Р Е Ш Е Н И Е
№466
гр.
Велико Търново, 20.11.2018 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд гр. ВЕЛИКО ТЪРНОВО – Шести състав, в открито заседание на дванадесет
и втори октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН
БУЮКЛИЕВ
при
участието на секретаря С.М.и прокурора Светлана И., като разгледа докладваното
от председателя адм. дело №767 по описа на Административния съд за 2017 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203 и сл. от АПК
вр. с чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Делото
е образувано по искова молба на ***С.С. от ВТАК, като процесуален представител
на А.С.Г. ***, предявена срещу ответника Областна дирекция „Земеделие“ – Велико
Търново. С молбата, с посочено правно основание чл.203 от АПК се претендира
осъждането на ответника за заплащане на обезщетение в общ размер от 120 000
лв., представляващо имуществени вреди, претърпени с оглед даването под наем на
негов земеделски имот чрез договор за наем, сключен незаконосъобразно от
директорът на ОблС „Земеделие“ – Велико Търново на трето лице, което е
причинило на ищеца имуществени вреди под формата на пропуснати ползи. Всъщност,
видно от обстоятелствената част на исковата молба, твърди се, че с решение
№369/14.02.2008 г. на общинска служба „Земеделие и гори“ – Полски Тръмбеш, на
основание чл.20 от ЗСПЗЗ, чл.42 от ППЗСПЗЗ и чл.42 от Наредбата за оземляване
на безимотни и малоимотни граждани /наредбата за краткост/ е признато на ищец
правото на оземляване чрез прехвърлянето на собствеността върху земеделска земя
от ДПФ в размер от 13,340 дка, както следва: ПИ от
6,340дка, част от ПИ от ДПФ №129015, четвърта категория в местността „Бешеклика“,
ПИ от 7 дка, представляващ част от ПИ от
ДПФ №129015, местност „Горна Кория“. Това решение на общинската служба е
повторено изцяло с решение №369/06.01.2009 г., като е съставен протокол за
въвод във владение на 30.10.2009 г. Твърди се в тази връзка, че до 2014 г.
ищецът е обработвал имотите, с които е оземлен и е отглеждал чубрица, като през
лятотона същата година е бил срещнат от лицето М.М., който му казал, че имотите
са му дадени от директора на ответника, като впоследствие за ищеца станало
известно, че с договор за наем, сключен с ЕТ „Стронг 2000 –Д.М.тези земи са
отдадени на този търговец. Отправена е била жалба до АСВТ, който с
разпореждане, постановено по АД №709/2017 г. е съдът е отхвърли искането да
прекрати изземването, тъй като то е допустимо срещу извършващи се все още
фактически действия. При тези обстоятелства се обосновава правен интерес от
предявяваване на осъдителен иск срещу ответника, който да му заплати
обезщетение за пропуснати ползи за периода от началото на стопанската 2014 г.
до 2018 г. в посочения в молбата размер. В открито заседание, след изслушване
на допълнителна съдебно-агротехническа експертиза, ищецът, чрез представителя
си заявява, че изменя размера на претенцията си до сумата от 112 456 лв.
В
представената писмена защита на процесуалния му представител са развити
допълнителни съображения, както следва:Ищецът е земеделски производител от 1990
г., обработвал е наети и арендовани земи от около 6000 дка, като с личен труд и
наети работници е произвеждал технически култури и подправки, които е
реализирал на пазара. Оземлен е с процесните земеделски земи от ДПФ, като с
оглед на съдържащият се по делото протокол е въведен във владението им през
2009 г. С оглед на констатираното отдаване под наем от страна на ръководителя
на ответника на тези земи на трето лице /посоченият по-горе търговец/, ищецът е
бил лишен от началото на стопанската 2014 г. до настоящият момент от
възможността да обработва тези земи, съответно да реализира на пазара
получената след обработката продукция. Аргументира се изрично, че
незаконосъобразността на действията на ответника се потвърждавала и от
обстоятелството, че ответникът твърди липса на издаван акт за отмяната на
оземляването на ищеца поради непридобиването на собствеността на имота от
страна на ищеца. Сочи се в това отношение, че разпоредбата на чл.23, ал.1 от
ЗСПЗЗ при оземляване правото на собственост се придобива с решението на
общинската служба по земеделие. Отмяната на решението за оземляване става при
условията на ал.2 от същата разпоредба по ред, определен с наредбата по чл.20
от закона. Сочи, че договорът е правен факт, който се вписва във фактическият
състав на чл.1 от ЗОДВ, респ. навежда и довод досежно размера на пропуснатите
от него ползи. Претендират се разноски.
