№ 6458
гр. София, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Цветомир М. Минчев
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско
дело № 20241100513678 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
Образувано е по подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба с вх. № 293790/18.09.2024 г. на ответника „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* срещу
решение № 15698/16.08.2024 г. по описа на СРС, 82 състав, с което са уважени предявените
от М. П. С., ЕГН ********** кумулативно обективно съединени искове с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и е призната за
нищожна поради неравноправност клаузата за неустойка в чл. 11, ал. 2 от договор за
потребителски кредит № 498969/23.02.2021 г. и ответникът е осъден да заплати на ищцата
сумата от 387,20 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за
потребителски кредит № 498969/23.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 03.11.2023 г. до окончателното плащане, а на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 400 лв., представляваща
разноски по делото.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на решението поради
допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с чл. 161 ГПК,
чийто последици не е следвало да бъдат приложени, тъй като ищцата не твърди и не доказва
да не разполага с екземпляр от договора за потребителски кредит, по който тя също е била
страна, поради което да е била в обективна невъзможност да го представи. Поддържа се, че
клаузата за неустойка в чл. 11, ал. 2 от договора е прогласена за нищожна без да са
ангажирани доказателства относно нейното съдържание, в който случай извършването на
1
преценка относно противоречието й с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП не е било
възможно. Твърди се, че допускайки съдебносчетоводна експертиза с цел извършване на
проверка относно сключването на процесния договор за потребителски кредит №
498969/23.02.2021 г., първоинстанционният съд е допуснал нарушение на правилата за
разпределение на доказателствената тежест, което е недопустимо. Навеждат се доводи за
проявена от страна на ищцата злоупотреба с процесуални права поради образуването на
множество дела с идентичен предмет с цел генериране на разноски. По изложените
съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се
постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна М. П. С. е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва. Твърди се, че договор за потребителски кредит №
498969/23.02.2021 г. не отговаря на изискванията на чл. 8, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като липсва
ясно разписана методика за формиране на годишния процент на разходите от 47,52 % (кои
компоненти са включени в него и как се формира същият) без да е посочена информация
относно начина на изчислението му и неговото съотношение към годишния лихвен процент,
с което потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв е процентът на оскъпяване
на ползвания от него финансов ресурс. Излагат се и конкретни доводи относно
недействителността на оспорената клауза за неустойка за непредставяне на обезпечение. По
изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а
първоинстанционното решение да се потвърди. Претендират се и разноски.
По делото е постъпила и частна жалба с вх. № 344794/29.10.2024 г. от пълномощника
на ищцата М. П. С. – адв. Д.М. в качеството на управител на ЕАД „Д.М.“, срещу
определение № 43687/28.10.2024 г., с което е уважено направеното от „Сити Кеш“ ООД
искане по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение №
15698/16.08.2024 г. в частта за разноските, като същото е отменено в частта, с която на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. ответникът е осъден да заплати на ЕАД „Д.М.“ сумата от
480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство. Поддържа се, че получаваният от ищцата месечен доход възлиза на
1 629,56 лв., а не на 3 100 лв., както се приема от първоинстанционния съд, както и, че
същата се грижи за дете под 18-годишна възраст, като останалите разходи за храна и облекло
житейски се презюмират, поради което обстоятелството, че се касае за материално
затруднено лице, не е било опровергано. По изложените съображения се отправя искане
обжалваното определение да се отмени, като искането по реда на чл. 248 ГПК за изменение
на решение № 15698/16.08.2024 г. в частта за разноските да се остави без уважение.
Насрещната страна - „Сити Кеш“ ООД е подала отговор на частната жалба, с който я
оспорва. Излагат се подробни съображения за недължимост на претендираното от страна на
адв. М. адвокатско възнаграждение, позовавайки се на злоупотреба с процесуални права от
негова страна, поради образуването на множество дела между същите страни с идентичен
предмет, имащи за цел генериране на разноски по всяко едно от тях поотделно. По
изложените съображения се отправя искане частната жалба да се остави без уважение, а
2
обжалваното определение да се потвърди.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
По въззивна жалба с вх. № 293790/18.09.2024 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
В случая, първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати
нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е
длъжен да следи служебно. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с
доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:
Макар с отговора на исковата молба ответникът „Сити Кеш“ ООД да е заявил изрично
оспорване относно сключването между него и ищцата М. П. С. на процесния договор за
потребителски кредит № 498969/23.02.2021 г. с описаните параметри, за наличието на
облигационно правоотношение между страните с твърдяното съдържание може да се
направи извод най-напред с оглед данните в констативно-съобразителната част на
изслушаната и приета без оспорване от страните съдебносчетоводна експертиза в рамките
на първоинстанционното производство, която като компетентно и обективно изготвена на
основание чл. 202 ГПК настоящият съдебен състав също кредитира като отговаряща на
поставените задачи, поради което я поставя в основата на правните и фактическите си
изводи. Така след извършена проверка при ответника „Сити кеш“ ООД вещото лице е
установило, че такъв договор е бил сключен и съществува, запознавайки се както с него,
така и с искане № 0510043 към него, дневен кредитен план, погасителен план и справка за
извършени плащания, констатирайки, че ищцата С. е извършила погасявания по него в общ
размер на 1 551,05 лв., която сума е отнесена за погасяване на 1 100 лв. – главница, 63,85 лв.
