Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 30.05.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при
секретаря Д. Такова, като разгледа т.д.
№ 6788 по описа на СГС за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са искове
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и
2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът
У.Б. АД твърди, че по силата на договор за кредит от 15.09.2009 г. предоставил
на Л.2. ЕООД револвиращ кредит срещу задължение за връщане на
усвоените средства и заплащане на възнаградителна лихва. В дълга по договора
встъпили и ответниците Е.И.Т. и Л.1 ЕООД. Поддържа, че поради неизпълнение
обявил кредита за предсрочно изискуем с изявление, връчено на 29.06.2015 г.,
като непогасените задължения са както следва: главница в размер на 97 724,39
евро, възнаградителна лихва в размер на 4644,60 евро, дължима за периода 21.02.2014
г. – 26.06.2015 г., и неустойка за забава, от която 11 285,17 евро,
дължима на основание чл. 4.2 от Договора, за периода 30.04.2014 г. – 09.07.2015
г., 14 935,67 евро, дължима на основание чл. 4.3 от Договора, за периода
21.02.2014 г. – 09.07.2015 г. върху цялата стойност на усвоения кредит, и
1861,01 евро – неустойка по чл. 4.3 от Договора, дължима съгласно Анекс 4/19.02.2014
г. /уточнение съгласно молба от 18.05.2016 г., молба от 22.06.2016 г. и 04.08.2016
г./. За посочените суми /вземанията за лихва са общо посочени като „договорна“
лихва, поради което не е налице процесуална пречка за индивидуализиране в
рамките на общата сума от 32 726,45 евро/ е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение от 05.08.2015 г. по ч.гр.д. № 40691/2015 г. на СРС, 75
състав. След постъпило възражение са предявени настоящите установителни искове.
Ищецът моли съда да установи дължимостта на посочените вземания, както и да
присъди разноски.
Ответниците
Л.2. ЕООД, Е.И.Т. и Л.1 ЕООД оспорват исковете при твърдението, че договорът не
е подписан от един от встъпилите длъжници; в поканата за изпълнение, с която
кредитът се обявява за предсрочно изискуем, не е даден подходящ срок за
изпълнение; неправилно е изчислен размерът на възнаградителната лихва; клаузите
за неустойка за забава са нищожни като противоречащи на добрите нрави, тъй като
предвиждат олихвяване на една и съща главница за един и същ период; налице е
погасяване, извършено в хода на принудителното изпълнение. Въз основа на
изложеното молят съда да отхвърли исковете и да присъди разноски.
Съдът, като
съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ:
Безспорно
между страните е, че на 15.09.2009 г. е сключен договор, по силата на който
ищецът се е задължил да предоставя на Л.2. ЕООД револвиращ кредит до размер от
100 000 евро срещу задължението на кредитополучателя да върне общо
усвоената сума на определен падеж, както и да заплаща месечно възнаградителна
лихва, определена като сбор от базов лихвен процент /седмичен EURIBOR/ и надбавка от 7 %, но не по-малко от 8
% годишно.
При
сключване на договора солидарно се е задължил и ответникът Е.И.Т., а с Анекс 1
в договора е встъпил на основание чл. 101 ЗЗД и ответникът Л.1 ЕООД. Доколкото
автентичността на подписите на встъпилите не се оспорва /вж. молба от
22.02.2017 г./, съдът приема за установено възникването на правоотношения по
процесния договор между ищеца и ответниците-солидарни длъжници. Възражението на
ответника Т., че такова правоотношение спрямо него не е възникнало поради
неподписване на договора от един от солидарните длъжници, е неоснователно –
видно от договора, Т. е подписал същия в качеството си на солидарен длъжник, а
с последващия анекс в правоотношението е встъпило и търговското дружество. При
встъпването встъпилият поема дълга във вида, в който той е съществувал към момента
на встъпването, поради което всички встъпили лица, вкл. и по-късно встъпилите,
са надлежно обвързани от първоначално сключения договор.
От
заключението на ССчЕ се установява, че максималният размер на кредита е
еднократно усвоен – на 26.10.2009 г. кредитополучателят е получил сумата от
100 000 евро. Според условията на първоначалния договор усвоената сума е
следвало да бъде върната на 15.09.2014 г. /при месечно погасяване на дължимата
възнаградителна лихва/. С последващи анекси задължението е било предоговаряно,
като с Анекс 5 е уговорено в периода 30.04.2015 г. – 30.09.2015 г.
кредитополучателят да заплаща месечно по 2000 евро, който „ще се ползват за
погасяване на главницата“.
