№ 33
гр. Ямбол, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Росица Ст. Стоева
Членове:Калина Г. Пейчева
Анита Хр. Велева
при участието на секретаря П.Г.У.
като разгледа докладваното от Росица Ст. Стоева Въззивно гражданско дело
№ 20222300500004 по описа за 2022 година
Производството пред Окръжен съд - Ямбол е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано по въззивна жалба на С.К., подадена чрез пълномощника адв.Г. против
Решение №274/05.10.2021 г., постановено по гр.дело №1272/2021 г. по описа на Районен
съд – Ямбол.
С посоченото решение първоинстанционния съд ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Н.К.
от гр.******, ЕГН **********, срещу „Минна компания-Петров“ АД гр.Ямбол,
ул.“Ямболен” №13, ет.5, ЕИК *********, представлявано от изп. директор П.Я.П. иск - да
бъде прието за установено, че дружеството му дължи сумата 10 000 лева, представляваща
неплатено възнаграждение по Договор за текуща правна помощ от 01.10.2004 г. за периода
м.декември 2017 г., м.януари, февруари, март и април 2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.12.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК по ч.гр.д.№3490/2020 г. на ЯРС и ОСЪЖДА С.Н.К. да заплати на „Минна компания-
Петров“ АД направените по делото разноски в размер на 900 лв.
С въззивната жалба обжалваното решение се атакува изцяло с твърдения за
неправилност поради нарушения на материалния, процесуалния закон, необоснованост и
недопустимост. Изложени са твърдения, че производството по делото е образувано след
образуване на гр.д.№735/2021 г. по описа на ЯРС, а исковата молба, въз основа на която е
образувано това производство е формулирала правен спор между същите страни, със същата
правопораждаща фактология, идентични възражения и доказателства. Въззивникът намира
за неправилно определението на ЯРС за отказ да се спре производството, тъй като сочи, че
спора по гр.д.№735/2021 г. е преюдициален за настоящия такъв и настоящото производство
следва да бъде спряно до приключване на гр.д.№735/2021 г. Като аргумент в подкрепа на
твърдението си за неправиност на атакуваното решение, жалбоподателят твърди, че ЯРС в
1
нарушение на чл.20 от ЗЗД не е извършил тълкуване на процесния договор и без да изложи
каквито и да са мотиви е приел, че се касае за договор, при който уговореното
възнаграждение се заплаща при извършване на работа и то месечно, т.е. ненаименован
договор, въпреки наличната уредба в чл.6, т.11 от Наредба №1 за минималните адвокатски
възнаграждения и излага съображения в тази насока. На следващо място твърди, че мотивът
на съда, че не може да се установява съдържанието на анекса със свидетелски показания е в
нарушение на чл.165, ал.1 ГПК. Твърди, че не е коментирана задължителната съдебна
практика по този въпрос, поради предубедеността на състава и желанието на последния да
обосновава предварително избрана от него теза. Заявява и твърдение, че в мотивите на
решението се съдържат противоречиви съждения, от които не става ясна позицията на съда
и е изложил доводи, с които е обосновал твърденията си. Жалбоподателят е направил
оплаквания, че е следвало да доказва отрицателни факти, въпреки че твърденията на
ответника - сега въззиваем, че заплащането било срещу извършени услуги, са били оспорени
и не са били ангажирани доказателства в тяхна подкрепа, като освен това съдът е
неглижирал показанията на свид. Д. в тази насока. Наведени са оплаквания, че въпреки
липсата на доказателства, ЯРС е приел, че за времето от юни 2015 до юни 2016 е извършвана
работа и е следвало да се извършва работа и през следващите месеци, за да се дължат
плащания. Посочено е като най-голям проблем, липсата на мотиви относно вида на
договора – наименован или не; относно това за какво се плаща възнаграждението и има ли
значение обема на извършваната работа. Според жалбоподателя изразът в чл. 6, т. 11 от
Наредбата показва, че страните са решили да се заплаща месечно възнаграждение в
договорения размер, но не по-малко от 400 лв., без оглед вида, обема на работата и без
оглед на материалния интерес. Сочи, че ако идеята е била да се плаща месечно, когато има
извършвана работа, то това е щяло да бъде отразено в текста. Въззивникът е възразил по
отношение на механичното пренасяне на текста на решението на ВКС, без да се вземе
предвид факта, че договорът, за който става въпрос там, не е за правна помощ/ абонаментно
обслужване, а изрично е записано, че е за предоставяне на адвокатски услуги при поискване,
докато в настоящия случай изрично е посочено, че договорът е за текущо правно
обслужване и че се заплаща месечно възнаграждение. Предвид споменатото твърди, че
изложените мотиви в Решение №94/20.04.2021 г. по дело №2750/2020 г. на ВКС не касаят
настоящия спор. Изложено е становище, че не става ясно откъде ЯРС е стигнал до изводите,
че „оказване на правна помощ и съдействие“ и „правна помощ по договор за абонамент“
насочват към извършване на действия, полагане на труд, за който се дължи възнаграждение.