– договорна лихва и 387,20 лв. – неустойка. В тази връзка следва да се отбележи, че
доказателственото значение на счетоводните записвания на ответното дружество следва от
разпоредбите на чл. 182 ГПК, вр. чл. 55 ТЗ, предвид липсата на проведено по делото
оспорване на редовността на воденото от „Сити кеш“ ООД счетоводство, още повече, че от
3
своя страна ищцата по делото също твърди цялостно усвояване и погасяване на част от
отпуснатата заемна сума, което е в съответствие с констатациите на изслушаната
съдебносчетоводна експертиза, че плащане в твърдяния размер е извършено именно в
изпълнение на договор за потребителски кредит № 498969/23.02.2021 г. Нещо повече,
доколкото от страна на ответника изрично се оспорва възникването на договорна връзка с
описаните от ищцата параметри, въззивният съд намира, че установените в счетоводството
му данни за сключването между страните на процесния договор за потребителски кредит №
498969/23.02.2021 г. и усвояване на суми по него, по естеството си представлява
извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, което съгласно чл. 175 ГПК се
ползва с висока доказателствена стойност в процеса. Следва да се отбележи, че с цел
установяване наличието на облигационно правоотношение между страните с твърдяното
съдържание, с определението за насрочване от 22.04.2024 г. първоинстанционният съд е
уважил доказателственото искане на ищцата по реда на чл. 190 ГПК за задължаване на
„Сити кеш“ ООД да представи в едноседмичен срок договор за потребителски кредит №
498969/23.02.2021 г. ведно с всички негови приложения, като същият е предупреден за
неблагоприятните правни последици от неизпълнение на дадените му указания съгласно чл.
190, ал. 2 ГПК, а именно: че ще бъдат приложени последиците на чл. 161 ГПК. Препис от
определението е надлежно получено от ответника на 25.04.2024 г., но в предоставения срок
той не е изпълнил указанията, като видно е от съдържанието на становището му по хода на
делото от 10.06.2024 г., че той не е възприел за обвързващо го така вмененото му
процесуално задължение, твърдейки, че в доказателствена тежест на ищцата е било да
установи, че исканите документи не се намират в нейно държане поради изгубване и/или
унищожаването им не по нейна вина. В случая, неоснователни са доводите във въззивната
жалба относно разместване на доказателствената тежест от ищцата чрез проявено
недобросъвестно поведение от нейна страна. Гражданският процес е предвиден да разреши
съществуващ материалноправен спор между страните, като съгласно чл. 3 ГПК участващите
в съдебните производства и техните представители под страх от отговорност за вреди са
длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно
добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината. Действително съгласно
прокламирания в чл. 8 ГПК принцип гражданският процес е състезателен, но състезателното
начало не дава право на страните чрез използване на процесуални приоми и лавиране между
процесуалните задължения да се домогват до благоприятно разрешение на материалния
правен спор. Недопустимо и противоправно е чрез целенасоченото лишаване от
доказателствен материал една от страните да се домогва да получи решение, обслужващо
нейния интерес. Именно и поради това законодателят е предвидил изричната санкционна
последица на чл. 161 ГПК, приложението на която е санкция за недобросъвестното
поведение на страната, която е попречила за попълване на делото с доказателства. Поради
това по реда на чл. 161 ГПК съдът може да приеме за осъществени само такива недоказани
факти, които направилата искането по реда на чл. 190 ГПК страна е заявила и от които тя
черпи благоприятни последици (Решение № 90/21.01.2020 г. по т. д. № 1919/2018 г. по описа
на ВКС, I т. о.). Същевременно противно на доводите на въззивника, хипотезата на чл. 190
4
ГПК не изисква доказване на конкретни обстоятелства, а единствено искане от насрещната
страна за представяне на документ, който се намира у другата страна и обосноваване на
значението му за спора. Едно от процесуалните задължения на страните в гражданския
процес е задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за
спора и ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства
(Решение № 23/26.04.2017 г. по гр. дело № 2732/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о.). Ето защо
и на основание чл. 190, ал. 2, вр. чл. 161 ГПК, преценявайки процесуалното поведение на
„Сити Кеш“ ООД, който не е изпълнил дадените му указания с оглед събраните по делото
писмени доказателства и конкретно отразяванията в счетоводните данни на дружеството, че
такъв договор е бил наличен и същият е предоставен на разположение на вещото лице за
целите на изготвяне на заключението, настоящият съдебен състав намира, че следва да се
приемат за осъществили се твърдяните с исковата молба факти относно сключването на
процесния договор за потребителски кредит № 498969/23.02.2021 г., по силата на който
ответникът в качеството на заемодател е предоставил на ищцата в качеството на заемател
паричен заем в размер на 1 100 лв., включващ в съдържанието си клауза за неустойка в
случай на непредставяне на обезпечение – банкова гаранция или поръчители.