С
изявление, връчено на Т. в лично качество и като управител на ответниците-търговски
дружества на 29.06.2015 г., ищецът е обявил кредита за предсрочно изискуем
поради наличие на непогасени вноски. Възражението на ответниците, че
изявлението не е годно да преобразува кредита в предсрочно изискуем поради
непредоставяне на подходящ срок, е неоснователно. Съгласно чл. 432, ал. 2 ТЗ,
изискването за предоставяне на срок е само в хипотезата на обявяване на
предсрочна изискуемост на основание чл. 432, ал. 1, т. 4 ТЗ. Такова изискване
не е поставено и в чл. 60, ал. 1 ЗКИ. В този смисъл са и мотивите на т. 18 от
ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – „Предсрочната изискуемост има действие от момента
на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.“ /т.е. предоставянето
на подходящ срок за изпълнение преди настъпване на предсрочната изискуемост не
е елемент от състава на това потестативно право, освен ако не е уговорено като
такъв, за което няма данни предвид непредставяне на общите условия, при които е
сключен договорът за кредит/. От заключението на ССчЕ се установява, че тези
обективни факти са били налице към момента на връчване на изявлението – към
този момент кредитополучателят е бил в забава в погасяване на вноски от
дължимата главница и възнаградителна лихва.
Установява
се, че по пътя на доброволното изпълнение са заплатени от кредитополучателя и
отнесени от банката в погашение както следва: 2 275,61 евро - главница,
33 781,06 евро – възнаградителна лихва, 8 453,32 евро – неустойка за
забава по чл. 4.3 от Договора. Извършените погашения в хода на принудителното
изпълнение не следва да се отчитат при разглеждане на иска по чл. 422 ГПК – т.
9 от цит. ТР.
За
да се отговори на въпроса, какъв е размерът на дължимата главница след
извършените доброволни плащания, следва да се разгледа възражението на
ответниците за нищожност на неустоечните клаузи /доколкото част от платената
сума е отнесена от ищеца именно в погашение на неустойка за забава/.
Видно
от чл. 4.2 и 4.3 във връзка с чл. 11.2 от Договора, страните са уговорили, че
при забава кредитополучателят дължи наред с възнаградителната лихва, също и
лихвен процент по чл. 4.2, дължим върху просрочената главница, и лихвен процент
по чл. 4.3 /11 %/, който се начислява върху цялата главница на усвоения кредит,
вкл. и върху непадежиралата. Съдът намира, че уговарянето на неустойката за
забава по чл. 4.3 от Договора противоречи на добрите нрави и поради това е
нищожно. Съображенията за това са следните:
С
клаузата на чл. 4.2 от Договора страните са постигнали неустоечно съглашение,
което да обезщети кредитора за вредите, които той претърпява при забавено
плащане на главницата. Това е и целта на неустойката – да мотивира към
добросъвестно изпълнение, вкл. чрез включване на наказателен елемент, свързан с
нейния размер. Тази цел се постига, когато санкцията за длъжника е съотнесена
към забавената част от задължението, както това е сторено в чл. 4.2 от Договора
. Според тази разпоредба размерът на дължимата неустойка се определя на база
забавената стойност на дълга. Същевременно с оглед начина на формиране на
неустойката /като сбор от два компонентна – възнаградителна лихва и надбавка/,
тя се явява достатъчна освен да обезщети кредитора, също да изпълни и
наказателната си функция – тъй като предвидима вреда за банката е
невъзможността да предостави кредит другиму срещу възнаградителна лихва, тази
вреда се обезщетява само от единия компонент на уговорената в чл. 4.2
неустойка, а надбавката съставлява наказателният елемент в нея.
Поради
изложеното въвеждането на допълнително неустоечно съглашение, което да
санкционира за същия период същото забавено изпълнение, излиза извън присъщите
на неустойката функции. Нещо повече – страните са предвидили неустойката по чл.
4.3 да се начислява и върху т.нар. „редовна“ главница, т.е. върху стойността на
целия отпуснат кредит, независимо от неговата падежиралост /в този смисъл е и
уточнението, направено в молба от 18.05.2016 г./, което променя характера на
задължението от неустоечно в източник на неоснователното обогатяване. Наред с
това следва да се отчете и наличието на други обезпечения – това е един от
критериите за установяване валидността на неустоечната клауза от гледна точка
на съответствието й с добрите нрави, изведен в ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В
настоящия случай задължението е обезпечено както чрез встъпването на двама
солидарни длъжници, така и чрез вещно обезпечение /ипотека/ и залог /§ 5 от
Анекс 1/. Видно е следователно, че кредиторът е обезпечен по начин, че да бъде
съкратен периодът на неизпълнение чрез своевременно реализиране на
обезпечителните права, и поради това уговаряне на допълнителна неустойка също
не се явява съответно на добрите нрави.