Жалбоподателят е обосновал твърденията си за предубеденост на състава като е посочил
още, че последният е присъдил разноски повече от дължимите 830 лв. в нарушение на чл.7,
ал.2, т.3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
независимо от направените в тази насока възражения. Моли ЯОС да отмени изцяло
обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявения иск изцяло. Заявена
е претенция за присъждане на направените по делото разноски. Отправено е искане за
намаляване на присъдените разноски в случай, че ЯОС реши, че жалбата е неоснователна.
Направени са доказателствени искания на основание чл.177, ал.1, т.2 вр. чл.176 ГПК ЯОС да
задължи законния представител на ответника да се яви в с.з и да отговори на подробно
изброените във въззивната жалба въпроси.
В срока по чл.263 ГПК въззиваемата страна „Минна компания – Петров“ АД, не е
депозирала писмен отговор и не е изразила становище по жалбата.
В о.с.з. въззивника не се явява, но чрез процесуалния си представител - адвокат Д.,
поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Допълнителни доводи са изложени в
представени от въззивника писмени бележки.
В о.с.з. въззиваемата страна, редовно и своевременно призована, не се не се
представлява. В предварително депозирана молба е заявено, че оспорват въззивната жалба
по съображения в отговора, какъвто по делото не е депозиран.
2
След преценка на оплакванията по жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и
доказателствата по делото, Окръжният съд приема за установено следното от фактическа
страна:
Фактическата обстановка по делото е правилно установена от първостепенния съд,
не е спорна между страните, а пред въззивния съд не се събраха нови доказателства, които
да доведат до промяната й.
По заявление на ищеца (понастоящем въззивник) ЯРС е издал Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №260311/15.02.2021 г. по ч.гр.д.
№3490/2020 г., с която е разпоредено длъжникът (ответник) да заплати на ищеца сумата 10
000 лв. – главница, представляваща абонаментно правно обслужване за м.декември 2017 г.,
м.януари, февруари, март и април 2018 г., по 2000 лв. на месец, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.12.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата. По повод постъпило от ответника, в срока по чл.414
ГПК, възражение против заповедта за изпълнение с разпореждане от 02.03.2021 г. по
същото ч.гр.дело, съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на
вземането си в едномесечен срок от уведомяването. В указания срок искът е предявен.
Страните не спорят, че са били обвързани от Договор за текуща правна помощ от
01.10.2004 г., съгласно който на ищеца е възложено „осъществяването на постоянна
специализирана правна помощ и съдействие“, изразяваща се според чл.1 в: б.“а“ - писмени и
устни консултации по граждански, трудови, административноправни, данъчни, банкови и
др. въпроси; б.“б“ - консултации при подготовка, сключване и изпълнение на договори;
б.“в“ - процесуалното представителство по дела, по които възложителят е страна. Според
уговорката в чл.2 от договора възложителя дължи ежемесечно възнаграждение в размер на
200 лв. „за оказваната правна помощ по б.“а“ и б.“б“, а за случаите на процесуалното
представителство размерът на възнаграждението се определя при сключването на
конкретния договор за представителство и съобразно Наредбата за адвокатските
възнаграждения.
По делото ищеца К. е представил 7 броя договори за правна защита и съдействие,
съставени от него в качеството му на адвокат и подписани от представител на ответното
дружество, касаещи периода 10.2014 г. - 05.2016 г. (който е различен от процесния), в които
като основания за издаването им са вписани „оказване на правна защита и съдействие,
изразяващи се в „абонаментно правно обслужване“ или „правна помощ по договор за
абонамент“. Записани са общо дължимите различни по размер суми за два, три или повече
месеци. Представил е и Споразумение за погасяване на парично задължение от 14.06.2018 г.
