№ 2701
гр. София, 02.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Иванина Ив. Пъстракова
ПЕТЪР М. МИЛЕВ
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело №
20231100509060 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 20084967 от 25.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 14 703/2021 г. по
описа на СРС, ГО, 28 състав е признато за установено по реда на чл.415, ал.1 ГПК във връзка
с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че С. Ц. Н., ЕГН
********** и П. Г. Н., ЕГН ********** дължат на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
********* разделно по ½ част следните вземания: 1 227,97 лева, представляваща цена на
доставена топлинна енергия в периода от 27.11.2017 г. до 30.04.2019 г. за имот с адрес:
гр.София, ж.к.“Обеля 2“, бл.****, ведно със законната лихва от 26.11.2020 г. до
окончателното й изплащане и 186,48 лева – лихва за забава за периода от 15.09.2018 г. до
11.09.2020 г. върху главницата, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 58 883/2020 г. по описа на СРС, ГО, 28 състав, като за
разликата до пълните предявени размери, съответно от 1 381,10 лева и за периода от
01.05.2017 г. до 26.11.2017 г. искът относно главницата за топлинна енергия и от 215,52 лева
и за периода от 26.11.2017 г. до 26.11.2017 г. искът относно лихвата за забава, са отхвърлени
като погасени по давност.
Като неоснователни са отхвърлени и претенциите на „Топлофикация София“ ЕАД за
признаване за установено на основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че С. Ц. Н., ЕГН ********** и П. Г. Н., ЕГН
********** дължат на дружеството разделно по ½ част следните вземания: 26,77 лева – цена
на услуга за дялово разпределение за периода: 01.10.2017 г. до 30.04.2019 г. и 5,87 лева –
обезщетение за забава на плащането на задължението за дялово разпределение за периода от
01.12.2017 г. до 11.09.2020 г.
Със същия акт С. Ц. Н. и П. Г. Н. са осъдени да заплатят на „Топлофикация София“
ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 28,29 лева – разноски за държавна такса и 43,41
лева – разноски за процесуално представителство по гр.д.№ 58 883/2020 г. по описа на СРС,
ГО, 28 състав, както и сумата 601,34 лева – разноски за исковото производство, а
„Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗА на адвокат С.
К. К. и на адвокат И. А. Н. възнаграждения за процесуално представителство в размери от
1
по 39,54 лева за заповедното производство и по 52,72 лева за исковото производство.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ищеца
„Техем Сървисис“ ЕООД, гр.София.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени претенциите на
ищеца относно главницата за топлинна енергия и обезщетенията за забава по отношение на
това главно вземане е обжалвано от ответниците С. Ц. Н. и П. Г. Н.. В жалбите се поддържа,
че в атакуваната част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и на
съществени процесуални правила; че не могат да бъдат споделени правните мотиви,
изложени в решението поради липса на достатъчно убедителни писмени доказателства,
които да обосновават извод за дължимостта на сумите. В жалбата на С. Ц. Н. са наведени
доводи, че по делото не е доказано безспорно и категорично ответникът да е вещен
ползвател на имота, а константната съдебна практика приема, че потребител на топлинна
енергия са единствено вещните позватели на имота с надлежен документ, а в жалбата на П.
Г. Н. – че е абсурдно да се приема, че е потребител на топлинна енергия след като има друг
установен такъв, който има подадена молба-декларация за откриване на партида –
ответникът С. Ц. Н., който е в договорни отношения. И в двете жалби се поддържа, че
основанието за облигационна обвързаност на ищеца и ответника не е специалната хипотеза
на чл.153, ал.1 ЗЕ, а общата такава по чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ, както и че претендираните суми за
лихва са недължими след като ищецът не е ангажирал доказателства относно датата на
публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, респ. не е установил
изпадането в забава на ответниците за този период.
Молят въззивният съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да
постанови ново решение по съществото на спора, с което да се отхвърлят изцяло
предявените от ищеца искове. Претендират присъждането на разноски по производството.
Ответникът по жалбите – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в срока по чл.263,
ал.1 ГПК не е депозирал писмен отговор на подадената от С. Ц. Н. въззивна жалба. С молба
от 10.02.2025 г. е оспорил същата като неоснователна и недоказана.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подадена от П.
Г. Н., с който същата е оспорена и е заявено искане решението в обжалваната част да бъде
потвърдено. Поддържа се, че в хода на производството дружеството е провело пълно и
главно доказване на релевантните за спора факти и обстоятелства относно фактическите
състави на предявените искове – предмет на жалбата.
Претендира присъждането на разноски по производството.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД, гр.София не
е взело становище по жалбата.
В частта, в която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове
срещу ответниците С. Ц. Н. и П. Г. Н., постановено по гр.д.№ 14 703/2021 г. по описа на
СРС, ГО, 28 състав решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивните жалби са допустими – същите са подадени от легитимирани страни в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи
произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.
Съдът е сезиран при условията на субективно и обективно кумулативно
съединяване с искове с правно основание чл.415, ал.1 във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и
чл.150 ЗЕ и чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени при условия на
обективно съединяване по реда на чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено
нещо съществуването на оспорените от длъжниците С. Ц. Н. и П. Г. Н. главни и акцесорни
вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по
чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на
2
установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011
г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС,
решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на
чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му
на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват
това спорно право.
Настоящата инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на
страните и ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност,
напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта
на вземанията относно стойността на доставената топлинна енергия и за обезщетението за
забава относно това главно вземане в приетите в решението размери и периоди, изведени
при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните
правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към
същите във връзка с доводите във въззивните жалби съдът намира, че следва да бъдат
добавени и следните съображения:
Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия
период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с
топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има
качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.20012 г.,
„потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР
/отм./ на ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за битови
нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от
ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието
„клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на
топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период от време – от м.05. 2017 г. до м.04.2019 г. вкл., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
Предвид тази уредба, за да бъде определено едно лице като клиент на топлинна
енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде
установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот,
който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.
От представеното по делото писмено доказателство: нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот № 62, том ІІ, рег.№ 3976, дело № 199/18.05.2006 г. на нотариус
Д.Т., рег.№ 264 на Нот.камара, неоспорен в процеса, се установява, че ответниците са
съсобственици на процесния недвижим имот. В производството не са ангажирани
доказателства, че след закупуването на този имот жалбоподателите са се разпоредили с него,
респ., че са учредили ограничено вещно право на ползване върху същия. Като носители на
вещното право на собственост върху процесния имот в исковия период С. Ц. Н. и П. Г. Н.
имат качеството на клиенти на топлинна енергия за битови нужди за същия.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и клиента по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без
да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител/клиент, вкл. и относно
приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС,
обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО,
постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-
преносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява,
че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Съгласно
чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.
3
С оглед визираната нормативна уредба между главните страни по спора за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца,
одобрени с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ –
броя от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в
срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответните страни –
жалбоподатели не твърдят и не установяват да са упражнили това тяхно право срещу
Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., поради което настоящият
съдебен състав намира, че същите са ги приели.
В мотивите на Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограничено вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани и одобрените от
ДКЕВР и публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди
/чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Във връзка с релевираните в жалбата на П. Н. твърдения, следва да се посочи и че
по делото не са ангажирани доказателства за дадено от нея съгласие за ползването на
процесния топлоснабден имот от самостоятелно от другия съсобственик за негови собствени
битови нужди и за сключване от същия на договор с топлопреносното предприятие, с оглед
на което клиенти на топлинна енергия по продажбеното правоотношение с „Топлофикация
София“ ЕАД за този имот са и двамата ответници по силата на чл.153, ал.1 ЗЕ в качеството
им на съсобственици.
С оглед изложените съображения съдът намира за неоснователни наведените във
въззивните жалби доводи относно липсата на договорно правоотношение за доставка на
топлинна енергия между въззивниците и ищцовото дружество в релевантния за спора
момент.
Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателите във връзка с претенциите по
чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, касаещи обезщетенията за забава относно
приетите за дължими главници за топлинна енергия за времето от 27.11.2017 г. до 30.04.2019
г. По отношение на тези главни вземания приложение намират Общите условия за продажба
на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти за битови нужди в
гр.София, одобрени с решение на КЕВР № ОУ-1/27.06.2016 г., в сила от 11.08.2016 г., а не
Общите условия, одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014
г., както неправилно поддържат въззивниците. Съгласно приложимите в случая общи
условия, имащи силата на закон между страните на основание чл.20а, ал.1 ЗЗД, не е
необходимо да се извършва публикуване на дължимите стойности за потребеното
количество топлинна енергия на интернет страницата на продавача, а в чл.32 и чл.33 от
същите изрично са регламентирани редът и сроковете за заплащане на потребеното
количество топлинна енергия.
По силата на чл.33, ал.1 и ал.2 от тези Общи условия купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 и ал.2, съотв.
стойността на фактурата по чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл.32,
ал.3 е установено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. В ал.4 на чл.33 от
обсъжданите общи условия е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в
срока по ал.2, които предпоставки в дадената хипотеза са спазени.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на
решаващия състав на СРС относно изхода от разглеждането на спора по отношение на
исковете – предмет на инстанционен контрол, решението на СРС в тази му част като
правилно следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора на жалбоподателите не се дължат разноски на
основание чл.78, ал.1 ГПК за настоящото производство, както и адвокатско възнаграждение
4
на техните процесуални представители по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
При този изход на делото въззивниците П. Н. и С. Н. дължат поравно /по ½ всеки/
на въззиваемата страна на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство в размер на 25,00 лева.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20084967 от 25.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 14
703/2021 г. по описа на СРС, ГО, 28 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. Ц. Н., ЕГН ********** и П. Г. Н., ЕГН **********, и двамата с адрес:
гр.София, ж.к.“Обеля“, бл.****, да ЗАПЛАТЯТ поравно /по ½ всеки/ на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„Ястребец“
№ 23 Б на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 25,00 лева /двадесет и пет
лева/ – разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца: „Техем Сървисис” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5