Ответникът
по иска Областна Дирекция „Земеделие“, в отговора на исковата молба счита иска
за недопустим, респ. за неоснователен. Сочи, че неправилно бил конституиран
като ответник по делото, тъй като не ставало ясно какво незаконосъобразно
действие на негов служител е причинило твърдяната вреда. Що се касае до
основавателността, излага съображения, че ищецът не е собственик на
земеделските земи, по повод на които ответникът впоследствие е сключил наемни
договори с друг субект. В това отношение поддържа, че със ЗИДЗСПЗЗ е преуредена
процедурата по придобиване на собственост в следствие на оземляване от ДПФ,
като към момента е установено само, че е налице решение за признато право на
оземляване върху неопределени части от два имота от ДПФ. Поддържа, че след
решението, признаващо право на оземляване, не е постановено последващо решение,
което да предостави това право и такова липсва и понастоящем, като не били
изпълнени няколко технически дейности. Не е заплатена 2 процента върху
стойността на земята, не е разсрочено остатъчното плащане, няма учредена
законна ипотека за остатъка от плащането, решението не е вписано в СП,
съответно лицето не е станало собственик. Въпреки възможността, указана на
ищеца с писмо, същият не се е възползвал от §23 от ПЗР на ППЗСПЗЗ да заплати
изцяло стойността на земята до края на 2009 г. не е заплатена сумата разсрочено
и до края на 2010 г. След отмяната на
наредбата, вече не съществува ред за придобиване на собствеността от лицата,
оземлени при действието на отменената наредба. При това и до настоящият момент
имотите са част от ДПФ, респ. изобщо няма как договорът за последващото им
отдаване под наем да се твърди като незаконосъобразен. Сочи и, че ищецът –
според представено писмено доказателство – не упражнява дейност като земеделски
производител от 2005 до 2015 г. Идентични съображения ответникът по иска
доразвива в представената по делото писмена защита.
Прокурорът
дава мотивирано заключение за неоснователност на исковата претенция.
По допустимостта:
Искът
е допустим. С исковата молба се претендира обезщетение за твърдени причинени от
незаконосъобразно действие имуществени вреди на ищеца.
Съгласно
разпоредбата на чл.203 от АПК гражданите и юридическите лица могат да
предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни
административни актове, действия или бездействия на административни органи и
длъжностни лица. В процесният случай претенцията за обезщетяване е
обусловена от твърдението, че е налице незаконно действие на директора на ОД
„Земеделие“ – Велико Търново. Посоченото твърдение се вписва в изискването на
чл.203 вр. с чл.204, ал.4 от АПК. Липсата или наличието на такова действие е
въпрос по съществото на спора, който с оглед на втората цитирана разпоредба,
има преюдициален характер досежно основният предмет на производството. Това
твърдение от една страна обуславя процесуалната легитимация на ищеца, а от
друга то обуславя и интереса му за претендира обезщетение въз основата на
твърдяното незаконно действие на орган, намиращ се в системата на сочения в
молбата ответник. В процесният случай молбата е насочена срещу ОД „Земеделие“ –
Велико Търново, като твърдението е, че действието е извършено от неговият
директор. Съответно с оглед чл.205 от ЗОДОВ и предвид разпоредбата на чл.33,
ал.1, изречение второ от ЗСПЗЗ, настоящият ответник е пасивно легитимиран да
отговаря по иск, обоснован с твърдението, че е налице незаконосъобразно
действие на орган, намиращ се в системата на администрацията му.
По
същество исковата претенция за обезщетение на причинените на ищеца имуществени
вреди е неоснователна по изложените по-долу съображения.