Доколкото процесният договор за кредит № 498969/23.02.2021 г. по правната си
същност е сключен като потребителски такъв по смисъла на чл. 9 ЗПК и страна, в
качеството си на кредитополучател по него е физическо лице, за което няма данни и не се
твърди да е действало в рамките на своя професионална и/или търговска дейност и предвид
нейния предмет, следва да се приеме, че в случая договорната обвързаност между страните
попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 ЗПК (обн. в ДВ бр.18 от 05.03.2010
г., в сила от 12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в Закона за защита на потребителите (обн. В ДВ бр. 99 от
09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, за наличието на които съдът следи служебно.
В конкретната хипотеза прави впечатление, че се касае за неустойка, дължима поради
неизпълнение на едно акцесорно по характера си задължение – за предоставяне на
обезпечение, а с това и насочена към обезпечаване на вреди, които не са преки такива –
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са, че вземането няма да бъде
събрано. Ето защо, процесната клауза на чл. 11, ал. 2 от договора за потребителски кредит
създава предпоставки за обогатяване на едната страна – заемателя без правно основание,
доколкото неустойката, дължима заради неизпълнение не на главното, а не акцесорното
задължение излиза извън присъщите си функции по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и нарушава принципа
за справедливост, поради което същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави –
арг. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и като израз на неравноправна клауза – арг. чл. 146, ал. 1, вр. чл.
143, т. 5 ЗЗП. Отделен е въпросът, че уговорената неустойка излиза извън допустимите
законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от
5
насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна,
респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно
обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което
прави уговорката за дължимостта й нищожна. Предвиждането на санкция за потребителя ако
не предостави обезпечение, всъщност цели освобождаване на кредитодателя от изпълнение
на задължението му по чл. 8 от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в отговорност
на потребителя. Директивата поставя в тежест на кредитодателя да проучи предварително
финансовото състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по договора
за кредит най-късно към момента на сключването му и така се постигне целта на чл. 26 от
Директивата да не се допуска предоставяне на кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността. Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнение на
това задължение на кредитополучателя в патримониума на потребителя е неравноправна
клауза, водеща до значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. В
този смисъл са и задължителните за правосъдните органи разяснения, дадени в т. 3 на ТР №
1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС. За съответствието на тази уговорка със закона
съдът следи служебно, като валидността й се преценява към момента на сключване на
съответния договор, а не с оглед конкретното неизпълнение. Отделно от това, по този начин
се заобикаля и законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда,
че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза
се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче пряко не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение
се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано, а реално така се стига до
кумулиране на неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение,
което е недопустимо.
Предвид изложеното клаузата в процесния договор за потребителски кредит №
498969/23.02.2021 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в
случай на непредставяне на обезпечение – банкова гаранция или поръчител, е нищожна и
правилно е прогласена за такава от първоинстанционния съд.
Между страните не се спори, а и от изслушаната и приета по делото
съдебносчетоводна експертиза се установява, че част от общо платената от
кредитополучателя М. П. С. сума в общ размер на 1 551,05 лв., а именно: 387,20 лв. е
отнесена за погасяване на вземането по клаузата за неустойка, като предвид възприетия
правен извод за нейната нищожност, тази сума се явява недължимо платена, поради което
6
подлежи на връщане, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното
решение е правилно и следва да се потвърди.
По частна жалба с вх. № 344794/29.10.2024 г.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С обжалваното определение № 43687/28.10.2024 г. първоинстанционният съд е уважил
направеното от ответника с молба с вх. № 293797/18.09.2024 г. искане по реда на чл. 248
ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 15698/16.08.2024 г. в частта за
разноските, като го е отменил в частта, с която на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. „Сити
Кеш“ ООД е осъдено да заплати на ЕАД „Д.М.“ адвокатско възнаграждение в размер на 480
лв., мотивирайки се, че декларираният от ищцата доход в размер на 3 100 лв. опровергава
твърдението, че същата е материално затруднено лице, както и, че образуването на
множество производства между същите страни с идентичен предмет представлява
злоупотреба с права от нейна страна по смисъла на чл. 3 ГПК.
Поначало за уважаване на искане за присъждане на разноски за осъществена безплатна
правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв е достатъчно по делото да са налице доказателства за
постигнато съгласие за предоставяне на безвъзмездна правна помощ (да липсват данни за
уговорен размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, респ. да е изявена воля от
страната и процесуалния й представител, че предоставената правна помощ е договорена
като безвъзмездна). Съдът не следва да проверява налице ли са предпоставките на
посочената разпоредба за предоставяне на безплатна правна помощ, като при липса на спор
между страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл. 38, ал. 1,
т. 1-3 ЗАдв за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на
страните по договора за правна помощ, респективно изявлението на представляваната
страна и нейния процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Насрещната
страна в производството, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати направените
по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за
осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл. 248 ГПК с искане за изменение на
постановения съдебен акт в частта му за разноските, като носи и тежестта да установи, че
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. В случай на
подобно оспорване съдът е длъжен да съобрази всички събрани по делото доказателства и да
извърши преценка налице ли са основанията за уговаряне на безплатна правна помощ
съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, а ако бъде опровергано поддържаното
основание за предоставяне на безвъзмездна правна помощ, съдът не следва да присъжда
възнаграждение на процесуалния представител на страната по посочения ред (в този смисъл
са Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. дело № 2340/2015 г. на ВКС, I т. о., Определение
№ 163/13.06.2016 г. по ч. гр. дело № 2266/2016 г. на ВКС, I г. о. и др.).
7
В настоящия случай съдът намира, че по делото не са събрани категорични
доказателства за уговорена между страните безплатна правна помощ по конкретното
производство. Представеният договор за правна защита и съдействие (л. 42 от делото на
СРС) действително включва уговорка за предоставяне на правната помощ безплатно по реда
на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв (в хипотезата на материално затруднено лице), но като основание и
предмет на договора е посочено „правна защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне и
депозиране на искова молба във връзка със сключени договори за кредит и връщане на
изначално платеното при липса на правно основание, включително и образуване на
изпълнително дело“. Видно е, че тази формулировка при описание на възложените дейности
не обосновава извод, че договорът е сключен с оглед предоставяне на правна помощ по
предявяване на установителен иск за прогласяване на отделни клаузи за нищожни, какъвто е
предявен в настоящото производство, наред с иска за връщане на изначално платено при
липса на правно основание сума при условията на кумулативност. Същевременно, в
договора не е посочена дата на сключване, а на съда е служебно известно съобразно
служебен достъп до Единната информационна система на съдилищата (ЕИСС), че освен по
гр. дело № 60443/2023 г. по описа на СРС, 82 състав, абсолютно идентичен договор за
правна защита и съдействие е приложен и по други вече приключили дела, образувани
между същите страни, а именно: гр. дело № 60462/2023 г. по описа на СРС, 36 състав, гр.
дело № 60459/2023 г. по писа на СРС, 36 състав, гр. дело № 60468/2023 г. по описа на СРС,
35 състав и гр. дело № 62102/2023 г. по описа на СРС, 88 състав, имащи идентичен предмет,
но по други договори за кредит, сключени между М. П. С. и „Сити Кеш“ ООД, поради което
не може да се извърши преценка дали наличният такъв в кориците на делото касае
осъществяването на безплатна адвокатска защита именно по настоящото такова,
респективно, че същият касае постигнато между ищеца и процесуалния му представител
съгласие за предоставяне на безвъзмездна правна помощ именно по него. С оглед на
изложеното, въззивният съд намира, че при липсата на данни за уговорена безплатна правна
помощ по настоящото дело, на процесуалния представител на ищцата не следва да се
присъжда възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Нещо повече, само по себе си
неупражняването на всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята на
ищцата, а и нейно право, с което обаче не следва да се утежнява положението на ответника,
като му се вмени задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера
на разноските, който би му се присъдил в случай на упражняване на правата си в рамките на
едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се
стимулира извършването на процесуални действия, представляващи злоупотреба с права, а
не преследване на легитимна цел – реализиране на неудовлетворен кредиторов интерес.