сключено между ответника, „Кариера Студена“ ЕООД-София и ищеца, в което ответника е
признал неплатено задължение към ищеца по няколко ДПЗС, като ЕООД е поело
задължение да изплати на адвоката дължимата сума от общо от 4752,74 лв. Ищеца е
представил и 7 бр. преводни нареждания в периода 2015-2016 г. и 2018 г., удостоверяващи
преведени суми на адвоката от различни търговски дружества, с отразяване, че преводите са
извършени в полза на ответника. В 5 от описаните документи е посочено основание за
превода: „договор за правна защита“, като в два от тях има и номер на договора, без дата. В
един от документите е записано основание „правни услуги“, а в преводното нареждане от
12.09.2018 г. превода е от „Кариера Студена“ ЕООД-София за сумата от 2000 лв., като
основанието е “споразумение за погасяване“.
В показанията си св.Д.Д. (дългогодишен колега на ищеца в адвокатската практика, а
понастоящем във въззивното производство - негов процесуален представител) се сочи, че
през годините адв.К. е бил ангажиран с оказването на правни услуги на ответното дружество
по сключването на договори, назначаването и уволняването на служители, работа по
изпълнителни и други дела. Ищецът е съобщил на свидетеля в края на октомври, началото
на ноември 2017 г., че не получава плащане от ответника от около една година. Казал е, че
3
при преместване на кантората му са били загубени кашони, в които е била цялата
документация с „Минната компания“, включително анексите за увеличаване на размера на
възнаграждението по процесния договор. Свидетелят заявява, че е виждал договора между
страните преди изгубването му, като заявява, че имали и анекс за ежемесечно
възнаграждение в размер на 2000 лв. По повод на "неспечелени" дела на компанията от
адв.К. се „развалили“ отношенията помежду им.
Вещото лице по счетоводната експертиза сочи, че според данните от счетоводните
регистри на дружеството за периода от 2016 г. до 2021 г. ответникът не е осчетоводявал
задължения към ищеца по месеци, а извършените плащания са осчетоводявани като „разход
за външна услуга“. В табличен вид в заключението са посочени основанията за извършените
плащания през годините - освен за представените от ищеца договори за правна помощ и за
задължения за представителство по съдебни дела. Плащанията към ищеца според вещото
лице са правилно осчетоводени, а счетоводството на ответника е редовно водено.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения в чл.259, ал.1 от
ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивника е
легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество въззивната
жалба е неоснователна.
В съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта
на атакуваното решение, въззивния съд прецени, че последното е валидно и допустимо,
поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.
При преценка по същество - атакуваното решение се прецени за правилно и
нестрадащо от пороци, като въззивния съд изцяло споделя мотивите му, поради което и на
осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на ЯРС. Във въззивната жалба са заявени същите
доводи, които са били изложени и пред ЯРС и на които в обжалваното решение е даден
отговор.
С депозираната пред ЯРС искова молба ищецът С.К. (сега въззивник) е претендирал
да се приеме за установено по отношение на ответника „Минна компания-Петров“ АД (сега
въззиваема страна), че последната дължи сумата 10 000 лв. – главница, за която е била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№3490/2020 г. по описа на ЯРС.
Така предявеният иск е положителен установителен такъв и следва да се
квалифицира по чл.422 ГПК, вр. чл.79 ЗЗД.
Съгласно чл.422, ал.1 от ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен
от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е
спазен срокът по чл.415, ал.1 и 4 от ГПК, където е посочено, че когато възражението е
подадено в срок, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на
вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.
В конкретния случай, видно от приложеното ч.гр.д.№3490/2020 г. по описа на ЯРС,
по заявление на ищеца (понастоящем въззивник) ЯРС е издал Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът (ответник) да
заплати на ищеца сумата 10 000 лв. – главница, представляваща абонаментно правно
обслужване за м.декември 2017 г., м.януари, февруари, март и април 2018 г., по 2000 лв. на
месец, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 30.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. По повод
постъпило от ответника, в срока по чл.414 ГПК, възражение против заповедта за
изпълнение с разпореждане от 02.03.2021 г. по същото ч.гр.дело, съдът е указал на
заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от
уведомяването. В указания срок искът е предявен. При така изложените факти, следва
4
извод, че е спазена процедурата и сроковете по цитираните разпоредби на ГПК, предвид на
което въззивния съд намери предявеният иск за допустим.
Разгледан по същество искът е неоснователен.