Следва най-напред да се отбележи, че отговорността по чл.1 от ЗОДОВ има
деликтен характер и тя произтича от извъноблигационен източник, който, най-общо
казано, представлява неправомерно действие на администрацията при или по повод
на упражняване на нейните властнически функции, което се проявява като
незаконосъобразно действие или бездействие или като издаване на
незаконосъобразен акт. Извън това следва да се маркира и, че за разлика от класическия
деликт, уреден в разпоредбите на чл.45 – 54 от ЗЗД, отговорността за специалния
деликт, произтичащ от фактическия състав на чл.1 от ЗОДОВ е обективна и безвиновна – арг. от чл.4 от ЗОДОВ, като
фактическият и състав не изисква вина под форма на умисъл или небрежност.
В разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се регламентира, че държавата
носи отговорност за действията на нейни органи или длъжностни лица при и по
повод изпълнението на административна дейност. Съответно, според разпоредбата
на чл.203 от АПК „Исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на
административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава.“.
При това във фактическият състав на отговорността на държавата за
дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се включват
следните предпоставки, посочени в чл. 4 от ЗОДОВ, който се прилага субсидиарно,
предвид чл. 203, ал. 2 от АПК: незаконосъобразен акт, действие или бездействие
на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на
административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв
административен акт – имуществена или неимуществена и причинна връзка между
постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия
вредоносен резултат.
Както се изложи по-горе, твърдението на ищеца е, че неговите земеделски
земи, които са твърдени като собствени, са отдадени под наем на трето лице,
като именно това е и незаконното действие на директора на ОД „Земеделие“,
причинило пропуснати ползи за периода от началото на стопанската 2014 г. до
началото на стопанската 2018 г.
Какво показват установените от съда факти?
Видно от решение №369 от 14.02.2008 г. на тогавашната ОСЗГ – Полски Тръмбеш,
вписано в СВ, на основание чл.20 от ЗСПЗЗ, чл.42 от ППЗСПЗЗ и чл.18 от
Наредбата за оземляване на безимотни и малоимотни граждани, и предвид одобрен
протокол №03/14.07.2007 г. по чл.16 от тази наредба /като всички нормативни
актове касаят релевантната към онзи момент редакция/, след разглеждане на
заявление на ищеца от 05.01.2006 г. е признато правото на ищеца на оземляване с
предимство по чл.21, ал.1, т.1 от ЗСПЗЗ чрез прехвърляне на правото на
собственост общо върху 13, 340 дка земеделски земи от ДПФ в землището на
с.Страхилово, както следва: ПИ от 6,340 дка, представляващ част от поземлен
имот от ДПФ, №045001, нива, цялата от 82, 439 дка, категория пет, местност
„Бешеклика“, при цена от 41 лв. за дка и ПИ от 7 дка, представляващ част от ПИ
от ДПФ, №129015, нива, целият от 20,936 дка, категория 4, местност „Горна
Кория“ при цена от 54 лв. за дка. По делото е налично и второ решение, което е
абсолютно идентично с първото, но в него липсва отбелязване за вписването му в
СВ, и то е с дата 06.01.2009 г. От протокол за въвод във владение на имот в
землището на с.Страхилово без дата се установява, че на 31.10.2009 г. ищецът е
въведен във владение на имотите, описани в решението, отбелязано по-горе.
Въводът е извършен от длъжностно лице при ОСЗГ Полски Тръмбеш. Според
представеното от ответника удостоверение №РД – 06-3445/1.11.2017 г., ищецът е
бил регистриран като земеделски производител по реда и при условията на Наредба
№3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани,
с последващи регистрации за периода от 21.3.2015 г. до дата на последната
регистрация 4.5.2015 г.