Отделен е въпросът, че по общо три от цитираните по-горе дела, а именно: гр. дело №
60462/2023 г. по описа на СРС, 36 състав, гр. дело № 60459/2023 г. по писа на СРС, 36 състав
и гр. дело № 60468/2023 г. по описа на СРС, 35 състав в полза на процесуалния представител
на ищцата вече е присъдено адвокатско възнаграждение за осъществено от него безплатно
процесуално представителство в общ размер на 1 160 лв., поради което няма основание да
му се дължи възнаграждение и по настоящото дело въз основа на същия договор за правна
8
защита и съдействие. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съобразно
цитираната по-горе съдебна практика и изричното оспорване, което ответната страна
своевременно е направила, а не едва с молбата по реда на чл. 248 ГПК, съдът има
правомощието да проверява имущественото състояние на ищеца с оглед извършване на
преценка дали действително е налице хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В случая, от
представените от ответника писмени доказателства е видно, че в 2 броя искания за
отпускане на кредит от 12.06.2023 г. и от 08.08.2023 г., които дати непосредствено
предхождат по време датата на подаване на исковата молба – 06.11.2023 г., ищцата е
декларирала собствен месечен доход от 2 100 лв., но също така и месечен доход на
партньора си от 1 000 лв., т. е. общо 3 100 лв., което опровергава твърденията, че същата е
била материално затруднено лице, в какъвто смисъл е и констатацията на
първоинстанционния съд.
С оглед на изложеното, обжалваното определение № 43687/28.10.2024 г. е правилно,
поради което подадената срещу него частна жалба с вх. № 344794/29.10.2024 г. е
неоснователна и следва да се остави без уважение.
По отговорността за разноските:
При този изход на спора на основание чл. 283, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски
има въззиваемата – ответница М. П. С., която обаче не е претендирала присъждането на
такива в нейна полза. В полза на ЕАД „Д.М.“ също не следва да се присъжда
претендираното адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство в размер на 960 лв. с ДДС съгласно представения списък по чл. 80 ГПК
поради липсата на представени доказателства за постигната уговорка за осъществяване на
такова по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., отнасяща се за въззивното производство, както и по
вече изложените по-горе съображения във връзка с неоснователността на подадената частна
жалба. В хода на въззивното производство не е представен договор за правна защита и
съдействие, съдържащ обективирана в него уговорка за осъществяване на безплатно
процесуално представителство пред СГС. Действително, доказването на безплатна
адвокатска помощ и съдействие при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв е предмет на договаряне
между адвоката и неговия клиент, както и законът не предвижда писмена форма за
действителност на договора. Същевременно обаче, при липсата на такъв договор и на друг
документ, от който може да се направи извод за конкретната хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 1-3
ЗАдв, в която не само е изразено насрещно съгласие от упълномощения адвокат да окаже
безплатна адвокатска защита за въззивното производство, но и такава да е възложена от
страната, то не е налице основание в полза на пълномощника - адвокат да се присъди
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Ето защо, въпреки
неоснователността на въззивната жалба на ответника, в полза на пълномощника на ищцата
не се следват разноски за безплатна адвокатска защита. Сторените от въззивника – ответник
разноски следва да останат за негова сметка, като това е така и във връзка с подадения от
него отговор на частната жалба, която въззивният съд счете за неоснователна, тъй като от
негова страна не е заявено изрично искане за присъждане на разноски във връзка с нея.
9
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15698/16.08.2024 г., постановено по гр. дело №
60443/2023 г. по описа на СРС, 82 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 344794/29.10.2024 г., подадена от
пълномощника на ищцата М. П. П. – адв. Д.М. в качеството на управител на ЕАД „Д.М.“ с
БУЛСТАТ ********* и с адрес на кантората: гр. София, бул. „****“ № ****, офис 5.3, срещу
определение № 43687/28.10.2024 г., постановено по гр. дело № 60443/2023 г. по описа на
СРС, 82 състав, с което е уважено направеното с молба с вх. № 293797/18.09.2024 г. на „Сити
Кеш“ ООД искане за изменение на постановеното по делото решение № 15698/16.08.2024 г. в
частта за разноските.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10