 22 вр.
чл. 11 ал.1 и 2 ЗПК) за необходимо съдържание на сключена с потребител
кредитна сделка по оповестяване приложими към договора общи условия и
погасителен план за начин на разпределяне на дължимите плащания на
вноските за погасяване на всяко от задълженията за лихва, главница и такси,
методологията за определяне на лихвен процент и ГПР. Счита, че като е
пренебрегнал тези възражения, съдът е установил неправилно договорно
основание за претендираните вземания, вместо да отрече изцяло валидността
на договора за кредит. Евентуално оспорва и извода на съда относно
валидност на неравноправна клауза относно размера на лихвения процент и
ГПР, като сочи че стойностите им са определени едностранно от кредитора, в
ущърб на потребителя и в нарушение на изискванията на чл. 19 ЗПК.
В пледоарията си по същество пред настоящия съд адвокат Г. поддържа
със същите доводи оспорването на легитимацията на ищеца и отричането на
дължимостта на вземането и моли решението за бъде отменено и
установителния иск отхвърлен в цялост.
Насрещната страна, чрез упълномощен юрисконсулт Г., оспорва
жалбата с доводи за правилно установени факти и прилагане на закона.
Позовава се на настъпили договорени падежи на всички вземания, които са
били заявени като просрочен, а не предсрочно изискуем дълг. Сочи
установена съдебна практика по последиците от уведомяване на длъжник за
прехвърляне на вземане и доказаната добросъвестна активност на
2
упълномощен от цедента приобретател да връчи уведомления, както и
възможността ненамерен след положена грижа длъжник да бъде заместен от
назначения му представител. Оспорва възраженията по действителността на
договора като цяло и отделните му уговорки, като счита, че както
предварителната информация, предоставена на потребителя, така и крайното
съдържание на кредитната сделка изцяло са съобразени с ЗПК, като
специфичните изисквания за съдържанието на погасителен план не се
прилагат при фиксиран лихвен процент, а други общи условия, извън
вписаните в договора, кредиторът не е прилагал. Като се позовава на
индивидуално уговаряне на клаузите относно поемането на задълженията за
лихва и вида на всички разходи по кредита и размерите им като различни
компоненти, формиращи общия дълг на потребителя в рамките на законовите
лимити, въззиваемият сочи, че няма основание да се отрича действителност
на договора, нито на отделни негови клаузи и установените по този договор
задължения от съда са правилно признати в полза на ищеца като частен
правоприемник на кредитора.
В бланкетно писмено становище по същество, юрисконсултът моли за
пълно потвърждаване на обжалваното решение, с което е уважен
основателния иск на въззиваемия кредитор.
Само въззиваемото дружество претендира разноски, като изявление,
заместващо неоспорен списък по чл. 80 ГПК е включено в молбата,
докладвана в съдебното заседание (л. 32).
Предварителните въпроси и допустимостта на производството
въззивният съд е разгледал в определение №58/6.01.2021г., а към настоящия
момент не са настъпили обстоятелства, които да налагат промяна на това
произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и
съответства на предявения иск за установяване на вземане, за което е била
издадена конкретно индивидуализирана заповед за изпълнение по твърдения
на кредитор (чл. 410 ГПК). Затова, въпреки че обжалваният установителен
диспозитив не указва правоприемство между заявителя и ищеца, не може да
има съмнение за титулярството на правата в изпълняемото основание.
3
Предмета на установяване обаче точно възпроизвежда предмета на иска, така
както е въведено с твърденията на заявителя, придобил с цесия изискуеми
парични задължения, произтичащи от неизпълнен паричен заем, заявени като
главница и лихви, формиращи вноски с настъпили падежи и обезщетение за
забава, като част от по-голяма група вземания, включваща и начислена такса,
неустойка и разходи по същия кредит, останали извън издадената заповед.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира
идентичността на задълженията в нестабилната заповед за изпълнение,
издадена в полза на праводател на въззиваемия търговец с вземанията,
присъдени в обжалвания акт. Заповедта е била връчена по реда на чл. 47 ал.5
ГПК, което изключва ефективна защита на длъжника и налага съдебно
установяване по специалния ред. Интерес да стабилизира изпълнителното
основание има не само заявителя, но и неговия частен правоприемник,
придобил с цесия правата му след издаване на заповед за изпълнение( т. 10б
ТРОСГТК 4/2013 ВКС). Обжалваната част от произнесеното съдебно решение
в полза на цесионера съвпада с очертаната от цедента част от претенция,
уважена в заповедното производство и е допустимо.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Както предявеният иск, така и заявлението за издаване на заповед за
изпълнение титулярите към съответния момент са основали на твърдения за
легитимация с договори за последователни цесии, по които е следвало да
придобият индивидуализираното в заявлението вземане по кредитен договор
с настъпил падеж.
