Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 04.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 4473 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 8399 от 12.01.2020 г. по гр. д. № 61484/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 87 - и състав, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на П.Г.П., ЕГН **********, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със Заповед от 23.07.2018 г. на управителя на „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК ********.
Осъдено е на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на П.Г.П., ЕГН **********, сумата от 5 154,55 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 18.07.2018 г. до 30.09.2018 г.
Осъдено е на основание чл. 78, ал. 1 КТ „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на П.Г.П., ЕГН **********, сумата от 801,38 лв. - разноски по делото за адвокатско възнаграждение, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 236,18 лв., представляваща държавна такса върху уважената част от исковите претенции.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника по делото „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК ********, чрез адвокат Д.П., с доводи за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че районният съд не е посочил от кой момент трудовото правоотношение между страните е било прекратено по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, предвид твърденията на ищцата, че е изпратила няколко писма до работодателя и приложените по делото множество товарителници с различни дати. Уведомлението за прекратяване на трудовия договор от страна на ищцата не е достигнало до работодателя. Излагат се съображения, че след като е прието, че правоотношението е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, т. е. вследствие на личния избор на работника, присъждането на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение представлява злоупотреба с право. Твърди се, че уволнението е извършено законосъобразно, при спазване на предвидената в КТ процедура - заповедта за уволнение е мотивирана, дисциплинарното наказание е наложено в законоустановения срок, при спазване на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ и критериите за определяне на наказанието, предвидени в чл. 189 КТ, посочен е нарушителят, нарушението и кога е извършено, поискани са обясненията на ищцата по реда на чл. 193 КТ. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявените искове, с присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.
Въззиваемата страна - П.Г.П., чрез адвокат С.И. и адвокат Г.Ф., взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като поддържа, че оплакванията на въззивника са неоснователни. Сочи, че доколкото първоинстанционният съд правилно е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, частично основателно е оплакването на въззивника за неправилност на решението в частта, с която е уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. В останалата си част обжалваното решение е правилно, законосъобразно и мотивирано, поради което се иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендират се разноски. Прави се възражение, че въззивникът не е поискал по съответния процесуален ред присъждане на разноски пред първата инстанция, поради което такива не следва да бъдат присъждани и от въззивния съд при евентуално уважаване на въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като обсъди
доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата
на чл.
235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта -
в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. По неговата правилност, с оглед
наведените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т.
3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ - за признаване
за незаконно и отмяна на уволнението на ищцата П.Г.П., извършено на основание
чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със Заповед от 23.07.2018 г. на управителя на ответното
дружество „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК ********, както и за заплащане на сумата от 5 467,27
лв., представляваща обезщетение за оставане без работа на ищцата в резултат на
незаконното уволнение за периода от 18.07.2018 г. до 30.09.2018 г.
Безспорно по делото е
обстоятелството, че страните „Г.Г.“
ЕООД - партньор за България на SGEM WORLD
SCIENCE Austria, със седалище и адрес на управление:
гр. Бургас, ж. к. „*******,
представлявано от управителя М.Д.Д.,
и П.Г.П. са били в трудови правоотношения по
силата на трудов договор № 04 от 10.05.2017 г., сключен на
основание чл. 11, във вр. с чл. 70 КТ, по силата на
който ищцата е заемала длъжността „Организатор
конференции и събития“ (длъжностна
характеристика л. 50 - 52 от делото), с място на работа в гр.
