Решение по дело №16516/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер              03.05.2019г.                 гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ :          ГАЛИНА ТАШЕВА

 

                                                                                      ПАВЕЛ ПАНОВ

 

при участието на секретар Антоанета Луканова като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 16516 по описа за 2018г., взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.                                                                            

С решение от 09.08.2018г., гр.д.12474/16г., СРС, 26 с-в осъжда М.З.Т. да заплати на И.Я.С. сумата 6 395,70 евро - законна лихва за забава върху предоставена в заем на 09.06.2011г. сума в размер на 70 00 евро за периода 02.03.2013г. - 22.12.2014г. и сумата 1 650,35 лв. - разноски.

Срещу решението постъпва въззивна жалба от ответницата по иска М.З.Т.. Счита, че не са съобразени частичните погасявания за общо 15 000 евро през м.12.2014г. Свидетелски показания са допустими за установяване плащане на законната лихва, каквато не е уговорена с договора за заем. Трябва да се съобрази извършеното надплащане в изпълнителното производство, установено с решението по гр.д.12635/15г., СГС, 10 с-в, за което вземане е отказано издаване на обратен изпълнителен лист. При условие на евентуалност се предявява възражение за прихващане на подлежащи на връщане като надплатени 6 395.70 евро и 1 650.35 лв. – разноски по обжалваното решение. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отхвърли искът.

         Въззиваемият - ищецът И.Я.С. оспорва жалбата.

Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Предявен е иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД.

Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

 С договор за учредяване на договорна ипотека от 07.06.2011г., оформен с нот. акт № 25, т.II, д.167/2011г., н-с рег. № 628 КЧСИ, ответницата М.З.Т. учредява в полза на ищеца И.Я.С. ипотека върху собствения си недвижим имот за обезпечение на предоставен й от ищеца заем за сумата 70 000 евро. Уговорено е, че заемът ще бъде предоставен веднага след вписване на нотариалния акт и представяне на удостоверение за тежести на имота. Чрез вносна бележка от 09.06.2011г. се установява превеждането на заемната сума по сметка на ответницата като заемополучател, при вписано основание „по договор за ипотека“.

От момента на плащането, реалният договор за заем за потребление произвежда обвързващо облигационно действие между страните – чл.240, ал.1 ЗЗД. От този момент, започва да тече и 4-месечния срок по договора за връщане на заема, след чието изтичане на 09.10.2011г., ответницата изпада в забава без покана – чл.84, ал.1, изр.1 ЗЗД. Същата не представя писмени доказателства за изплащане на сумата 12 508,90 лв. или 6 395,70 евро, представляваща лихва за забава върху дължимата главница през процесния период 02.03.2013г. - 22.12.2014г. С оглед забраната на чл.164, ал.1, т.4 ГПК, недопустимо е да се установи със свидетелски показания погасяване на установените с писмен акт парични задължения, предвид обективирания договор за заем в нот. акт № 25/2011г. Отделно, по реда на чл.164, ал.2 ГПК, ищецът не дава изрично съгласие за разпит на свидетели за посоченото обстоятелство.

         Не налагат различен извод извършените от ищцата в полза на ответника плащания с вносни бележки от 12.12.2014г., 13.12.2014г. и 18.12.2014г. от по 5 000 евро всяко, или общо 15 000 евро, с вписано основание „вноска по ипотека“. Във възражението си от 02.09.2015г. срещу заповедта за изпълнение, настоящата ответница заявява, че „с тези плащания е погасена част от претендираната главница по заповедта за незабавно изпълнение и нейния актуален размер възлиза към момента на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК на 55 000 евро“. В частната жалба срещу разпореждане от 04.09.2015г. на заповедния съд заявява, че тези суми извънсъдебно са прихванати преди подаване на заявлението, както било посочено и в него, поради което е подадено с претенция за оставащата част от законната лихва, а не от главницата.

         Позоваването на тези плащания е преклудирано възражение с приключването със сила на присъдено него на спора между страните за дължимостта на главницата по заема от 70 000 лв. С влязло в сила на 28.02.2017г. решение от 03.07.2017г., гр.д.12635/15г., СГС, ГО, 10 с-в се признава за установено по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 ГПК, че М.Т. дължи на И.С. сумата 17 000 евро – главница по същия договор за заем, ведно със законна лихва, считано от 22.12.2014г., когато е подадено заявлението по чл.417 ГПК и отхвърля иска за разликата до пълния предявен размер от 70 000 евро. Според съдебните мотиви, след подаване на заявлението по чл.417 ГПК за спорната главница до приключване на устните състезания в първа инстанция (т.е. за периода 22.12.2014г. – 28.09.2016г.) има доброволни плащания от 53 000 евро, съразмерно които вземането за главницата е погасено и се дължи остатъкът от 17 000 евро. Спрямо принудително събраните от ЧСИ в рамките на изпълнителното производство 55 168 евро (или 107 900 лв.) е прието, че не следва да се съобразяват като правопогасяващо плащане при преценка за дължимост на вземането, а за тях при отхвърляне на иска да се издаде обратен изпълнителен лист съгласно чл.240, ал.3 ГПК и т.9 от ТР № 4/2013г., ОСГТК на ВКС.

С оглед обективните и субективни предели на влязлото в сила съдебно решение между настоящите страни, правозасилващото действие спрямо съдебно признатото спорно материално право за частична дължимост на главницата по заема се състои в признаването, че спорното право съществува както към деня на приключване на съдебното дирене, така и в миналото, от деня на неговото възникване, т.е. от пораждане на заемното правоотношение. Вътре в предявеното основание се счита, че ответницата е изчерпила, респ. съдът е обсъдил всички правоизключващи факти, вкл. правопогасяващи чрез плащане. От друга страна, решението действа правопрепятстващо спрямо частично съдебно отреченото спорно право за главницата.

В тази връзка, не само недопустимо, но и неоснователно е заявеното с отговора на исковата молба възражение на ответницата за прихващане на настоящото вземане за мораторна лихва с надвзетатите от ЧСИ 107 900 лв. Заявеното за първи път с въззивната жалба възражение за прихващане на подлежащи на връщане като надплатени 6 395.70 евро и 1 650.35 лв. – разноски по обжалваното решение не следва да се обсъжда като предявено след преклузивния срок по чл.131, ал.1 ГПК – най-късно с отговора на исковата молба.

         Наред с всичко, според разясненията на ТР № 3/27.03.2019г., ОСГТК на ВКС, правилото на чл.76, ал.2 ЗД отчита интереса на кредитора - първо да се погасят лихвите, а непогасената главница да продължи да се олихвява, както и предвид уредената по-кратка погасителна давност за вземанията за лихви. При предложено от длъжника изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение, което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може да посочи кой елемент на дълга погасява, но този избор не е обвързващ за кредитора. Кредиторът може да приеме така предложеното изпълнение; да откаже да приеме изпълнението, ако няма интерес от частичното плащане или да извърши погасяването по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД. Кредиторът не може да откаже да приеме изпълнението, ако неизпълнената част е незначителна с оглед размера на задължението.

В случая, ответницата изрично е заявила, че с плащанията от 15 000 евро погасява главницата, а не лихвата и разноските. Това частично плащане не е незначително спрямо дълга и кредиторът може да откаже приемане на предложеното изпълнение.

Искът по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 6 395,70 евро - законна лихва за забава върху предоставената в заем главница през периода 02.03.2013г. - 22.12.2014г. следва да се отхвърли като неоснователен.

         Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди.

Пред настоящата инстанция въззиваемият не претендира и не установява реализирани разноски, поради което такива не се дължат.

По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в

 

 

Р   Е   Ш   И   :

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение от 09.08.2018г., гр.д.12474/16г., СРС, 26 с-в.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване препис на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                         2.