Още при обосноваване на претенцията си, заявителят като цесионер е
обявил, че длъжникът е бил уведомен от цедента – заемодател „Вива
кредит“ООД за настъпилото прехвърляне на дълга по договор за заем
№5388534 от 09.10.2017г. Допълнително в исковата молба, следващият
цесионер се е позовал на издаденото му пълномощно от цедента(съответно
упълномощен от първия кредитор) за уведомяването на длъжника и
предприетата кореспонденция от името на стария кредитор, насочена към
обявения в договора постоянен адрес на заемополучателя(потвърден и като
4
съвпадащ с настоящия в хода на съдебния процес), посочен от клиента при
договарянето наред с поетото задължение да уведомява своя кредитор за
промени в личните си данни. Представени са два комплекта от уведомителни
писма, изготвени от пълномощника, който е заявил, че извършва две
уведомявания за волята на заемодателя и на неговия частен правоприемник да
прехвърлят (всеки един от тях) вземането си на нов титуляр като дългът е
ясно индивидуализиран чрез посочване на договора, който го е породил и
получената от клиента главница. Според удостовереното в обратната
разписка по втората пратка от 11.09.2019г на адреса са получени
противоречиви данни от съседи и близки на адресата без да е осъществено
поискано от изпращача лично връчване. Длъжникът не е било открит на този
адрес не само от пощенските служби, връчващи писмото на пълномощника на
цедента, но и от натоварен за връчване съдебен изпълнител и съдебните
призовкари. Същевременно не са открити и данни за работно място на това
лице.
При тези безспорни факти, въззивният съд намира за неоснователно
оплакването за ненадлежно уведомяване на длъжника за двете поредни
прехвърляния на дълга. На първо място следва да се отчете добросъвестно
предприетите от въззиваемия действия по предварително уведомяване на
длъжника, които са останали без резултат, въпреки положената грижа.
Недобросъвестният длъжник, обявил адрес, на който макар и да е познат, не
може да бъде открит не следва да може да черпи възражения само от факта,
че не е намерен от надлежно легитимиращи се длъжностни лица и куриери.
На второ място, дори да се приеме, че връщането на невръчените писма не
освобождава кредитора от задължението да продължи да търси длъжника
чрез други по-ефективни методи (включително чрез официално
удостоверяване на фактическа хипотеза, приравнена на редовно връчване), то
изходящото от упълномощения цесионер уведомление, приложено към
исковата молба несъмнено достига до длъжника с връчването й и съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. В тази
връзка вече е наложена съдебна практика по отчитане на подобно „закъсняло“
връчване като нов факт по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК (решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от
5
09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.). Това е така, защото самото
уведомяване не е елемент от фактическия състав на цесията, а само осигурява
противопоставимостта на договор (сключен между други лица) на длъжника,
с цел предотвратяване на евентуално ненадлежно изпълнение. Оплакването
на въззивника основано на довод за необоснована рефлексия на факта на
уведомяване върху материалното правоотношение няма никаква опора в
позитивното право. Това положение изобщо не се променя и в хипотезата на
фикционното връчване на исковата молба на ответник, ненамерен от съда
въпреки пълното изчерпване на процедурата по връчване по чл. 47 ал. 5 ГПК.
Задължението на съда в този случай да назначи особен представил произтича
от необходимостта да се гарантира справедлив процес по дело, водено в
отсъствие на длъжника. Натовареният с процесуална защита на ненамерен
ответник адвокат очевидно не би могъл да обосновава възражение с факти,
които не би могъл да знае. Всъщност обаче няма значение дали и кога
длъжника е получил уведомлението за цесията, ако представителят не
упражнява възражението за предходно удовлетворяване на цедента. Затова и
в случая няма никакво значение, дали приложеното към исковата молба
уведомление е връчено на длъжника преди подаване на заявлението или с
прилагане на фикцията от съда или едва получаването му от особения
представител за сметка на ответника ще произведе действието по чл. 99 ал.4
ЗЗД. Отделен е въпросът, че в съдебната практика дори се приема, че факти с
несъмнено трансформиращо правата на страните последици могат да се
отчитат като настъпили при получаването на книжа именно от особен
представител (решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о.