София, бул. „*******, с работно време от 4 часа. Видно от
представените писмени доказателства трудовият договор е изменян с допълнителни
споразумения от 01.07.2017 г. (работното време е променено от 4 часа на 8 часа;
основното месечно трудово възнаграждение е изменено от 900 лв. на 1 800 лв.; основанието и срокът
на договора са променени от чл. 111 КТ, във вр. с чл. 70 КТ със срок на
изпитване в полза на работодателя до 10.11.2017 г., на чл. 67, ал. 1, във вр. с
чл. 70 КТ със срок за изпитване в полза на работодателя до 10.11.2017 г.) и от
15.06.2018 г. (срокът на предизвестие при прекратяване на трудовия договор е
изменен от 30 дни на 3 месеца). Със заповед № 7 от 13.11.2017 г.,
на основание чл. 118, ал. 3 КТ, трудовото
възнаграждение на ищцата е увеличено от 1 900
лв. на 2 000 лв., считано от 01.12.2017 г. Със
заповед № 17 от 18.06.2018 г.,
на основание чл. 118, ал. 3 КТ, трудовото възнаграждение на ищцата е увеличено
от 2 000 лв. на 2 100
лв., считано от 01.07.2018 г.
Като безспорно по делото е отделено и обстоятелството, че със Заповед от 23.07.2018 г. на ищцата е наложено дисциплинарно наказание по чл. 188, т. 3 КТ - „уволнение“ за виновно извършени от нея дисциплинарни нарушения - по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ на задължение по чл. 126, т. 9, пр. последно КТ - да пази доброто име на предприятието, по чл. 187, т. 1, пр. второ КТ на задължение по чл. 126, т. 1, пр. второ КТ - преждевременно напускане на работа на 12.07.2018 г. и по чл. 187, т. 1, пр. трето КТ на задължение по чл. 126, ал. 1, пр. първо КТ - неявяване на работа от 13.07.2018 г., като в заповедта е посочено, че трудовият договор се прекратява на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, считано от 18.07.2018 г. Заповедта е връчена на ищцата на 23.07.2018 г. (съобразно изявлението в исковата молба, като доказателства за по - ранно връчване не са ангажирани по делото).
По делото е приложено искане по чл. 193 КТ на обясненията на ищцата за извършените нарушения на трудовата дисциплина в периода 10.07.2018 г. - 16.07.2018 г., с дата 16.07.2018 г., както и писмено обяснение от работника от 17.07.2018 г.
Видно от заявление, адресирано до дружеството работодател от 12.07.2018 г., ищцата е заявила на последния, че на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ прекратява без предизвестие трудовия си договор от 10.05.2017 г. поради неспазване на посочените в договора срокове за изплащане на трудовото възнаграждение. Заявлението е прието от лицето В. Г. (оперативен счетоводител), като са съставени приемо - предавателни протоколи от същата дата за предаване от страна на ищцата на служебен телефон и облекло.
Видно от представените по делото товарителници, удостоверение от 12.09.2018 г. и справка от 02.07.2019 г. от „Спиди“ АД за предадени за изпращане до „Г.Г.“ ЕООД пратки и информация за тяхното състояние, ищцата е изпратила заявление за прекратяване на трудовия си договор и до всички известни адреси на работодателя на дата 12.07.2018 г. с доставка до 13.07.2018 г., както следва: гр. Бургас, ж. к. „*******, тел. ******, обявен в Търговския регистър и в сключения трудов договор като седалище и адрес на управление ***, тел. ******** - адрес за кореспонденция с НАП, обявен в Търговския регистър; гр. София, ж. к. „Младост 3“, бул. „*******, блок ****, до офис мениджър Н.К.- адреса на офиса, в който ищцата е била назначена да изпълнява трудовите си функции.
По делото са представени писмени доказателства от ответната страна - форми за обратна връзка на участници в Международна научна конференция SGEM 2018, с които работодателят обосновава законосъобразността на заповедта за уволнение, в частност - посоченото нарушение - уронване доброто име на предприятието.
Приложено е копие от трудова книжка на П.Г.П., видно от която след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, ищцата е постъпила на работа на 09.08.2018 г. в „А.“ ООД, като правоотношението с последното е прекратено на 24.08.2018 г., на основание чл. 71, ал. 1 КТ.
Приложено е и копие от трудова книжка на В.Г.Г., видно от която към 12.07.2018 г. същата е заемала длъжността оперативен счетоводител във фирма „С.**Т.“ ООД.