С оглед фактическите взаимоотношения между страните, в производството пред
първата инстанция е предявен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.36, ал.1 от
Закона за адвокатурата - за заплащане на сумата от 10 000 лв. – главница, представляваща
неплатено възнаграждение по Договор за текуща правна помощ от 01.10.2004 г. за периода
м.декември 2017 г., м.януари, февруари, март и април 2018 г., по 2000 лв. на месец, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 30.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. Такава е и правната квалификация,
дадена от ЯРС.
Съгласно разпоредбата на чл.79 ал.1 от ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно
задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за
забавата или да иска обезщетение за неизпълнение. Чл.36 ал.1 от Закона за адвокатурата
урежда правото на адвоката или адвоката от Европейския съюз на възнаграждение за своя
труд.
С доклада по чл.146 ГПК, първостепенния съд, след като приел, че не е спорно
сключването на договор между страните за текуща правна помощ и предоставянето на
услуги по него, във връзка с оспорването на ответника, възложил в тежест на ищеца да
докаже договарянето на възнаграждение за ангажимент, увеличаването на размера му в
претендираната стойност и че това е станало по съгласие на страните по договора.
От представените по делото доказателства е установено, а и между страните липсва
спор, че между тях е сключен договор за текуща правна помощ от 01.10.2004 г. Основния
спорен по делото въпрос е относно тълкуването на съдържанието на процесния договор, в
частност дали в същия се съдържа уговорка за дължимост на месечно възнаграждение,
независимо от това дали на ищеца е възлагано съответно той е осъществявал
специализирана правна помощ и съдействие в полза на ответника.
В цитираното и от ЯРС Решение №94/20.04.2021 г. на ВКС по гр.д.№2752/2020 г.,
ІV г.о., след позоваване на Решение №212/ 03.11.2017 г. на ВКС по гр.д.№358/2017 г., ІV
г.о. е посочено, че договорът за правна услуга от адвокат обикновено съдържа, както
елементи от договор за изработка (когато задължението на адвоката е да извърши нещо от
свое име и на свой риск), така и елементи от договор за мандат (когато задължението на
адвоката е да извърши нещо от името на доверителя и за негова сметка). Когато е сключен
договор за правно обслужване адвокатът не поема задължението да изпълни конкретни
задачи, с него той се задължава да поема изпълнението на определени по вид задачи, които
ще му бъдат възлагани през определен период от време. При изпълнението на този договор
адвокатът е обвързан от договор за правна услуга едва след като му е възложена конкретна
задача и само след такова възлагане отношенията между страните при последващо оттегляне
на възлагането се уреждат от правилата на договора за изработка или за мандат. Когато
страната иска да се оттегли от договора за правно обслужване (ненаименован, рамков по
естеството си договор), като престане занапред да възлага конкретни задачи, отношенията
между страните се уреждат, ако не е уговорено друго, от общите правила на закона за
изпълнение, неизпълнение, разваляне или по друг начин прекратяване на договора. След
изясняване на въпроса относно правното естество на договора за правно обслужване, на
материалноправните въпроси обусловено ли е възникването правото на адвоката да получи
възнаграждение от полагане на труд в изпълнение на възложеното му от доверителя; и
дължи ли се адвокатско възнаграждение при сключен договор за предоставяне на
адвокатски услуги при поискване, когато такива услуги не са предоставени, ВКС е дал
следния отговор: Правото на адвоката да получи възнаграждение от полагане на труд в
изпълнение на възложеното му от доверителя по договор за такава услуга възниква тогава,
5
когато е налице възлагане и положен труд. При сключен договор за предоставяне на
адвокатски услуги при поискване, когато такива услуги не са предоставени, адвокатско
възнаграждение не се дължи. Според уговореното в договора може да се дължи
възнаграждение за ангажимент – т.е. не за извършена услуга, а за това, че адвокатът е поел
задължение за готовност да се грижи за работите на възложителя. Тъй като договорът е
ненаименован (няма законова уредба), поемането на такива задължения от страните по него
не може да се предполага, а следва да е сторено изрично.