Съгласно договор №ПО – 04-70/2015 г. от 23.02.2015 г. за отдаване под
наем на земеделски земи от ДПФ, директорът на ОД „Земеделие“ на основание
чл.37в, ал.10 от ЗСПЗЗ е сключил в качеството си на наемодател договор за наем
на земеделски земи с едноличен търговец „Стронг 2000 – Д.М.“, като са отдадени
за ползване и двата имота, описани по-горе за срок от една стопанска година,
като е уточнено, че става въпрос за стопанската 2014/2015 г. /чл.6/, а земята
се предоставя на наемателя за отглеждане на едногодишни полски култури. Представен
е идентичен договор, сключен на 27.01.2016 г. и касаещ стопанската 2015 г./2016
г. Най – сетне, представен е отново идентичен договор, сключен на 09.03.2017
г., касаещ стопанската 2016/2017 г., като освен това е приложена и заповед №РД-14-223/29.09.2016
г. на директора на ОД „Земеделие“, основана на разпоредбата на чл.37в, ал.10 от
ЗСПЗЗ, с която е предоставено правото на ползване на описаните в нея лица върху
имотите или части от тях, попадащи в масивите, които ползват в землищата на
Велико Търново съгласно сключено споразумение, като е посочено и, че след
заплащане на по-високата между тръжната цена за земите от ДПФ за годината и
средното рентно възнаграждение за землището, следва да се включи договор за
наем за едногодишно ползване за стопанската 2016/17 година.
Най – сетне, предвид указанието на съда, дадено с протоколно определение
по делото, ответникът е депозирал писмо, изх.№ПО-07-291/05.06.2018 г., според
което ОС „Земеделие“ Полски Тръмбеш не е издавала решение за „отземляване“ на
ищеца по отношение на двата процесни имота, тъй като с представеното и
коментирано по-горе решение на общинската служба „Земеделие и гори“ е само
признато правото на оземляване.
При тези доказателства съдът намира, че не е налице незаконосъобразно
действие на директора на ОД „Земеделие“.
Тезата на ищеца, която се поддържа и в писмената му защита е, че решение
№369/14.02.2008 г. на общинска служба „Земеделие и гори“ – Полски Тръмбеш има
вещноправен и транслативен ефект – т.е., че след стабилизирането му, същото му
прехвърля собствеността на посочените в него земеделските земи от ДПФ. Този
аргумент ищецът черпи от разпоредбата на чл.23, ал.1 от ЗСПЗЗ.
Съгласно действащата към момента на издаването на решението на ОСЗГ
Полски Тръмбеш редакция на чл.20, ал.1 от ЗСПЗЗ „Безимотни и малоимотни
граждани се оземляват от общинската служба по земеделие със земи от държавния и
общинския поземлен фонд чрез прехвърляне на правото на собственост или отдаване
под наем при условия и по ред, определени с наредба на Министерския съвет.“. Според
приложимата към онзи момент редакция на чл.18, ал.1 от тази Наредба „До 45 дни
от определения срок по чл. 12, т. 4, с
изключение на случаите по чл. 25, общинската
служба по земеделие и гори постановява решение по всяко заявление.“ Според
алинея втора на тази разпоредба: „В решението по ал. 1 се посочват: 1.
основанието за оземляване на заявителя; 2. начинът на оземляване; 3. ползваното
предимство по чл. 21, ал. 1 ЗСПЗЗ, ако има
такова; 4. размерът на земята за оземляване, начинът на трайно ползване,
категорията и местоположението; 5. цената и начинът на плащане.“. Според чл.18,
ал.4 от Наредбата „Решенията на общинската служба по земеделие и гори по чл. 18, ал. 1 и по чл. 21, ал. 3 могат да се изменят на
основанията и по реда, определени в чл. 23а
ЗСПЗЗ.“. Съответно, според чл.23, ал.1 от Наредбата „След влизането в сила
на плана за оземляване, както и в случаите по чл.
24, ал. 1 и 2 общинската служба по земеделие и гори издава решение, в което
посочва номера на имота, категорията, начина на трайно ползване, границите и
съседите, цените и начина на плащане.“. Видно от представеното решение, същото
е издадено именно по реда на чл.18, ал.3 от Наредбата, като според тази
разпоредба, то е обжалваемо по реда и при условията на чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ.