По делото са представени заверени копия от фишове за работна заплата на П.П. за последните 4 месеца преди прекратяване на трудовото правоотношение, ведно с платежни нареждания за изплащане на възнагражденията.
За установяване на релевантните за процеса факти, в хода на първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Н.Е.К., В.И.П., Н.Г.Д.и Т.Г.И..
Свидетелката К.заявява, че била наета на позиция „Организатор конференции и събития“, впоследствие „Мениджър екип“ в „С.**Т.“ ООД (с управители Г.С.и М.Д.), с място на работа бул. „Александър Малинов“. Твърди, че ищцата постъпила на работа малко след нея, на същата позиция, като фирмата имала един офис и всички работели на едно място. Свидетелката разбрала от колеги и от ищцата, че последната е подала молба за напускане поради забавяне на заплатите. Лично К.дала пари на ищцата на 12.07.2018 г., за да си пусне предизвестието за напускане по „Спиди“ АД, тъй като в офиса отказвали да го приемат. К.твърди, че В.Г., „оперативен счетоводител“, работела по административните въпроси, но към 12.07.2018 г. била в предизвестие за напускане и нямала право да приема документи (за което разбрала от ищцата). От колеги свидетелката разбрала, че работодателят е отказал да приеме заявлението на П., както и че Н.К., единствен оторизиран да отваря вратата на офиса, отказал да приеме куриерската пратка. Допълва, че единственият офис на фирмата се намира в гр. София, бул. „Александър Малинов“, на етаж 4 на търговския център, като не е наясно кой служител в коя фирма работи - в „Г.Г.“ ЕООД или в „С.**Т.“ ООД.
От показанията на свидетелката Петрова се установява, че с ищцата се познават от училище, впоследствие работели в една и съща фирма - „Г.Г.“ ЕООД. Свидетелката заемала длъжността „Координатор на конференции“, като при подписване на договора й било заявено, че „Г.Г.“ ЕООД представлява „С.Д.Е.“. Работела на едно място с ищцата, до метростанция „Александър Малинов“. Петрова сочи, че ищцата опитала да подаде молба за напускане при счетоводителката, Велислава, която също била в период на напускане. Имало и главен счетоводител - Таня и още едно лице, което се занимавало с финансовите въпроси на фирмата. В деня на посещаване на офиса на счетоводителя достъпът на ищцата до информация на фирмата бил спрян, в същия ден била помолена да напусне офиса. Свидетелката твърди, че молбата на ищцата за напускане не била приета, като и че куриерът не бил допуснат до офиса. През следващата седмица ищцата не била допусната от Н.К., човекът, отговарящ за офиса. На ищцата било отказано връщането на документите, както и била помолена да напусне. След като станало ясно, че молбата на ищцата не е приета, свидетелката разбрала, че Недко и В.нямат право вече да приемат документи.
От показанията на свидетеля Д.се установява, че е присъствал на две Международни научни конференции, в началото и края на летния сезон в к. к. „Албена“. По време на първата конференция се запознал с ищцата. Свидетелят заявява, че не си спомня добре, но мисли, че имало случай, при който тя заявила негодувание към самата конференция и организаторите й пред участници в същата. В края на конференцията свидетелят съобщил на организаторката на „Г.Г.“ ЕООД какво е чул. Заявява, че по време на конференцията от „Г.Г.“ ЕООД имало и други служители, като не е сигурен, че тези от участниците, които са изразили негодувание относно казаното от ищцата, са били от „Г.Г.“ ЕООД. Не си спомня на какъв език е било изразено мнението на участниците относно изказването на П..
Свидетелката И. заявява, че през 2018 г. участвала в Международна научна конференция в к. к. „Албена“, като „Мениджър събития“. Ищцата била част от екипа, организиращ конференцията относно настанявания, трансфери, услуги на гостите и транспорт. Според свидетелката имало разминавания между подадените резервации на някои от гостите и трансферите, и на място на летището, както и известно забавяне с приключване на събитието. Пояснява, че за справката, след края на конференцията, не било необходимо съдействието на ищцата. И. предполага, че управителката на „Г.Г.“ ЕООД е трябвало да получи някаква информация от ищцата, за да приключи конференцията, като впоследствие нещата се изяснили. С всички, които били на място от екипа на „Г.Г.“ ЕООД (главно с ищцата), са коментирани тези разминавания и е искано съдействие.
Останалите приложени по делото доказателства нямат пряко отношение към предмета на спора, поради което настоящият състав не намира за нужно да ги обсъжда поотделно.
При така установеното от фактическа
страна, съдът достигна до следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е да докаже, че е
бил в трудово правоотношение с ответника, както и че е довел до знанието на работодателя волята си да прекрати
трудовото правоотношение поради забавяне изплащането на
трудовото възнаграждение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.
В тежест на
ответника е докаже законността на
извършеното от него уволнение.
В случая страните не спорят, че трудовото правоотношение е било прекратено, но спорят на какво основание е било прекратено и в кой момент. При наличие на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по - рано.
Ищцата твърди, че тя първа е прекратила трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - поради неплащане на дължимото трудовото възнаграждение, с писмено волеизявление, отправено до работодателя на 12.07.2018 г.
Разпоредбата
на чл.
327, ал. 1, т. 2 КТ предвижда, че работникът или служителят
може да прекрати трудовия си договор писмено, без предизвестие, когато
работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение по
този кодекс или по общественото осигуряване. Правната норма на чл. 327 КТ представлява
материално субективно преобразуващо трудово право на работника или служителя да
прекрати едностранно трудовия договор с работодателя.
Според разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т.
3 КТ трудовото
правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от
момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора.
Законът не прави разлика между прекратяването на трудов договор без
предизвестие от работодателя и прекратяване на трудов договор без предизвестие
от работника. И за двата случая нормата сочи, че трудовото правоотношение се
счита за прекратено от датата на получаване на писменото изявление (на
работодателя или на работника). Следователно
законът не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от
това дали фактически е налице основанието, посоченото от работодателя или от
работника за прекратяване на договора. Поради това, както връчването на
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от
работодателя, автоматично води до прекратяване на договора, независимо дали са
били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление
на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на някое от основанията
по чл. 327, ал. 1 КТ води
до автоматично прекратяване на трудовия договор, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на
работника или служителя основание.
При незаконно
(без основание) прекратяване на
трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 КТ, работодателят разполага само с възможност да претендира
от работника или служителя обезщетение за
вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване
на трудовия договор,
но не и с право да иска възстановяването на вече
прекратеното трудово правоотношение или да прекрати трудовото правоотношение на
друго основание по своя инициатива. Въпросът дали преобразуващото право по чл. 327, ал. 1 КТ е съществувало, т. е., дали са били налице
предвидените в закона предпоставки за възникването му и дали с оглед на това то
е било надлежно упражнено, може да бъде предмет на преценка и евентуално
установяване впоследствие, в случай, че работодателят предяви по
съдебен ред притезания, възникнали като негова последица. В този смисъл е константната съдебна практика,
обективирана в решение
№ 34 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 3010/2016
г., ВКС, III г. о., решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г.,
ВКС, IV г. о., решение № 144 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 3101/2008 г., ВКС, І г. о., решение № 203 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 832/2010 г., ВКС,
ІІІ г. о. и др. Като всяко волеизявление, за да породи правно
действие, изявлението по чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ следва да изхожда именно от служителя или
негов надлежен представител и да бъде получено от работодателя или негов
надлежен представител (т. е. да достигне до неговото знание).
Настоящата инстанция счита за правилни изводите на първоинстанционния съд, че ищцата законосъобразно е упражнила правото първа да прекрати съществуващото между страните трудово правоотношение. От показанията на свидетелите К.и Петрова, които съдът кредитира като логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и съответстващи на останалия събран по делото доказателствен материал, се установява, че на 12.07.2018 г. ищцата е подала заявление за прекратяване на трудовото правоотношение с ответника поради забавяне изплащането на трудовото възнаграждение. Полученото от В.Г. уведомление не е произвело своето действие, доколкото същата не е била упълномощена да приема заявления за прекратяване на трудови договори (предвид свидетелските показания и копие от трудова книжка). Съобразно трайната практика на касационната инстанция за връчването на едностранни писмени изявления, при които законът предвижда форма за действителност (напр. на писмено изявление за прекратяване на трудовия договор), свидетелските показания не са допустими съгласно чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което настоящият състав не основава изводите си на обстоятелствата, изложени от свидетелите във връзка с връчването и отказа за получаване на изявлението.
Видно от събраните
по делото писмени доказателства (товарителници, удостоверение от 12.09.2018 г.
и справка от 02.07.2019 г. от „Спиди“ АД) заявлението по чл. 327 КТ на ищцата е
било изпратено до всички посочени в Търговския регистър адреси на дружеството
работодател, вкл. до посочения в трудовия договор между страните адрес, както и
до адреса, на който ищцата е полагала труд. Съгласно разясненията, дадени с
решение № 226 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 4471/2016 г., ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което е допуснато касационно обжалване по въпроса по
приложението на чл. 335, ал. 2 КТ относно
момента, в който изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение поражда правно действие и в частност кога издадената от
работодателя заповед за уволнение е надлежно връчена на работника, изявлението на страната
по договора поражда действие с достигането си до адресата, т. е. съобразно
общите правила на ЗЗД за действие на договорите. Писменото изявление на
работодателя за прекратяване на трудовия договор може да бъде връчено лично
срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга - чрез изпращането на
препоръчано писмо с обратна разписка; за да е осъществено надлежно връчване по
пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя; редовно е и всяко
друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в ГПК (при
връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон - чл. 36 от Закона за
пощенските услуги. В последния случай, за да се приеме, че
изявлението е достигнало до адресата, работодателят следва да е изпратил
препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да удостовери
доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали работникът е променил
адреса, посочен от него на работодателя или не е предприел действия за
получаване на пощенската пратка е без правно значение. С достигане на
изявлението на посочения от работника адрес, работодателят е изпълнил
задължението си за връчване на заповедта за прекратяване на трудовия договор и
тя е породила правно действие. В този смисъл са и решение № 96 от 22.07.2019 г. по гр. д. № 2116/2018 г., ВКС, III г. о., решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 50782009 г., ВКС, III г. о., решение № 148 от 02.12.2016 г. по т. д.
№ 2072/2015 г., ВКС, I т. о. и др. Специалният
закон - Закона за пощенските услуги определя
приемането, пренасянето и доставката на пощенски пратки, както и куриерските
услуги, като пощенски услуги (чл. 3).
Въззивната инстанция изцяло споделя посочената практика, като намира, че тя следва да намери приложение и за начините, по които работникът и/или служителят може да уведоми работодателя за прекратяване на трудовоправната връзка, с оглед осигуряване гаранции на страната за законосъобразност. От приложеното удостоверение изх. № SM - 2348 от 12.09.2018 г. от „Спиди“ АД (като лицензиран оператор на пощенски услуги) се установява, че пратка с товарителница № 50575914971, подадена от ищцата, със съдържание - заявление за прекратяване на трудов договор по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, е адресирана до седалището и адреса на управление на дружеството - гр. Бургас, ж. к. „Зорница“, бл. 15, вх. Г, ет. 8, ап. 24, тел. *********. Извършен е неуспешен разнос на 13.07.2018 г., като след проведен телефонен разговор с получателя, същият е потвърдил, че няма никой на посочения адрес и е поискал пратката да остане в офис на „Спиди“ АД; до 20.07.2018 г. не е извършено посещение за получаване на пратката, след безуспешни опита за връзка с получателя. С товарителница № 50576267479 пратката е върната обратно на ищцата с удостоверен отказ от получател. Пратка с товарителница № 50575880825 със съдържание заявление за прекратяване на трудов договор е била адресирана до получател „Г.Г.“ ЕООД, офис мениджър Н.К., адрес гр. София, ж. к. „Младост“ 3, бул. „********, блок ********, тел. ********, и изпратена на 12.07.2018 г.; на същата дата пратката е отказана от получател и върната обратно на ищцата с товарителница № 50575888231.
Предвид събраните доказателства въззивният съд приема, че изявлението на ищцата е редовно връчено, при условията на чл. 44 ГПК, на служител на дружеството ответник (Н.К.), на 12.07.2018 г., от която дата същото е произвело действие. Връчителят е удостоверил, че е налице отказ за получаване на изпратената до ответното дружество пратка чрез куриер, а във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания по редовността на връчването и писмените доказателства, които го доказват. Ответникът не е ангажирал доказателства по възражението си, че посоченото като получател лице - Н.К.няма качеството служител на дружеството. Дори да се приеме обратното, ответникът сам се е поставил в невъзможност да получи писменото заявление на работника за прекратяване на трудовия договор, като не е предприел действия за получаване на пощенската пратка (изпратена до седалището и адреса на управление на работодателя на 13.07.2018 г.), съдържаща писменото искане на работника, след като е бил уведомен за нея, поради което, при надлежно установяване на връчването, следва да се приеме, че изявлението на ищцата е достигнало до своя адресат преди налагане на дисциплинарното наказание.
В
допълнение, както правилно е посочил в мотивите си районният съд, в обясненията
си по чл. 193 КТ ищцата е уведомила ответника, че прекратява трудовия договор,
на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 12.07.2018 г. Доколкото
обстоятелството, че обясненията са получени от ответника преди издаване и връчване
на процесната заповед за уволнение на 23.07.2018 г., което не е спорно по
делото (с оглед изявленията в отговора по чл. 131 ГПК), то последиците на чл.
335, ал. 2, т. 3 КТ са настъпили на 17.07.2018 г., преди ищцата да бъде уволнена
дисциплинарно. Съгласно цитираното решение № 289 от 18.11.2014 г. по
гр. д. № 1289/2014 г., ВКС, IV г. о.,
трудовото
правоотношение обаче не се
прекратява, ако работникът злоупотреби с правото си по чл. 327 КТ - напр.
за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е
извършено преди отправянето на едностранното изявление. В случая, макар уведомлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ да е дадено в рамките
на вече образувано дисциплинарно производство (в писмени обяснения), съдът намира, че не може да бъде обсъждан
въпросът дали работникът е злоупотребил с правото си по чл. 327 КТ, в който случай не би се стигнало до автоматично
прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като възражение в тази насока не е въведено своевременно с отговора
на исковата молба.
Съгласно чл. 195, ал. 3 КТ и чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ дисциплинарното наказание се смята за
наложено, респ. трудовото правоотношение - прекратено, от деня на връчване на
заповедта на работника или служителя (от момента на получаване на писменото
изявление за прекратяване на договора). Не се спори, че процесната заповед за
уволнение е била връчена на ищцата на 23.07.2020 г. Моментът на получаване на
заповедта е и моментът, от който същата най - рано може да породи
конститутивния си правен ефект, ако към този момент трудовото правоотношение не
е било вече прекратено на друго основание. Такова друго основание в случая е
налице, а именно - заявлението на ищцата по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. С
получаване на писменото волеизявление за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е настъпило действието на
прекратяването (чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ) и връчената след това заповед за
дисциплинарно уволнение е безпредметна. Извършеното дисциплинарно уволнение е
незаконно, поради липса на трудово - правна връзка към момента на връчване на
заповедта. Само на това основание уволнението подлежи на отмяна, като съдът не
следва да обсъжда неговата законосъобразност, съответно събраните по делото
доказателства в тази връзка - показанията на свидетелите Д.и И., както и формите
за обратна връзка на участници в Международна научна конференция SGEM 2018. С оглед изложеното, искът с правно
основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ е основателен
и следва да бъде уважен, в какъвто смисъл са и изводите на районния съд.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ:
В ТР №
6 от 15.07.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на
ОСГК на ВКС е прието, че при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ,
във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ
доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без
работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. Той следва да
установи оставането си без работа поради уволнението за посочения период, неговата продължителност, причинната
връзка с уволнението и размера на последното месечно брутно трудово
възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец преди
уволнението.