на ВКС). По аргумент на по- силното основание( а не по аналогия както
неправилно счита въззивника), няма причина последици с по-нисък
интензитет да се признават при същите предпоставки.
Изцяло неотносими към настоящия казус са оплакванията, основани на
предпоставките за легитимиране на кредитор с изпълняем титул преди
настъпване на падеж на задълженията по кредитна сделка. Както
задължителното тълкуване (т.18 от ТРОСГТК 4/2013 ВКС), така и цитираната
съдебна практика се отнасят до уредената в чл. 60 ал. 2 ЗКИ възможност за
кредитната институция да лиши длъжника от уговорен срок в негова полза и
да се позове на трансформиращо действие на изявление за предсрочна
6
изискуемост. Без всякаква опора в закона обаче е тезата, че такива права
кредиторите нямат, ако падежите са настъпили и длъжникът е в забава на
общо основание. Напротив, общото правило на чл. 410 ГПК гарантира достъп
до заповедната процедура на всеки кредитор, заявяващ претенция за
неизпълнено в срок парично задължение на насрещната страна.Точно такъв е
настоящия случай, тъй като несъмнено както заявителят, така и частния му
правоприемник твърдят, че крайния срок за ползване на кредита, респективно
падежа на последната вноска от погасителния план за главница и лихва, са
настъпили на 06.07.2018г.,т.е. още преди първата цесия(3.12.2018г.) и много
преди подаването на заявлението на кредитора (21.2.2019г.).
Въззвният съд съобразява и представените два договора, с които
заемодателят, а в последствие и цесионерът му, са договорил продажба на
обособени групи от своите вземания, определяеми чрез препращане към
различни опис-приложения. Към тези рамкови споразумения са договорени и
отделните съглашения за индивидуалния предмет на всяка от сделките,
концентриран с описание като отделна продажба, индивидуализирана в
съответното приложение с посочване на кредитния договор с конкретен
клиент. Правоприемството е категорично установено с потвърждаването на
конкретната цесия, а след като тези книжа, неред с упълномощаването на
ищеца от неговия праводател, респективно преупълномощаването му от
името на първия кредитор са достигнали до въззивника (с фикционно
връчване и чрез особен представител), всички оплаквания по легитимацията
на ищеца и неговия праводател като заявител на придобитите права са
несъмнено неоснователни.
Останалата част от оплакванията на въззивника се основават на
възражения срещу валидността на кредитната сделка като цяло, евентуално на
клаузите от договора за заем, уреждащи задължение за заплащане на годишна
лихва и разходи по кредита.
В отговора по иска представителят на длъжника е заявил изрично
възраженията си по действителността на кредитна сделка, сключена с
потребител, като е обосновал несъответствия на съдържанието и формата на
договора със специалния защитен режим по Закона за потребителския
кредит. Тези възражения са докладвани, но при постановяване на съдебния
7
акт не са били обсъдени и в обжалваното решение липсват каквито и да било
мотиви по валидността на договора и приложимата към него законова уредба.
Оплакването за необоснованост на извода за уважаване на претенция
основана на този договор е основателно и това налага въззивният съд да
изложи своите съображения по съществото на делото въз основа на
събраните в първата инстанция доказателства. Фактите по договарянето са
безспорно установени въз основа на съдържанието на договора и справката за
начислените вземания от заемодателя, проверена и с експертното заключение,
събрано в първа инстанция.
Доколкото предмет на делото несъмнено е потребителско кредитиране,
договорната свобода на страните е ограничена от правилата за защита на
кредитополучателя като потребител по Закона за потребителския
кредит(редакция от 29.07.2016 г.). Сключеният договор отговаря на
изискванията за писмена форма, а към този момент чл. 10 ал.1 ЗПК е
изисквал ясно и разбираемо и за двете страни оповестяване на всички
елементи на договора по начин, който средния потребител да възприеме като
едно цяло, без да има отделни пасажи, чиято форма е значително по-трудна за
възприемане(т.нар. незабележими клаузи с дребен шрифт). В случая съдът
приема, че това изискване е спазено. Кредиторът не обосновава иска си на
условия извън този писмен документ, поради което и липсва необходимост от
оповестяване на общи условия. Доводите на въззивника в тази връзка са
изцяло неотносими при липса на нормативно изискване всяко потребителско
кредитиране да бъде предлагано в унифицирана форма.
Уговорката за връщане на получен кредит на седмични вноски с
непроменлив размер и падежи изключва необходимост и от съставяне на
нарочен погасителен план. Лихвеният процент е фиксиран, затова и няма
основание да се изисква оповестяване на план, в който да се уточнява
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти( чл. 11 ал.1 т.11
ЗПК), тъй като само при уговорена променливост на възнаграждението на
кредитора размерът му би варирал в различните моменти от изпълнението на
договора. Не е накърнено и правото на длъжника на информация за
извършени от него погасявания, тъй като в чл. 5, т. 5 от договора кредиторът
е поел задължение, изисквано по чл. 11 ал. 1 т.12 от ЗПК да снабди
8
безвъзмездно клиента си с подробна справка за погасяване под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Няма данни
такава информация да е отказвана, напротив, вещото лице е проверило
аналитично водена счетоводна документация, съхранена от кредитора по
начин, позволяваща съставяне на предвидената в закона справка. Въззивният
съд не установява несъответствията със закона, посочени във въззивната
жалба като пороци на сделката, изключващи валидността й в цялост.
Евентуалното възражение по действителността на уговорката за размера
на възнаградителна лихва също не е основателно. Размерът на лихвата при
кредитиране не е фиксиран в закон и може да бъде договарян свободно като
цена на ползвана услуга. Ограничение за договорната свобода е само
добросъвестността в отношенията между насрещните страни, която се
проявява в моралния принцип на справедливостта. Той би бил накърнен само
ако в резултат на договарянето се достига до пораждане на права и
задължения, които не покриват защитен от правото интерес на страната, а
създават несъвместим с морала източник на обогатяване. Законът обаче не
изисква императивно от кредитора да оповестява начина, по който
остойностява положителния си интерес, изразяван като възнаградителна
лихва. Само ако страните се договорят възнаграждението да има различна
стойност по време на изпълнението, добросъвестността изисква постигане на
съгласие относно начина, по който ще се определи моментно изражение на
променлив елемент. В този смисъл като изискуемо по ЗПК съдържане на
кредитната сделка, кредиторът следва да оповести методика и компоненти,
формиращи текущо определяем лихвен процент, а общата потребителска
закрила изисква това съдържание да не е неравноправно наложено на
клиента. Ако обаче олихвяването е договорено като фиксиран годишен
размер и общо определеното за целия период на ползване възнаграждение е
точно изчислено и посочено като допълнителна стойност над чиста стойност
на главницата при формиране на сумата, която длъжникът се задължава да
заплати на падеж, не се налага никакво допълнително уговаряне и
оповестяване. Напротив, така договорена клауза за договорна лихва
представлява елемент от основния предмет на сделката, с която страните
изрично се съгласяват и отразява индивидуалния им интерес от договора.
Императивно ограничение законът въвежда само по отношение на
9
горната граница на финансовата тежест за потребителя, която се генерира от
разходите за лихви и такси по конкретната услуга, оповестяване чрез
показателя ГПР (чл. 19 ал. 4 ЗПК). В конкретния случай договорената
фиксирана лихва е 40.3%, а след включване и на допълнително уговорените
задължения за текущи такси по кредитирането, води до ГПР в размер,
допустим от закона, тъй като общия ГПР достига до 49.46%, което макар и
да се доближава до максимума от петкратен размер на законна лихва не го
надхвърля. Затова не е налице нарушение при договарянето, което да
изключва дължимост на договорната лихва като допустимо от закона
възнаграждение за този вид финансова услуга.
Извън тези възражения на жалбоподателя обаче, въззивният съд
извършва и самостоятелна преценка за съответствие на съдържанието на
останалите уговорки с императивните правила на ЗПК( чл. 7 ал.2 вр. чл. 269
ГПК). Наред с лихвата, потребителят се е задължил да заплати и такса,
начислена за договорено с кредитополучателя при подаване на заявление за
отпускане на заема ползване на платена допълнителна услуга за приоритетно
разглеждане на кандидатурата му, която е била посочена като фиксиран
размер в договора и оповестена като разход в ГПР, съответно стойността й е
била включена в уговорената месечна вноска. Допълнително е уговорена
компенсаторна неустойка като фиксирано по размер обезщетение за
неизпълнение на специално поето задължение за предоставяне на
поръчителство или банкова гаранция. Това вземане не е оповестено като
предварителен сигурен разход, но също е начислявано текущо като добавка
към размера на основната месечна погасителна вноска. На трето място
кредиторът е начислявал и отделно задължение за компенсиране на
направени разходи за уведомяване на длъжника за допусната от него забава
при всяка погасителна вноска, както и за заплащане на допълнителна дейност
по събиране на просрочени задължения. Задължения и от трите вида са били
събрани от длъжника, според справката за използвания погасителен план(л.
40) и осчетоводените от кредитора приети частични плащания, направени от
клиента преди прехвърлянето на несъбрания остатък с поредицата от цесии.
Въззивният съд преценява, че уговарянето на тези допълнителни
основания на задължения противоречат на императивни норми, ограничаващи
свободата на договаряне на кредитна услуга.
10
Договореното като неустойка вземане несъмнено следва да се
квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна
неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника,
които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за
неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази
неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен
отрицателен кредиторов интерес, а единствено с риска от необосновано
кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче
противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга
да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. Такава
уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй
като по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено
плащане и то в размер двукратно надвишаващ възнагладителна лихва, без
това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране(чл. 19 ЗПК). Представянето като неустойка
за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит
явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане
в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка.
Подобна е и функцията на таксата за предпочитането на кандидата пред
други потенциални клиенти на заемодателя. Кредиторът не е описал общ и
специален ред, представляващ съдържание на първата допълнителна услуга,
която да позволява да се определи конкретен предмет, като имуществено
благо, предоставено на клиента, кандидатстващ за кредит, различно от
основното задължение на кредитора да предостави исканата главница.
Напротив пояснява се че допълнителното плащане е предназначено да
осигури именно приоритетно и бързо одобрение на кандидата, което води до
извод, че платеца на таксата е предпочетен само заради повишената изгода,
която заемодателя има при този тип договаряне. Така възприето, плащането
също по характера си представлява завишена цена на самото кредитиране, а
не престация срещу друго самостоятелно благо, предоставено на
потребителя. Аргумент в тази насока е посочването на тази такса
11
предварително в тарифата на доставчика във варианти, определяеми според
обема на кредитирането и периода на ползване, а не според времетраенето на
евентуалното експресно допълнително проучване на риска, както следва да
бъде ако действително се касаеше за допълнителна услуга, а не за
допълнителна цена, събирана от доставчика без да предлага реално ново
благо на своя клиент. Така уговорената такса не съответства на изискването
на чл. 10а ал. 3 вр. ал.1 ЗПК.
Не може да се обоснова и специфичната престация на кредитора по
задължението, уговорено като разход, но индивидуализирано чрез
препращане към тарифа за такси, в която е обозначено, че услугата е
свързана с действията на кредитора по уведомяване на клиента за допуснати
просрочия чрез писма, обаждания по телефон, електронни съобщения и
физически посещения в дома за събиране на вноски. Така описана,
предложената на кредитополучателя престация изключва квалификацията й
като допълнително благо, за което е оправдано насрещно възнаграждение.
Дейността не съпътства и не обслужва ползването на изцяло вече получения
кредит като допълнително благо за клиента. Напротив, тази дейност изцяло
обслужва интереса на кредитора. Както уведомяването на длъжника за
допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея, така и
опитите да се търси доброволно, макар и забавено изпълнение от длъжника
са типични действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за
основния предмет на договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност
на кредитора се компенсира с основното възнаграждение като цена на самото
рисково (без предварително обезпечаване) кредитиране и следва да е типичен
ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва. Изключването на
разходите за тази дейност от основната цена на кредита(формираща лихвен
процент и ГПР) би означавало да се допусне, че възнаграждението на
кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи за дейността
разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения.
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК налагат
извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора,
предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената
договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и
други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи,
12
ако те не са съответна насрещна престация за реална допълнителна финансова
или друга услуга.
В заключение въззивният съд намира, че само вземанията на кредитора,
произтичащи от уговорките за такса за експресно обслужване, за неустойка за
недадено обезпечение и за разходи по уведомяване за просрочие не следва да
обвързват длъжника като противоречащи на императивни правила на
специален закон (чл. 26 ал.4 вр. ал.1 ЗЗД), без изключването им от
съдържането на сделката да накърнява същественото й съдържание като
възмездно кредитиране на потребител от специализирана финансова
институция. В тази насока аргументи е изложил и заповедният съд при
отхвърляне на заявлението на кредитора за начислени недължими вземания,
произтичащи от тези основания.
Този правен извод налага и коригиране на установените по
счетоводните записвания на кредитора остатъчни размери от дълга, тъй като
според заключението на вещото лице плащанията на длъжника са отчитани
според уговорката в чл. 15 от кредитния договор в поредност: разходи, такса,
неустойка, договорна лихва и главница. Вещото лице е установило, че след
като е получил главница от 800лв, клиентът е направил 2 вноски с различен
размер като от общо признати като получени 665лв. кредиторът е усвоил за
главница 240.71лв и за възнаградителна лихва 72.70лв или само 313.41лв от
вземанията, породени от валидната част от сделката с падежи до 7.01.2018г.
Останалата част от сумата е била използвана за погасяване на недължимите
вземания за неустойка 120.66лв, такса 120.93лв и разходи 110лв. или общо
351.59лв. внесени от длъжника не са отчетени правилно за погасяване на
задълженията му. Затова с този размер следва да се намалят остатъците като
се приспаднат от следващите три пълни месечни вноски(в размер на по
104.47лв след редуциране на включени в тях неустойка и такса), а с горницата
от 38.18лв се покрие част от вноската с падеж 07.05.2018г до остатък от
главница от 66.29лв. Така дължими ще останат само тази част и следващите
две пълни вноски, или съответно общо 265.16лв главница и 10.07лв
договорна лихва. Само в тези размери следва да се уважи и претенцията на
кредитора. За горниците над тези размери до признатите в заповедта,
издадена на праводателя на ищеца(главница 559,29лв и договорна лихва
67,53 лв) установителният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
13
Не се налага корекция на признатото обезщетение за забава върху
просрочени части от главницата. Размерът на законна лихва за
претендирания от кредитора период следващ последния падеж по кредита
съдът изчислява служебно с лихвен калкулатор за общо 220 дни забава
(посочения от кредитора период след последен падеж 07.07.2018г. до
11.02.2019г.) до размер от 16.20 лв., който надвишава размера от 10.30лв,
поискан от заявителя. В тази част претенцията е основателна и следва да се
уважи.
Този резултат само отчасти съвпада с обжалвания акт на първата
инстанция, поради което и решението следва да се отмени за посочените
горници и да се потвърди до размерите, установени като изискуем дълг от
въззивния съд.
По разноските: Поради отчасти противоположния резултат от
разглеждането на делото, следва да се ревизира и произнасянето по
отношение на разноските за цялото производство, водено по неоснователно
заявление. В списък пред първа инстанция кредиторът е посочил изцяло
необосновани разходи за заповедното производство като е посочил размери,
за които няма доказателства. При определяне на разходите на заявителя,
заповедният съд вече е редуцирал доказания от кредитора размер до
38.14лв(съответно на отчасти отхвърленото искане), затова и този размер
съдът допълнително редуцира до 17.09лв в съотношение, съответно на
основателния иск (285.53/637.12). Посочените за разглеждане на делото в
първата инстанция разходи обхващат и исковете, чието разглеждане е било
прекратено с необжалвана част от решението. Затова и разходите на ищеца, са
били определени съразмерно на разгледаните по същество размери на
претенциите след редуциране на необосновано висок размер на
юрисконсултско възнаграждение. Определянето на разноските не е оспорено
и съответно въззивният съд редуцира общия размер от 687.26 лв до само
308лв, съответни на основателна част от същите искове. До тези размери
следва да се намалят присъдените от първа инстанция разноски.
Пред настоящия съд частичната неоснователност на жалбата, ангажира
отговорността на въззивника за действията, извършени за нейна сметка от
особения представител до обем, съответен на потвърдената част от
14
обжалваното решение. Разноските направени от въззиваемия обаче не
кореспондират на поисканите, тъй като такси тази страна не е внасяла.
Доказателствата за авансиране на възнаграждението на особения
представител са депозирани след приключване на съдебно дирене и след
осъждане на тази страна, поради което не могат да се включат в претенцията
за направени разноски. Основателно е само искане за компенсиране на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50лв, което следва да се
присъди, съразмерно до 22.40лв.
Допълнително съдът следва да разпредели и отговорността на страните
за невнесената авансово държавна такса по разглеждане на жалбата (т.7 от
ТРОСГТК 6/2012). Предмет на обжалване са били кумулативно съединени
три иска, като по всеки от тях минималната такса е 25 лв. Съответно 33.61лв
следва да се внесат от въззивницата по неоснователната й жалба, а остатък от
41.39лв следва да се възложи на въззиваемата страна, съответно на
основателно обжалвана неоснователна претенция.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №3141/15.07.2020г., постановено по гр.д.
№3286/19г. по описа на ВРС, 16 състав, В ЧАСТТА, с която е бил уважен иск
на кредитор за установяване на дължимостта на вземане по заповед за
изпълнение за остатък от главница по договор за потребителски кредит в
размер над 265.16лв и за възнаградителна лихва над 10.07лв, както и са
присъдени разноски за заповедно производство над 17.09лв и за първа
инстанция над 308лв, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявен по реда на чл. 422 ГПК иск на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев”, № 25, офис-сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4 срещу Т. Й. Ц., ЕГН ********** от ***** за установяване на
дължимостта на придобито с цесия вземане удостоверено в заповед по чл.410
15
ГПК, издадена на праводателя му „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД по ч.гр.д. №2844/2019г. на ВРС, както придобити с цесия
вземания на цедент „ВИВА КРЕДИТ” ООД по договор за паричен заем №
5388534 от 09.10.2017г. както следва:
за горницата над 265.16лв до 559,29лв, претендирани като сборен
остатък от просрочена главница;
за горницата над 10.07лв до 67,53лв, претендирани като сбор от
просрочена възнаградителна лихва.
ПОТВЪРЖДАВА решение №3141/15.07.2020г., постановено по гр.д.
№3286/19г. по описа на ВРС, 16 състав, В ОСТАНАЛАТА обжалвана ЧАСТ,
с която е бил уважен иск на правоприемник „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, придобил с цесия от 03.05.2019г вземане удостоверено в
заповед по чл.410 ГПК, издадена на праводателя му „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД по ч.гр.д. №2844/2019г. на ВРС, за
установяване на дължимостта на придобити с цесия изискуеми вземания на
цедент „ВИВА КРЕДИТ” ООД по договор за паричен заем № 5388534 от
09.10.2017г. както следва:
сума от 265.16лв, представляваща сборен остатък от просрочена
главница, включена във вноски с падеж от 07.05.2019 до 06.07.2018г;
сума от 10.07лв, представляваща сборен остатък от просрочена
възнаградителна лихва, включена във вноски с падеж от 06.06.2019 до
06.07.2018г;
сума от 10.30лв, представляваща обезщетение за забавено
изплащане на главницата в размер на законна лихва, начислена от
07.07.2018г до 11.02.2019г
както и са присъдени разноски за заповедно производство до
17.09лв(включени в нестабилната заповед за изпълнение) и за първа
инстанция до 308лв.
ОСЪЖДА Т. Й. Ц., ЕГН ********** от ***** да заплати на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев”, № 25, офис-сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4 сумата 22.40лв.(двадесет и два лева и четиридесет стотинки)
16
представляваща направени разноски за съдебна защита по неоснователна
жалба, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА Т. Й. Ц., ЕГН ********** от ***** да заплати в полза на
Държавния бюджет по сметка на Варненски окръжен съд в Централна
кооперативна банка /ЦКБ/ клон Варна с IBAN BG 25 CECB 9790 31C8 7843
00 сумата 33.61лв.(тридесет и три лева и шестдесет и една стотинки),
представляваща дължима държавна такса за въззивното обжалване,
съразмерно на неоснователна част от жалбата, на основание чл.78 ал.6 от ГПК
вр. чл. 104 ПАС.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев”, № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 да заплати в полза на Държавния бюджет
по сметка на Варненски окръжен съд в Централна кооперативна банка /ЦКБ/
клон Варна с IBAN BG 25 CECB 9790 31C8 7843 00 сумата 41.39лв.
(четиридесет и един лева и тридесет и девет стотинки), представляваща
дължима държавна такса за въззивното обжалване, съразмерно на
неоснователна част от жалбата, на основание чл.78 ал.6 от ГПК вр. чл. 104
ПАС.
УКАЗВА на осъдените лица, че следва да представят доказателства за
заплатената присъдена в полза на бюджета сума, като при пропускане на 7-
дневен срок след влизане в сила на решението, ще бъде издаден служебно
изпълнителен лист, като в него допълнително ще бъде начислена и такса от 5
лв. и законна лихва по чл. 1 от ЗЛДТДПДВ, на осн. чл. 109 от ПАС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17