При това се налага извода, че това решение е по същество визираното в
разпоредбата на чл.21, ал.3 от ЗСПЗЗ, което – както правилно отбелязва
ответника по делото – не е решение, с което се прехвърля собствеността на
земите от ДПФ на съответното малоимотно или безимотно лице, а се признава
правото на оземляването му. Решението, с което се това признато право се
реализира е соченото от ищеца решение, издадено по реда на чл.23, ал.1 от
ЗСПЗЗ, което обаче има различни реквизити, и което задължително се вписва в СВ,
като то е придружено с вписване и на законна ипотека, за каквото вписване няма
данни по делото. Посоченият извод за различният характер, цел и функция на
двете решения следва и по аргумент от чл.23а от ЗСПЗЗ. Всъщност, според
действащата към онзи момент уредба, след издаването на решението по чл.18, ал.1
от Наредбата, следва да се предприемат техническите действия по оземляването,
сред които е необходим и план за оземляване, който е предпоставка за издаването на решение по чл.21,
ал.3 от Наредбата и което индивидуализира имотите, с които конкретни
индивидуализирани имоти лицето следва да се оземли, като в случая няма отделни
маломерни имоти или отделно обособени имоти, които да попадат в хипотезите на
чл.24 от Наредбата. Такова решение липсва по делото, а и не се твърди наличието
му, като следва да се отбележи, че решението от 06.01.2009 г.е идентично с това
от 2008 г. и не попада в хипотезата на чл.23, ал.1 от ЗСПЗЗ. За пълнота следва
да се отбележи, че неприложима е хипотезата на §23 от ПЗР на ПОСТАНОВЛЕНИЕ
№ 188 на Министерския съвет от 24 юли 2009 г. за изменение и допълнение на
Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползването на земеделските
земи, доколкото решението на ОСЗГ – Полски Тръмбеш има характер на признаващо
правото на оземляване с предимство чрез прехвърляне на право на собственост, а
не признаващо право на оземляване с предимство чрез отдаване под наем на
описаните в него имоти.
Дотук изложеното налага извода, че ищецът не е собственик на посочените
в исковата молба имоти за периодите, за които се претендира обезщетение за
пропуснати ползи. Налага се констатацията, че при сключването на коментираните
три договора за наем, директорът на ОД „Земеделие“ – Велико Търново не е
действал в разрез със закона. След като ищецът не е собственик на тези имоти,
то същите са продължили да бъдат част от ДПФ и за тях директорът на ОД
„Земеделие“ въз основа на изпълнението на разпоредбите на чл.24а, ал.2, т.5 от
ЗСПЗЗ вр. с чл.37в, ал.10, изречение второ от с.з. има право да сключи договор
за наем с оглед на оправомощаването му.
Най – сетне, самото сключване на договорите за наем не може да се третира
като фактическо действие по смисъла на чл.1 от ЗОДОВ. Параметрите на този институт
са очертани в разпоредбата на чл.250 от АПК. Там посоченото действие е именно
обхванатото от разпоредбата на състава на чл.203 вр. с чл.204, ал.4 от АПК.
Ищецът аргументира чрез представителя си, че сключването на договора е
факт с правно значение. Разпоредбата на АПК обаче има предвид действие, което
по естеството си не представлява юридически факт, който е обхванат в хипотезата
на нормативен акт, а последица, която не е предвидена при проявлението на норма
или не е разпоредена чрез административен акт. Такова действие не може да е и част
от предвиден фактически състав или част от съобразено в административен акт
факти и обстоятелства. В този смисъл сключването на договора е правно, а не
фактическо действие – аргумент от чл.8 и чл.14 от ЗЗД.
При това положение и въпреки, че ищецът, чрез експертно заключение
установява размер на претендираното обезщетение /като съдът цени допълнителното
заключение по допуснатата експертиза като обосновано и безпристрастно/ и е
обективно възможно при неправомерно действие на ответника да се стигне до
верига от събития и състояния, които да доведат до претендираните пропуснати
ползи, то липсата на един от елементите на фактическият състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ вр. с чл.203 от ЗОДОВ, установен от настоящата инстанция по повод на
преюдициалният въпрос по чл.204, ал.4 от ЗОДОВ води до извод за неоснователност
на ищцовата претенция.
По аргумент от чл.10, ал.2 от ЗОДОВ за ответника не се следват разноски.
|
|
Водим
от горното, Великотърновският административен съд, шести състав
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
иска на А.С.Г. ***, с който да бъде осъден ответника Областна дирекция
„Земеделие“ – Велико Търново да заплати на ищеца обезщетение за пропуснати
ползи в размер от 112 456 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
касационна жалба или касационен протест пред Върховен административен съд на
Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: