Р Е
Ш Е Н
И Е
№
………………/…...02.2020 г., гр.София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесети ноември през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 1674 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 502868 от 08.10.2018 г., постановено
по гр.д.№ 90548/2017 г. на СРС, 153 състав, е признато за
установено на основание чл. 422 ГПК, че Ч.Н.Д. дължи
на И.Т.Ч. на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД
сумата 5 000лв., непогасена главница по договор за заем от 25.05.2017 г., ведно
със законната лихва от 30.10.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД сумата 200,40 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 09.06.2017 г. до 30.10.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.11.2017 г. по ч. гр. д. № 77 590/2017 г. по
описа на СРС, 153 състав. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно
разноските, като е осъдил Ч.Н.Д. да
заплати на И.Т.Ч. на основание чл. 78, ал.1 от
ГПК сумата 704,10 лв. разноски в исковото
производство и 514,10 лв. разноски в заповедното производство.
Решението
е обжалвано от ответната страна Ч.Д. с искане за отмяната му и отхвърляне на
исковата претенция. Излагат се доводи неправилност на решението
поради нарушения на съдопроизводствените правила, и
необоснованост. Оплакванията сочат на безкритично кредитиране от първоинстанционния съд на показанията на единствения
свидетеля който въззивникът счита да е занинтересован като служител на ищеца, и без тези показания
да са съпоставени с други доказателства, също и за допуснато процесуално
нарушение при изслушване на свидетеля при наличие на законова пречка ответникът
да присъства в откритото съдебно заседание пред първоинстанционният
съд при това изслушване. Наред с това се възразява, че по делото не е доказано
нито реално предаване на исковата сума по заем, нито уговорка между страните за
поето от него задължение да върне сумата и срок за това. Не оспорва да се
познава с ищеца, но само служебно, възразява, че приетия банков документ за
изтеглена от ищеца сума от 5500 лв. не може да служи за разписка, а и ищецът
неправомерно е изтеглил сумата от своя служебна сметка като частен съдебен
изпълнител, а не лична такава, и не можел да предоставя в заем служебни
средства.
Въззиваемата страна
– ищец И.Ч. чрез пълномощник адв.Р.М., оспорва
жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочените в
жалбата пороци, а оплакванията били бланкетни, като
правото на защита на ответника не било нарушено в процеса. Счита, че по делото
са доказани напълно елементите на договор за паричен заем и срока за връщане на
същия, като събраните писмени и главни доказателства не си противоречали и се
допълвали. Оспорва свидетелят С.да е икономически зависима от ищеца, тъй като
същата вече не работи при ищеца, а последният и
няма качеството работодател. Моли се решението да се потвърди,
претендират се и разноски по делото.
Софийски градски
съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията
в жалбата съгласно чл.269
от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът
се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции за заплащане
на главница-връщане на паричен заем, и лихва за забава от падежа на
задължението до подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.
При произнасянето си по правилността
на решението в обжалваните
части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и
задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните
във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите
материално правните норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание
за обжалване.
Първоинстанционният съд
е изложил фактически констатации и правни изводи, за основателност
на предявените искове, като е приел, че събраните по
делото две доказателства- банкова разписка
и показанията на разпитания по делото
свидетел, установяват възникнала валидна
облигационна връзка между страните по неформален
договор за заем с предаването на процесната сума
5000
лв. на 25.05.2017 г. от ищеца на ответника, срещу задължение
на последния да върне сумата
в 14-дневен срок. Счел е, че показанията на свидетеля са последователни,
вътрешно непротиворечиви и кореспондират на отбелязаното върху банковата разписка, и липсвало ограничението на
чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.
Изложените в жалбата
оплаквания на ответника касаят установяването на правнорелевантните
факти относно съществуване на договор за заем, предаване на паричната сума,
съгласието за нейния размер и уговаряне на срок за връщане на заетата парична
сума, също и доказателствената стойност на събраните
по делото доказателства за доказване на тези правнозначими
факти, и те очертават въззивната проверка за
правилност и преценка установяване на тези правнорелевантни
факти, въз основа на събрания пред първоинстанционния
съд доказателствен материал, и допуснатия от въззивния съд преразпит на
свидетеля С.на основание чл.266, ал.3 от ГПК.
Приетото доказателствено копие от нареждане разписка от 25.05.2017
г. от Райфайзеинбанк, което не е оспорено в процеса
по отношение на истинност на документа, се установява, че на посочената в него дата е изтеглена сума
от 5500 лв. от посочена сметка с наредител и
получател И.Ч.. Ищецът не оспорва пред въззивния съд,
че сметката, от която тази сума е изтеглена, е специална сметка на частен
съдебен изпълнител/ЧСИ/ И.Ч., но в нея освен събрани суми по изпълнителни дела,
образувани пред него като съдебен изпълнител, имало и лични суми на съдебния
изпълнител от дължими на същия такси.
Върху тази разписка има ръкописен текст в горния й край със съдържание „Ч.Д.
заем за 14 дни“. Няма спор по делото, че този ръкописен текст е положен от
ищеца И.Ч..
Пред първоинстанционни
съд е изслушан свидетеля М.С.в единственото открито съдебно заседание на
15.05.2018 г., която е заявила, че работи при ищеца като секретар-деловодител,
и е присъствала на случай в кантората на ЧСИ Ч. през пролетта на 2017 г., при
който ищецът е изтеглил от банката 5000лв. и ги дал пред свидетеля на ответника
Ч.Д., който също бил в кантората, като ищецът отбелязал на вносната бележка, че
от датата на получаването до 14 дни Д. ще ги върне, както и че Д. преброил сумата
пред свидетеля. Пред въззивния съд свидетелят С.е
изслушана повторно, при което същата пояснява, че сумата е била изтеглена от
ищеца от намиращата се под кантората му в същата сграда банка, като свидетелят не може да посочи с каква
точно сума се е върнал ищеца от банката, но сочи да е отделил 500лв. и другата
парична сума е дал на ответника в присъствието на свидетеля, и така свидетелят
сочи да знае, че на ответника е дадена сумата от 5000лв. Свидетелят сочи сумата
от 5000лв. да е предадена на ръка лично на ответника от ищеца и в присъствието
на свидетеля, и ответникът ги броил на място, като страните се уговорили, че
ищеца ги дава в заем и да се върнат до две седмици, и на свидетеля бил даден от
ищеца платежното/банковия документ за
изтегляне на пари/ след като ищецът написал саморъчно върху него да се върнат
парите до 14 дни, за да следи свидетеля дали сумата ще се върне в срок и ако се
просрочи, да уведоми ищеца за това. Свидетелят установява още, че отношенията
между ищеца и ответника са служебни, свързани с работата, както и че към
повторното изслушване на свидетеля тя вече не работи при ищеца.
При така
установената фактическа обстановка, въззивният съд
намира следното от правна страна:
С договора за
заем заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят
се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество
/чл. 240, ал. 1 от ЗЗД/, като страните могат да уговарят и срок за връщане на
заетото /чл.240, ал.4 от ЗЗД/. Договорът за заем е реален – за да породи
правните си последици не е достатъчно да са налице само насрещните съвпадащи волеизявления
на страните, но и да се осъществи и фактическото предаване на парите или
вещите, за да е налице договорът за заем, и да се постигне и съгласие за
връщане на даденото в заем. Съдебната практика по еднообразното прилагане на тази норма сочи,
че ако липсва реално предаване на паричната сума/вещта, налице е обещание за
заем, а ако липсва съгласие за връщане - няма договор и даденото е без
основание / ср. решение № 379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г.
на ВКС, IV г.о. ВКС/ .
Така в производството
по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във
връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, следва да бъдат доказани при условията на пълно и
главно доказване от ищеца, който носи доказателствената
тежест за това, съгласието на страните за предаване от заемодателя в
собственост на заемателя на парична сума със
задължение на заемателя да я върне при настъпване на
падежа, и също и реалното предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Ответникът провежда насрещно доказване на своите
правоизключващи или правопогасяващи
възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици водещи до
отхвърляне на иска /в този смисъл и практиката на ВКС, обективирана
в решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение
№ 20 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010г. на ВКС,
ІV г.о., решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, IV
г.о., решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г. на ВКС, IV г.о./
Въззивният съд, при съвкупната преценка на
събраните в двете съдебни инстанции доказателства, не споделя изводите по
обжалваното решение за основателност на претенциите на ищеца за връщане на
дадената сума като паричен заем и за дължимост на законна
лихва за забава върху заемната сума от падежа до датата на заявлението по
чл.410 от ГПК. Съобразно оплакванията по въззивната
жалба на ответника, спорни пред възивната инстанция са
всички правопораждащи факти на договора за заем, при
което въззивният съд следва да прецени дали сключването
на такъв е доказано от събраните по делото доказателства.
Не е спорно по делото, че страните се познават и са имали
служебни взаимоотношения като частен съдебен изпълнител/ищеца/ и адвокат-пълномощник
на взискатели с дела пред ищеца / ответника/, и че по
такъв повод ответникът е посещавал кантората на ЧСИ Ч.. Въззивният
съд намира, че ищецът не е успял да докаже, че на дата 25.05.2017 г. е
постигнал съгласие с ответника да му даде в заем точно 5000лв., и че му предал
сумата от 5000лв. Ръкописното отбелязване
от ищеца върху банковата разписка от 25.05.2017 г. не е такова годно
доказателство ползващо се с обвързваща материална доказателствена
сила ответника, тъй като удостоверява изгоден само за ищеца факт, удостоверен
от него самия, и не може да се противопостави на ответника за установяване
съгласие между тях за заем на 5000лв., реално предаване на сума от 5000лв. и съгласие
за връщане до 14 дни. Показанията на свидетеля С.също не могат да
установят размера на уговорената сума по заема. Показанията й в частта относно
точния размер на предадената от ищеца на ответника сума –сочена като 5000лв., са
неубедителни, вътрешно некореспондиращи си и несъответни на писменото
доказателство- банковата разписка за изтеглена от ищеца сума от 5500лв. Макар
свидетелят да сочи, че ищецът е предал на ответника сума само от 5000лв., то
свидетелят сочи още, че за предадената сума ищецът й е дал разписката и да
следи за връщане на сумата. Доколкото върху самата банкова разписка няма
отбелязване, че заемът е за по-малка сума от посочената в разписката- само за
5000лв., а не за размера по разписката от 5500лв., и самият свидетел сочи, че
му е указано да следи за връщане на сумата по разписката и за срока, ръкописно
отбелязан от самия ищец върху тази разписка, въззивният
съд приема, че показанията на свидетеля не установяват предаване на 25.05.2017
г. само на 5000лв., а не на цялата сума от 5500лв. Този извод на въззивния съд се подкрепя и от друга част от показанията на
свидетеля, сочещи, че свидетелят не знае с каква точно сума се е върнал ищеца
от банката, преди да отдели 500лв. и а предаде останалата сума на ответника,
т.е. не се установява от какъв общ размер ищецът е отделил 500лв. Въззивният съд намира, че евентуалната заинтересованост на
свидетеля С.поради факта, че е работела при ищеца към 25.05.2017 г. и към
разглеждане на делото пред СРС, не могат изначално да водят до игнориране на
показанията й от съда, ако се установи в процеса, при преценка и на другите
събрани по делото доказателства, че свидетелят е пряк очевидец на случката, и
че вярно е възприел фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията
си /в този смисъл и в редица решения на ВКС по правилното прилагане на
процесуалния закон при обсъждане на свидетелските показания, напр. решение №
312 от 11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г.,
ІV г. о. на ВКС, решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г.
на ВКС, ІV г.о.; решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на
ВКС, ІІ г.о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС,
І г.о.; решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. дело № 4112/2008 г. на ВКС, ІІ
г.о и решение № 800 от22.03.2011 г. по гр. дело № 776/2009 г. на ВКС, ІV г.о./.
В случая, обаче, съобразно изложеното по-горе,
въззивният съд намира показанията за
неубедителни относно факта на размера на сумата, предадена от ищеца на ответника, и
неподкрепена от писменото доказателство-банковата разписка и ръкописното
отбелязване по нея от ищеца, и при липсата на друго безспорно доказателство за
предаване именно на сума от 5000лв., намира, че показанията на свидетеля не са
достатъчни и убедителни за установяване на този факт-предаване на сума именно
от 5000лв. Така, макар свидетелят да установява предаване на парична сума като
заем с уговорка за връщане, то не може да
установи размер именно от 5000лв./или по-малко/, а с оглед забраната за
доказване на договори над 5000лв. със свидетелски показания по чл.164, ал.1,
т.3 от ГПК, не може да се приеме и че е сключен договор за заем за 5500лв. Така
при липсата на доказване един от елементите на договора за заем-предаване на
сума от 5000лв., искът за главницата се явява неоснователен и подлежащ на
отхвърляне. Без значение за правния спор по иск по чл.240 от ЗЗД е от каква
сметка ищецът е изтеглил сумата и дали е възстановил сумата по своята специална
сметка. Действията му като частен съдебен изпълнител подлежат на контрол по
друг ред, но не и в настоящия спор, който не касае извършване на действия в
изпълнителен процес или такива по отнощения на ищеца
с държавни органи, и в настоящия спор съдът не изследва правомерността на
извършеното от ищеца разпореждане със средства от специалната му сметка като
частен съдебен изпълнител.
Поради неоснователност на главния иск –за връщане на дадено
по паричен заем, неоснователен се явява и обусловеният от него акцесорен иск за лихва за забава поради невръщане на заема
на падежа. И двата съединени иска подлежат на отхвърляне.
Поради несъвпадане изводите на двете инстанции относно основателността на
предявените искове, решението следва да
се отмени изцяло, вкл. и в обусловената от изхода на спора част за разноските,
и постанови ново решение от въззивния съд, с което
исковете да се отхвърлят изцяло.
По разноските: При този изход на спора, направените от ищеца
разноски остават в негова тежест. Ответникът не е правил искане за
възстановяване на разноски и съдът не дължи произнасяне по такива.
Решението на въззивния съд няма да подлежи на
касационно обжалване, тъй като са предявени два иска, всеки с цена
ненадвишаваща 5000лв.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 502868 от 08.10.2018 г., постановено
по гр.д.№ 90548/2017 г. на СРС, 153 състав, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.Т.Ч., ЕГН ********** съд.адрес чрез адв.Р.М. ***, р-н Красно село, ул.*******, ап.1, срещу Ч.Н.Д.,
ЕГН ********** с адрес *** ливади-Изток, бул.*******, искове по чл.422 от ГПК
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца на основание
чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД сумата 5
000лв., непогасена главница
по договор за заем от
25.05.2017 г., ведно със законната лихва от
30.10.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и на основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД сумата 200,40 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 09.06.2017 г. до 30.10.2017 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 09.11.2017 г. по ч. гр. д. № 77590/2017 г. по описа на СРС, 153 състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.