Ето
защо настоящият състав счита, че за забавата длъжникът дължи неустойка за
забава в размера по чл. 4.2 от Договора, начислявана върху просрочената
главница и за периода на нейното просрочие, без да дължи допълнителна неустойка
по чл. 4.3 от Договора, начислявана върху общия размер на усвоения кредит. От
заключението на ССчЕ се установява, че с част от извършваните плащания ищецът е
погасявал именно неустойка по чл. 4.3 от Договора. Поради формирания правен
извод за нищожност на тази клауза, платената по нея сума в размер на 8 453,32 евро
е следвало да бъде отнесена в погашение на възнаградителната лихва, а остатъкът
- и на главницата. При това размерът на непогасената главница възлиза на
93 915,67 евро. До тази сума следва да бъде уважен искът.
По иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. ТЗ:
Установи
се възникване на задължение за възнаградителна лихва. По изложените по-горе
мотиви обаче същото следва да се третира погасено с извършване на плащанията,
които ищецът е отнасял в погашение на неустойката по чл. 4.3 от Договора /8 453,32
евро/. Ето защо искът следва да бъде отхвърлен.
По иска по чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД:
Съобразно
изложените по-горе мотиви съдът приема, че в полза на ищеца е налице неустоечно
вземане за периода на забава, начислено върху забавената главница, в размера,
установен в чл. 4.2 от Договора /13 %/. Размерът на забавената главницата съдът
определя чрез приспадане на част от платената от кредитополучателя сума,
отнесена от банката в погашение на лихвата по чл. 4.3 от Договора /остатъкът след погасяване на
дължимата възнаградителна лихва/. Така определената главница се олихвява с 13 %
годишно за брой просрочени дни 298 /вж. разпит на вещото лице в о.с.з. на
22.03.2017 г./. Изчислен по този начин, размерът на неустойката възлиза на 10 075,38
евро. До тази сума следва да бъде уважен искът за неустойка по чл. 4.2 от
Договора. Искът за неустойка по чл. 4.3 от договора следва да бъде изцяло
отхвърлен.
По разноските:
При
този изход на делото ответниците следва да заплатят на ищеца разноски в
заповедното производство в размер на 4067,77 лв. и разноски в исковото
производство в размер на 4466,36 лв.
Ищецът
следва да заплати на ответниците разноски за вещо лице съобразно отхвърлената
част от исковете в размер на 40,57 лв., а на ответника Т., уговорил и заплатил
адвокатско възнаграждение – съответната част от 608,50 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92 вр. чл. 101 ЗЗД, че Л.2. ЕООД,
ЕИК********, Е.И.Т., ЕГН **********,
и Л.1 ЕООД, ЕИК ********, дължат
солидарно на У.Б. АД, ЕИК********,
сумата от 93 915,67 евро, представляваща
главница по договор за кредит от 15.09.2009 г., ведно със законната лихва от 10.07.2015 г. до погасяването, и сумата от 10 075,38 евро, представляваща неустойка
за забава по чл. 4.2 от Договора, като ОТХВЪРЛЯ
иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ до
пълния предявен размер от 97 724,39 евро, иска с правно основание чл. 430, ал.
2 ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 4 644,60 евро,
представляващо възнаградителна лихва за периода 21.02.2014 г. – 26.06.2015 г.,
иска с правно основание чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване на вземане за
неустойка по чл. 4.2 от Договора до пълния предявен размер от 11 28517 евро и
за установяване съществуването на вземане в размер от 16 796,68 евро,
представляваща неустойка за забава по чл. 4.3 от Договора.
ОСЪЖДА Л.2. ЕООД, ЕИК********, Е.И.Т., ЕГН **********, и Л.1 ЕООД, ЕИК ********, да заплатят на У.Б. АД, ЕИК********, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 4067,77 лв. разноски за заповедното производство и 4466,36
лв. разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА У.Б. АД, ЕИК********,
да заплати на Л.2. ЕООД, ЕИК********,
Е.И.Т., ЕГН **********, и Л.1 ЕООД, ЕИК ********, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 40,57 лв. разноски за вещо лице, а на Е.И.Т., ЕГН ********** – и сумата от 608,50
лв. разноски за адвокат.
Решението
може да се обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис.
СЪДИЯ: