РЕШЕНИЕ
№ 732
гр. Бургас, 15.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20222100500521 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по въззивната жалба
на Т. В. Ч., БУЛСТАТ *********, с адрес в РБългария: ***, чрез пълномощника й адв.Нели
Гюмова, против Решение № 260004/20.01.2022 г. по гр.д.412/2020 г. на PC-Несебър, с което
е прието за установено съществуването на вземане в полза на „ЕМЕРАЛД
ХОСПИТАЛИТИ" ООД, ЕИК *********, представлявано от Мирослав Михайлов, против
въззивницата, в следните размери: сумата от 2757,25 лв - неплатена такса за поддръжка за
2017 г. по Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс
Емералд Резорт Равда" № MMC-S1-EH/401 -06.08 от 24.06.2008 г., с падеж 15.02.2017 г.,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от 05.02.2020 г. до окончателното й
изплащане; сумата от 2757,25 лв - неплатена такса за поддръжка за 2018 г. по Договор за
поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда“ №
MMC-S1-EH/401 -06.08 от 24.06.2008 г. с падеж 15.02.2018 г.; ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 05.02.2020 г. до окончателното й изплащане; както и разноски за
първоинстанционното производство в размер на 1260,29 лв. и разноски за заповедното
производство в размер на 433,29 лв.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. По-конкретно
се твърди, че са неправилни изводите на съда, че въззивницата няма качеството на
потребител на услуги въз основа на процесния Договор за поддръжка и управление на
1
„Курортен апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда" № ММС-S1-EH/401-06.08 от
24.06.2008 г. В тази връзка се твърди, че в случая е неприложимо Решение № 212/27.11.2018
г. по търг.дело № 602/2018 г. на ВКС, 1-во т.о., на което се е позовал съдът, тъй като в
случая ищецът основава претенцията си на Договор за поддръжка и управление на
„Курортен апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда" № MHC-S1-EH/401-06.08 от
24.06.2008 г., индивидуално сключен от ответницата, като по делото не се твърди, а и са
представени доказателства, от които да е видно, че не е налице жилищен комплекс от
затворен тип, а е налице обикновена етажна собственост. Твърди се, че договорът не трябва
да се изследва през призмата на ЗУЕС, тъй като представлява самостоятелна облигационна
връзка с относително действие, между конкретните страни по правоотношението. Сочи се,
че процесният договор не се изчерпва само с уговорки относно управлението на общите
части, а има комплексен характер, тъй като в него са включени елементи на договор за
поръчка (организация на вътрешния ред, санитарно-хигиенните услуги и др.) и на договор за
изработка (техническа поддръжка). В този смисъл се твърди, че процесният договор е такъв,
сключен с потребител. Цитира се съдебна практика, относима, според въззивницата, към
случая. Сочи се, че освен това се касае за типов договор, който се сключва с множество
собственици в комплекса, като ищецът не твърди и не доказва (по смисъла на чл. 146, ал. 4
от ЗЗП), че клаузите в договора са индивидуално уговорени. Ето защо те следва да подлежат
на проверката по чл.143, ал.1 от ЗЗП.
Твърди се, че процесният договор е сключен като срочен, а освобождаването на
въззивницата от клаузата за автоматичното подновяване на срока за нови 5 години, е
свързано с волята на други лица, притежаващи повече от ¾ от застроената площ на
комплекса, да вземат решение за прекратяване на всички договори.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно тъй като клаузата на раздел IV
(четвърти), т.9 от договора, е неравноправна, изцяло нищожна и като такава не е породила
права и задължения за страните. Твърди се, че в този смисъл липсва клауза за автоматично
продължаване на срока на договора, поради което процесният договор е прекратен с
изтичане на първоначалния 5 годишен срок, т.е. считано от 05.09.2013 г.
Твърди се, че липсва повелителна норма в закона, която да замести клаузата за
автоматично продължаване на срока на договора, поради което може да сe предположи, че
сделката би била сключена и без посочената недействителна клауза. Договорът за изработка
и договорът за поръчка се прекратяват с изтичане на договорения срок. Липсва правна
възможност, по подобие на договора за наем, договорът да се продължи със знанието и без
противопоставянето на страните.
Оспорват се изводите на съда, относно защитната за търговеца функция на
клаузата на раздел IV (четвърти), чл.9 от договора, която клауза същевременно била и в
полза на собственика, тъй като началото на срока на действие на отделните договори е
различен, съответно за всеки отделен договор е различен момента, в който настъпва 4
месечния срок преди изтичане на всеки пет годишен срок, в който ако е взето писмено
решение при изискуемото мнозинство, съответният индивидуален договор ще бъде
2
прекратен, но няма да са прекратени останалите, чиито срокове все още не са изтекли. В
този смисъл е невъзможно с едно решение всички собственици да прекратят действието на
всички договори, позовавайки се на тази клауза. Съответно за търговеца съществуването на
клаузата е изгодно, тъй като предполага безсрочно съществуване на договорните
отношенията по начин същите практически да не могат да бъдат прекратени от
собствениците.
Оспорватсе иизводите на съда, че от заключението по съдебно-счетоводна
експертиза и от свидетелските показания се установявало, че ищецът е изпълнявал
задълженията си по договора през процесиите периоди. Твърди се, че процентното или
пълното отнасяне на някакви разходи по конкретната ведомост, не доказва изпълнение на
договорните задължения по конкретния договор. Сочи се, че ищецът е собственик на
множество обекти в сградата и в действителност е развивал голям обем от дейност, свързана
с предоставяне на хотелски и ресторантьорски услуги, спа услуги, бар и др., съотв.е
извършил множество разходи за поддръжка на собствените си обекти, като липсват
доказателства дружеството да извършвало разходи в сграда бл.А „Емералд", в която се
намира имота на ответницата. Твърди се, че при възражение за неизпълнение, ищецът е
следвало да докаже изпълнение в пълен обем на всички задължения по договора, а по делото
са представени единствено косвени доказателства в тази насока. Твърди се, че в същото
време от показанията на св.Сергей Скльомин се установява наличие на проблеми в
поддръжката в комплекса през 2018 г.
Твърди се, че съдът не е съобразил, че ако липсва изпълнение в пълен обем, не
следва и не е справедливо да се заплаща възнаграждение за услуга, която не е изпълнена.
Заявява се, че задълженията за плащане на такси за управление и поддръжка
представляват задължения за периодично плащане, поради което за тях е приложима
кратката 3 годишна давност по чл.111, б. „в" от ЗЗД. Сочи се, че при това положение
погасителната давност за задължението за плащане на такса поддръжка за 2017 г. е изтекла
на 15.02.2020 г. - преди датата на предявяване на исковата молба. Оспорват се изводите на
съда че искът по чл.422 ГПК се счита за предявен с подаване на заявлението по чл.410 от
ГПК, с позоваване на т.14 от ТР № 2/2015 г., ОСГТК на ВКС, където е прието, че подаването
на заявление от кредитора за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК или заповед
за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК не прекъсва давността.
На следващо място се твърди, че съдът се е произнесъл за непоискани суми -
признал за установено, че ответницата Ч. дължи законна лихва върху двете главници,
считано от 05.02.2020 г., при положение, че законна лихва не е искана нито с исковата
молба, нито със Заявлението, въз основа на което е издадена Заповед № 77 от 11.02.2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение, с
което искът се отхвърля. Не се сочат нови доказателства.
В срока по чл.263 ГПК въззиваемият „ЕМЕРАЛД ХОСПИТАЛИТИ" ООД, ЕИК
3
********* не е представил отговор на въззивната жалба. В съдебно сазедание
процесуалният му представител адв.Д. изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производство пред първоинстанционния Районен съд Несебър е образувано по
предявените от въззиваемия „ЕМЕРАЛД ХОСПИТАЛИТИ“ ООД искове за приемане за
установено по отношение на въззивницата Ч., че същата дължи на ищеца сумата от общо 5
514,50 лв, представляваща неплатена такса за поддръжка – по 2 757,25 лв за 2017 г. и за 2018
г., дължими по сключен между страните Договор за поддръжка и управление на „Курортен
апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда" № ММС-S1-ЕН/401-06.08, сключен на
24.06.2008 г., за които вземания ищцовото дружество се е снабдило със Заповед № 77 от
11.02.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.126/2020 г.
по описа на НРС.
Предявени са искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Ответницата е подала в срока по чл.131 от ГПК писмен отговор, с който е
оспорила исковете като неоснователни. Оспорено е твърдението, че между страните е
налице валидно договорно правоотношение, като се твърди, че поради нищожност на
клаузата по т.9 от Раздел ІV, процесният договор се е прекратил на 04.09.2013 г. - след
изтичане на срока, уговорен в т.2 – 5 години след въвеждане във владение на възложителя в
закупения от него имот (в случая – на 04.09.2008 г.). Твърди се, че посочената клауза е
нищожна поради противоречие със закона (чл.26, ал.1 ЗЗД) и като неравноправна клауза по
смисъла на чл.143 ЗЗП. Претененцията е оспорена и по размер, като се твърди, че за 2018 г.
ищецът не е изпълнявал задълженията си, тъй като през тази година е била учредена Етажна
собственост в сграда „Сатен“ и всички дейности по поддръжката и управлението на
комплекса са били извършени от ЕС, а не от ищецовото дружество. При условията на
евентуалност е направено и правопогасящото възражение за изтекла погасителна
тригодишна давност на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД по отношение задължението за
плащане на такса поддръжка за 2017 г., като се твърди, че давността е изтекла на 15.02.2020
г., преди датата на подаване на исковата молба, входирана на 12.06.2020 г.
С обжалваното решение исковете са уважени в пълен размер. Съдът е приел, че
договорът между страните е валиден, клаузата по т.9 от раздел ІV не е нищожна (съдът е
приел, че по този договор ответницата няма качеството на потребител, поради което
въпросната клауза не е неравноправна по смисъла на ЗЗП), поради което договорът е
продължил действието си през периода 24.06.2013 г. – 26.06.2018 г., в който е настъпила
изискуемостта на дължимите от ответницата годишни такси. Съдът е приел, че
констатираното частично неизпълнение на договорните задължения от страна на ищеца не
4
се дължи на негово, респ.на негови служители, виновно поведение, а на неизпълнение от
страна на етажните собственици, вкл. на ответницата, на задължението им да заплащат
годишните такси, поради което ищецът не е разполатал с финансов ресурс за изпълнение на
задълженията си по договора, поради което претендираните такси са дължими.
Възражението за погасяване на вземането по давност е прието за неоснователно с оглед
датата на подаване на заявлението по ч.гр.д.126/2020 г. на НРС.
При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът намира обжалваното
решение за валидно.
Съдът намира решението за допустимо, с изключение на частта, с която съдът е
приел за установено, че в полза на ищеца съществува вземане и за законна лихва върху
двете главници, считано от 05.02.2020 г. до окончателното изплащане на задължението. В
тази част настоящият състав приема, че обжалваното решение е недопустимо, поради това,
че съдът се е произнесъл по непредявено искане.
Съгласно Решение № 36 от 12.05.2014 г. по т.д.1065/2013 г., на ВКС, ТК, І-во
отд., чл.2 от ГПК /отм./, аналогична разпоредба на чл.2 от действащия ГПК, задължава съда
да се произнесе по всяка една подадена до него молба за защита и съдействие на лични и
имуществени права. Ищецът определя съдържанието и пределите на търсената в исковия
процес защита чрез основанието и петитума на иска /исковете/, чрез индивидуализиране на
спорното материално право. В случая, когато се искат лихви,дори и в исковата молба да
няма искане за законната лихва, начиная от датата на исковата молба, няма процесуална
пречка то да бъде направено в хода на съдебното производство до приключване на устните
състезания, вкл. и пред въззивния съд. Посочено е, че законната лихва е право на кредитора,
което той може да упражни по своя преценка и не съществува задължение за съда да се
произнесе по законната лихва служебно, а само при наличие на надлежно въведено искане,
което е било сторено при съобразяване процесуалноправния режим по ГПК /отм./.
В настоящия случай обаче, искане за присъждане на законна лихва върху
главниците не е направено нито със заявлението по ч.гр.д.126/2020 г. на НРС (съответно
такова вземане не е посочено в Заповед № 77 за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.126/2020 г. на НРС). Искане за законна лихва не е направено
и в исковото производство – нито с исковата молба, нито в по-късен момент. Такова искане
не е заявено и във въззивното производство.
Ето защо, признавайки за установено по отношение на ответницата, че същата
дължи, считано от 05.02.2020 г. законна лихва върху двете главници от по 2 757,25 лв
(годишна такса съобветно за 2017 г. и за 2018 г. по порцесния договор),
първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум и в тази си част решението е
недопустимо.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният
съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
По делото не е спорно, а се установява и от представените доказателства, че
5
между страните е сключен договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен
комплекс Емералд Резорт Равда" № ММС-S1-ЕН/401-06.08 от 24.06.2008 г., по силата на
който ответницата, в качеството му собственик на самостоятелен обект в к.к.„Емералд“ в
с.Равда, общ. Несебър, е възложила, а ищецът като мениджър се е задължил да извършва
целогодишна поддръжка и да провежда годишно организационно и административно
управление в комплекса срещу задължението на ответника да му заплаща месечно
възнаграждение в размер на 1.10 евро без ДДС за квадратен метър от общата площ на
притежавания от ответника в комплекса недвижим имот - 89 кв.м. възлизащо за година в
размер 2757,25 лв, платимо авансово до 15.02. на текущата година, за която се отнася
задължението. Съгласно клаузата на раздел V, т.2 договорът е сключен за срок от 5 години,
считано от въвеждане на ответника във владение на собствения му имот в комплекса, за
който момент страните не спорят, че съвпада с датата на нотариалния акт, с който
ответницата е закупила имота си – 04.09.2008 г. С т.9 от раздел IV, е предвидена възможност
за автоматичното подновяване на договора на всеки пет години и за същия период от време,
освен при писмено взето решение, не по-късно от 4 месеца преди изтичане на всеки
петгодишен срок от собствениците, притежаващи повече от 3/4 идеални части от общите
части за неподновяването му.
Заключението по приетата в първата инстанция съдебно-икономическа
експертиза, неоспорено от страните, установява, че в перида 2017 г. – 2018 г., ищцовото
дружество е извършвало плащания към трети лица за външни услуги - за поддръжка на
асансьори, зелени площи, басейни, електрическа енергия, за доставка на вода и за
охранителна дейност, както следва: за 2017 г. - общо 1 327 520,86 лв, от която сумата от
492 130,51 лв е за поддръжка и управление на имотите на собствениците по партида
„Пропътри/фасилити мениджмънт“/, а за 2018 г. общо 343 258,48 лв., от която сума
187 880,06 лв е за поддръжка и управление на имотите на собствениците по партида
„Пропътри/фасилити мениджмънт“/. Установено е, че за 2017 г. и 2018 г. ищецът е имал
назначени служители, работещи по трудови и граждански договори по цялостната
поддръжка на комплекса.
От показанията на св.С. - собственик на апартамент в процесния комплекс,
пребивавал в комплекса през процесните 2017 г. и 2018 г., се установява, че през 2017 г.
поддръжката в комплекса е била добра, като са се полагали грижи по почистване,
поддръжка на зелени площи, паркова зона, имало топла и студена вода, както и
електричество, работещи са били басейните, спа центъра, барове и ресторанти и охраната.
Свидетелят сочи, че през април 2018 г. състоянието на комплекса не е било лошо, било е
обичайно. Твърди, че по същото време е получи писмо на електронната си поща, че старото
дружество прекратява дейността си, защото етажните собственици не си плащат таксите.
Свидетелят твърди, че след м.април 2018г. в сградата, в която се намира неговия имот били
спрени водата, електричеството и канализацията, като след няколко дни отново били
възстановени. Свидетелят сочи, че след прекъсване от около месец, в края на месец май
2018 г. поддръжката на комплекса била подновена, но от ново управляващо дружество.
6
От гореизложената фактическа обстановка и с оглед направените в жалбата
оплаквания се налагат следните правни изводи:
На първо място съдът не споделя извода на първоинстанционния съд, че по
сключения между ищеца и ответницата договор за поддръжка и управление на „Курортен
апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда" № ММС-S1-ЕН/401-06.08 от 24.06.2008 г.,
ответницата няма качеството на потребител. Според настоящия състав, етажният собственик
няма качеството на потребител в отношенията си с останалите етажни собственици (и в този
смисъл е цитираното от първоинстанционния съд решение № 212/27.11.2018 г. по
т.д.602/2018 г. на ВКС, І т.о.; както и решение № 128/18.07.2018 г. по т.д.601/2018 г. на
ВКС, І т.о.), но по сключен договор за поддръжка и управление на общите части на
етажната собственост, сключен с юридическо лице, етажният собственик има качеството на
потребител и този извод на съда не е в противоречие с посочените по-горе две решения на
ВКС. Настоящият състав приема, че договорът е типов договор, който се сключва с
множество собственици в комплекса, и по делото не е доказано, клаузите на договора да са
индивидуално уговорени, поради което те подлежат на проверка за евентуална
неравноправност по чл.143, ал.1 от ЗЗП. Съдът приема, че клаузите на раздел IV, т.9 и
раздел VII, т.2 от договора са неравноправни, тъй като и двете предвиждат възможност за
прекратяване на договора от потребителя с изтичане на срока му, но само с решение на
собствениците, притежаващи ¾ от застроената площ в комплекса, т.е.възможността за
прекратяване на договора от страна на възложителя изцяло зависи от поведението на трети
лица, които не са страна по договора, което води до значително неравновесие между
търговеца и потребителя, тъй като правата и задълженията на търговеца по договора зависят
единствено от неговото поведение, а тези на потребителя зависят изцяло от волята на други
лица.
Ето защо съдът намира за основателни твърденията на въззивницата за
нищожност поради неравноправност на посочените по-горе договорни клаузи.
Неравноправността съотв.нищожността на клаузата по раздел IV, т.9, води до
това, че договорът между страните не се е подновил автоматично след изтичането на
петгодишния му срок за нови 5 години.
Настоящият състав обаче намира, че независимо от нищожността на клаузата по
раздел IV, т.9, облигационната връзка между страните не се е прекратила, считано от
05.09.2013 г. и в процесния период 2017-2018 г., страните са били в договорни отношения.
Според настоящия състав, с изтичането на срока на договора, по аналогия с
чл.236 ЗЗД, след като страните са продължили изпълнението си по него, договорът е
продължил действието си като договор без определен срок. По делото няма доказателства, а
и твърдения, някоя от страните да е поискала прекратяването му, поради което съдът
приема, че и към процесния период 2017-2018 г., ищецът и ответницата са продължили да са
в облигационни отношения по Договор за поддръжка и управление на „Курортен
апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда" № ММС-S1-ЕН/401-06.08 от 24.06.2008 г.
7
С оглед приетите от първоинстанционния съд гласни доказателства и
експертното заключение, съдът приема, че по делото е доказано, че през 2017 г. ищецът е
изпълнявал точно задълженията си по договора, като е направил разходи по управлението и
поддръжката на комплекса. За 2018г. е установено, че ищецът е изпълнявал задълженията си
до края на м.април, тъй като поради неплащане на дължимите по сключените с повечето
собственици в комплекса сума /в т.ч. и ответницата/ е бил поставен във временна и частична
невъзможност да изпълнява задълженията си по договора през м.май 2018 г., след което,
макар и в намален обем с определени временни ограничения е продължил да изпълнява
задълженията си. Това обстоятелство обаче не води до извод, че за 2018 г. ответницата не
дължи заплащане на уговорената годишна такса в пълен размер, още повече, че заплащането
на дължимите по договора такси за управление и поддръжка е уговорено да бъде извършено
от ответника авансово - до 15.02. на текущата година, за която се отнасят, именно с цел
набавяне на средства за управлението и поддръжката на комплекса през цялата текуща
година. Неплащането им точно и в срок за 2017 г. и 2018 г. от ответницата /както и от голям
брой други етажни собственици/ съставлява неизпълнение на договора, довело поставяне на
ищеца, особено за 2018 г., в невъзможност да изпълни точно и изцяло задълженията си. В
случая това неизпълнение за 2018 г. е било частично и временно за срок от около месец
според свидетелските показания, като след това постепенно предишното положение е било
възстановено.
Ето защо съдът приема, че с оглед времевия обхват и обема на неизпълнението,
същото е незначително с оглед интереса на ответника, още повече, че самия той заедно с
част от останалите етажни собственици е допринесъл с поведението за създадените за ищеца
пречки да изпълни задълженията си по договора, което означава, че частичното
неизпълнение не се дължи на виновното поведение на ищеца, а на ответника.
С оглед изложеното, настоящият състав приема, че на ищеца се дължи
възнаграждение за целия процесен период.
По отношение на възражението за погасяване по давност на вземането за таксата
за 2017 г., настоящият състав изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че
предвид разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК, в настоящия случай вземането за годишна такса
за 2017 г. не е погасено по давност, тъй като е било дължимо към 15.02.2017 г., а
заявлението за издаване на заповед за изпълнение за това вземане е пуснато по пощата на
05.02.2020 г. (видно от пощенското клеймо на плика, л.9 от ч.гр.д.126/2020 г. на НРС) и е
постъпило в съда на 10.02.2020 г. (видно от входящия номер в печата на заявлението, л.2 от
същото дело).
Действително, тъй като в случая се касае за вземане за такси за управление и
поддръжка на общи части в сграда в режим на ЕС, съгласно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, с
оглед ежегодната си дължимост, характера си на повтарящи се парични задължения,
произтичащи от единен правопораждащ факт - договор, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време - в случая ежегодно, с изначално уговорен
8
размер, на основание чл.111, б.„в“ от ЗЗД вземането за годишна такса по процесния договор
се погасява с тригодишна давност.
В случая, както се посочи по-горе, до подаване на заявлението по чл.410 ГПК на
05.02.2020 г., такъв срок не е изтекъл.
Съгласно чл.116, б."б" от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск или
възражение, но ако същите бъдат отхвърлени, давността не се счита за прекъсната. Съгласно
указанията, дадени в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, започването на
производство, в което длъжникът не участва /каквото действие е подаването на заявление
по чл.410 от ГПК/ само по себе не може да прекъсне давността. Тя се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането по реда чл.422, ал.1 от ГПК, само ако
същият е предявен с срока по чл.415, ал.1 от ГПК, в който случай давността се счита за
прекъсната от подаване на заявлението. Настоящият случай е именно такъв, и поради
предявяването на иска по чл. 422, ал.1 от ГПК в законовия срок, тригодишната давност за
вземането на ищеца за 2017 г. се счита за прекъсната с подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК. С оглед изпращане на заявлението по пощата следва, че на основание чл.62, ал.2 от
ГПК датата на пощенското клеймо - 05.02.2020 г. се счита за дата на предявяване на иска по
смисъла на чл.125 от ГПК, а не датата на последващото му входирането в съда на 10.02.2020
г. /в т.см. решение № 182/17.11.2010 г. по т. д. № 76/10 на ВКС, II т. о., определение № 769
от 22.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 2454/2013 г., II т. о., ТК и решение № 7/ 19.04.2017г по
гр.д. 53312/2015г. на ВКС г.о./. Това означава, че подаването на заявлението по чл.410 от
ГПК чрез изпращането му по пощата на 05.02.2020 г. при впоследствие предявен в законния
срок иск по чл.422, ал.1 от ГПК, е станало преди изтичане на тригодишния давностен срок
/15.02.2020 г./, като същото е прекъснало давността, поради което вземането за заплащане на
дължимите по договора такса за управление и поддръжка за 2017 г. не е погасено по давност
и е дължимо на ищеца изцяло в уговорения в договора размер от 2757,25 лв.
С оглед на горното съдът приема, че предявените искове по чл. 422 от ГПК вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД са основателни.
Поради недопустимост на първоистанционното решение в частта му, касаеща
законната лихва, решението следва да бъде обезсилено.
В останалата си част, поради съвпадане на изводите на двете инстанции,
решението следва да бъде потвърдено.
С оглед частичното обезсилване на обжалваното решение и частичното му
потвърждаване, на въззивницата-ответник за въззивното производство следва да се присъдят
съдебни разноски в размер на общо 50 лв, а на въззиваемия – 357 лв от общо признати от
съда, след уважаване на заявеното от въззивната страна възражение по чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност на адв.възнаграждение, разноски в размер на 535 лв.
За първоинстанционното производство разноските следва да останат за страните
така, както са пърисъдени от първоинстанционния съд.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
9
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 260004/20.01.2022 г. по гр.д.412/2020 г. на PC-Несебър,
В ЧАСТТА, с която е прието за установено съществуването на вземане в полза на
„ЕМЕРАЛД ХОСПИТАЛИТИ" ООД, ЕИК *********, представлявано от Мирослав
Михайлов, против Т. В. Ч., БУЛСТАТ *********, с адрес в РБългария: ***, за законна
лихва върху главницата от 2757,25 лв - неплатена такса за поддръжка за 2017 г. по Договор
за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда" №
MMC-S1-EH/401 -06.08 от 24.06.2008 г., с падеж 15.02.2017 г., считано от 05.02.2020 г. до
окончателното й изплащане; и за законна лихва върху главницата от 2757,25 лв - неплатена
такса за поддръжка за 2018 г. по Договор за поддръжка и управление на „Курортен
апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда" № MMC-S1-EH/401 -06.08 от 24.06.2008 г., с
падеж 15.02.2017 г., считано от 05.02.2020 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260004/20.01.2022 г. по гр.д.412/2020 г. на PC-
Несебър, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА „ЕМЕРАЛД ХОСПИТАЛИТИ" ООД, ЕИК *********, представлявано
от Мирослав Михайлов да заплати на Т. В. Ч., БУЛСТАТ *********, с адрес в РБългария:
***, съдебни разноски за въззивното производство в размер на 50 лв (петдесет лева).
ОСЪЖДА Т. В. Ч., БУЛСТАТ *********, с адрес в РБългария: ***, да заплати на
„ЕМЕРАЛД ХОСПИТАЛИТИ" ООД, ЕИК *********, представлявано от Мирослав
Михайлов съдебни разноски за въззивното производство в размер на 357 лв (триста петдесет
и седем лева).
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10