В тежест на
ответника е да докаже, че е изплатил на ищеца дължимото трудово възнаграждение
за посочения период или същото е недължимо на друго основание.
Във въззивната
жалба са изложени доводи, че претендираното от ищцата обезщетение за оставане
без работа в резултат от незаконното уволнение, когато оставането без работа е
резултат от личен избор, представлява недобросъвестно упражняване на законно
признато право и следователно злоупотреба с право. Заявеното от
ответника (въззивник) едва с въззивната жалба възражение за злоупотреба
на ищцата с право е преклудирано, на основание чл. 266, ал. 1 ГПК.
Независимо от това, доводите в
жалбата за неправилност на решението в частта,
с която е уважен частично искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр.
с чл. 225, ал. 1 КТ, са основателни.
В конкретния случай
трудовото правоотношение между страните е прекратено едностранно от ищцата на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ преди издаване и връчване
на процесната заповед за уволнение, а искът за
заплащане на обезщетение предпоставя трудово правоотношение, което би
съществувало, ако не беше незаконното уволнение.
С отмяната на дисциплинарното
уволнение трудовото правоотношение се възстановява такова,
каквото е съществувало между страните преди уволнението, в неговата пълна
идентичност, която обхваща всички права и задължения, произтичащи от трудовото
правоотношение преди неговото прекратяване. В съдържанието на възстановеното
правоотношение се включва и упражненото от работника или служителя субективно
преобразуващо право едностранно да прекрати трудовия си договор.
Следователно липсва причинно -
следствена връзка между незаконното уволнение и оставането на ищцата
без работа, поради което не са налице предпоставките за уважаване
на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ (в
този смисъл решение № 203 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 832/2010 г., ВКС, III г.
о.). В допълнение следва да се посочи, че видно от
представеното копие от трудовата книжка на ищцата, след прекратяване на
трудовия договор с ответника, същата е постъпила на работа в „А.“ ООД за
периода 09.08.2018 г. - 24.08.2018 г., т. е. искът и на това основание е неоснователен
за периода след 09.08.2018 г. Предвид изложеното, в посочената
част обжалваното решение следва да бъде отменено и
искът да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода
на спора право на разноски имат и двете страни. Отхвърлянето на исковата
претенция по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, обуславя
отмяна на първоинстанционното решение в частта за възложената в тежест на
работодателя държавна такса за сумата над 30 лв., както и в частта, с която в
тежест на работодателя е възложено заплащането на адвокатско възнаграждение на
насрещната страна за сумата над 450 лв. Независимо от отхвърляне на иска, на
ответника по делото не следва да бъдат заплащани разноски за
първоинстанционното производство, доколкото същите не са поискани своевременно
(едва с въззивната жалба), както и не са представени доказателства за сторени
такива.
Пред настоящата инстанция въззивникът (ответник) има право на направените и претендирани по делото разноски съразмерно на уважената част от въззивната жалба - чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК. Претендирани са разноски за заплатена държавна такса в размер на 118,09 лв., както и за платено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. (списък по чл. 80 ГПК - л. 20 от въззивното дело). Приложен е и договор за правна защита и съдействие (л. 21 от въззивното дело), сключен на 02.07.2020 г. между „Г.Г.“ ЕООД и адвокат Д.П., с уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Съгласно разясненията на т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая в договора за правна защита и съдействие липсва отбелязване, че адвокатското възнаграждение е платено в брой, не са представени и банкови документи, удостоверяващи плащането по сметка. Поради това, на въззивника не следва да бъде присъждано възнаграждение за адвокатска защита. На същия следва да бъдат присъдени единствено разноски за заплатена държавна такса за въззивното производство в размер на 103 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба.
В полза на въззиваемия (ищец) на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК се дължат направените от него разноски
съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба. Претендираните разноски, съгласно
списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, имащ характера на
разписка за плащане на възнаграждението
(л. 22 и 23 от въззивното дело), са в размер на 900 лв., като при
липса на данни за други уговорки в договора, съдът приема, че в тази сума е
предвидено заплащане на възнаграждение за всички искове по равно. Поради това, на въззиваемия следва да
бъде присъдена сумата от 450 лв. за адвокатско възнаграждение за настоящата
инстанция.
Ответникът (въззивник) следва да бъде
осъден до довнесе и държавна такса по иска с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ в размер на 20 лв. по сметка на Софийски районен съд, и в размер на 10
лв. по сметка на Софийски градски съд.
Въззивният съд констатира допусната в първоинстанционното решение очевидна фактическа
грешка в диспозитива по иска с правно
основание по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. В мотивите на решението
е посочено, че искът следва да бъде уважен до сумата от 5 154,55 лв., а за
разликата над тази сума до пълния предявен размер от 5 467,27 лв. -
отхвърлен като неоснователен, за което обаче липсва произнасяне в диспозитива.
Налице е и очевидна фактическа грешка при изписване фамилното име
на ищцата - погрешно изписано като „Петрова“ вместо правилното „П.“. Предвид изложеното, делото следва да бъде върнато на районния съд с
указание за преценка за провеждане на процедура по реда на чл. 247 ГПК.
С оглед предмета на спора въззивното решение подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски
съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 8399 от 12.01.2020 г. по гр. д. №
61484/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 87 - и състав, в частта, с която е осъдено на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с
чл. 225, ал. 1 КТ „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на П.Г.П., ЕГН **********,
сумата от 5 154,55 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа
в резултат на незаконното уволнение, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т.
6 КТ със Заповед от 23.07.2018 г., за периода от 18.07.2018 г. до 30.09.2018
г., в частта, с която е осъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК
********, да заплати на П.Г.П., ЕГН **********, сумата над 425 лв. до сумата от
801,38 лв., както и в частта, с която е осъдено на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Г.Г.“
ЕООД, ЕИК ********, да заплати в полза на Софийски районен съд сумата над 30
лв. до сумата от 236,18 лв., представляваща държавна такса върху уважената част
от исковите претенции, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от П.Г.П., ЕГН **********, против „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК ********, иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на
сумата от 5 154,55 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа
в резултат на незаконното уволнение, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т.
6 КТ със Заповед от 23.07.2018 г., за периода от 18.07.2018 г. до 30.09.2018
г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8399 от 12.01.2020 г. по гр. д. №
61484/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 87 - и състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
273 ГПК, да заплати на П.Г.П., ЕГН **********, сумата от 450 лв. (четиристотин
и петдесет лева) - разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА П.Г.П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, да заплати на „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК ********, сумата от 103 лв. (сто и три
лева) - разноски за заплатена държавна такса във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Г.Г.“ ЕООД, ЕИК ********,
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на Софийски районен съд
сумата от 20 лв. (двадесет лева), както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във
вр. с чл. 273 ГПК, да заплати в полза на Софийски градски съд сумата от 10 лв.
(десет лева), дължима държавна такса по уважената претенция по чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд, ГО, 87 - и
състав, за поправка на допусната очевидна
фактическа грешка,
съобразно мотивите на решението.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.