В конкретния случай договора между страните е озаглавен "договор за текуща
правна помощ". Според уговореното в чл.1 от договора на ищеца е възложено
„осъществяването на постоянна специализирана правна помощ и съдействие“, изразяваща се
в: б.“а“ - писмени и устни консултации по граждански, трудови, административноправни,
данъчни, банкови и др. въпроси; б.“б“ - консултации при подготовка, сключване и
изпълнение на договори; б.“в“ - процесуалното представителство по дела, по които
възложителят е страна. Според чл.2 от договора възложителя дължи ежемесечно
възнаграждение в размер на 200 лв. „за оказваната правна помощ по б.“а“ и б.“б“", а за
случаите на процесуалното представителство размерът на възнаграждението се определя
при сключването на конкретния договор за представителство и съобразно Наредбата за
адвокатските възнаграждения. При това положение въззивния съд приема (така, както е
приел и ЯРС), че дължимостта на възнаграждението (извън случаите на процесуалното
представителство) е обвързана с „оказваната правна помощ“. И това е така, тъй като в
текста на договора липсва изрична уговорка да се дължи възнаграждение за ангажимент,
така както твърди ищеца. Аргумент в тази посока е и уговорката, че за защита, състояща се
в процесуално представителство, страните са се съгласили възложителят да дължи отделно
уговорено възнаграждение. При липсата на изрична уговорка за заплащане на
възнаграждение за ангажимент, която с оглед цитираната по-горе практика на ВКС не може
да се предполага, то при безспорния между страните по делото факт, че в процесния период
правни услуги нито са искани, нито са предоставяни, месечно възнаграждение не се дължи.
В тази връзка въззивния съд изцяло споделя извода на ЯРС за неоснователност на
доводите на ищеца, че за съдържанието на процесния договор следва да се съди от
представените от него по делото договори за правна защита и съдействие, издадени в
периода от 2014 -2016 г. Без значение за изхода на настоящия спор е обстоятелството, че за
период, различен от исковия и предхождащ го във времето, ответникът е плащал по 2000 лв.
месечно въз основа на издадени от ищеца ДПЗС. Не е изяснено по делото дали тези
представени ДПЗС са издадени действително въз основа на процесния договор, както и дали
в този период услуги са били искани и оказвани, нито пък въпроса относно дължимостта на
тези плащания е предмет на делото.
Правилен е и извода на ЯРС, че е недопустимо, с оглед нормата на чл.164, ал.1, т.5
от ГПК, с гласни доказателства да се установява съдържанието на договора, както и
неговото изменение, като твърденията на въззивника - ищец в обратна насока не се
споделят. Предвид законовата забрана не може с показанията на свидетел да се установи
сключването на анекси към процесния договор за увеличаване на договореното по него
възнаграждението. Забраната не е преодоляна и с опита на ищеца да черпи права от нормата
на чл.165, ал.1 ГПК, твърдейки изгубване на тези документи. Както правилно е посочил ЯРС
за изгубването на документите разпитания по делото свидетел е узнал от самия ищец, а и
твърдението за изгубване на цялата документация, влиза в противоречие с ангажираните по
делото доказателства - ищеца е представил договора от 01.10.2004 г., както и множество
ДПЗС, издадени в периода от 2014 - 2016 г. Нещо повече - при преценка на свидетелските
показания на св.Д. при усл. на чл.172 ГПК, съдът е разколебан в достоверността им и от
факта, че пред ЯРС адв.Д.Д. е разпитан като свидетел, посочен от ищеца, а в настоящата
инстанция той участва вече в друго качество - като процесуален представител на въззивника
- ищец.
6
Въззивния съд намира за правилни и изцяло споделя изводите на ЯРС, че ищецът не
е доказал в хода на процеса, при условията на пълно и главно доказване, съществуването на
вземането си в претендираните основание и размер. И това е така, т.к. както се посочи при
тълкуване съдържанието на процесния договор, в същия не е уговорено възнаграждение за
ангажимент, а такова за предоставени услуги, каквито безспорно в процесния период не са
предоставяни.
В тази връзка неоснователно е оплакването в жалбата, че ЯРС неправилно е
преценил събраните по делото доказателства, т.к. ги е ценил едностранно, необективно и
предубедено. Напротив - при постановяване на решението си ЯРС е извършил пълен,
всестранен и обективен анализ на всички събрани по делото доказателства въз основа на
който е извел и правилния извод за неоснователност на предявения иск, който се споделя и
от настоящия съд.
При изложеното до тук, решението на ЯРС, като правилно и нестрадащо от
пороците, посочени във въззивната жалба, следва да бъде потвърдено изцяло, а въззивната
жалба - оставена без уважение.
Така мотивиран, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №274/05.10.2021 г., постановено по гр.дело
№1272/2021 г. по описа на Районен съд – Ямбол.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, при усл. на чл.280 ГПК, в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7