№ 21487
гр. София, 27.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА
при участието на секретаря КАЛИНА Д. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Гражданско дело №
20241110118487 по описа за 2024 година
Производството е по глава 25 ГПК – „Бързо производство“.
Производството е образувано по исковата молба на И. Ш. К. против
************************** ЕООД за осъждане на ответника да заплати на основание чл.
128, т. 2 КТ сумата 1857,14 лева, брутно трудово възнаграждение за м.07.2023 г. ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 01.04.2024 г. до окончателното изплащане и
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 176,09 лева обезщетение за забава за периода
21.07.2023 г. до 31.03.2024 г.
В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е съществувало трудово
правоотношение на основание трудов договор от 03.04.2023 г., съгласно който ищцата е
заемала длъжността „салонен управител“ с брутно трудово възнаграждение в размер на
3000,00 лева, платимо до 25-то число на месеца. На 19.06.2023 г. И. К. е подала едномесечно
писмено предизвестие като със заповед №21 от 11.07.2023 г. на работодателя трудовият
договор е прекратен на основание чл. 326, ал. 1 КТ, считано от 20.07.2023 г. Поддържа, че е
изпълнявала трудовите си функции. Твърди, че след прекратяване на трудовото
правоотношение е останало незаплатено дължимото й се за м. 07.2024 г. брутно трудово
възнаграждение в размер на 1857,14 лева. Поради липса на плащане от страна на
работодателя претендира и присъждане на обезщетение за забава за периода 21.07.2023 г. до
31.03.2024 г. в размер на 176, 09 лева.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който
излага доводи за неоснователност на исковите претенции в брутен размер, тъй като
работниците и служителите получават трудовите си възнаграждения в нетен размер.
Поддържа, че претендираното трудово възнаграждение за м.07.2023 г. е заплатено на ищцата
на 10.06.2024 г. в нетен размер, а именно сумата 1441,10 лева. Посочва, че размерът на
нетното трудово възнаграждение на ищцата е след удръжка на здравни, пенсионни и
данъчни вноски за периода, които са начислени във ведомостите за заплата. Посочва, че в
полза на ищцата е заплатено и обезщетение за забава в размер на 176,09 лева за периода от
20.07.2023 г. до 10.06.2024 г. Моли искът за разликата до пълния предявен размер да бъде
отхвърлен поради неоснователност. Претендира присъждането на разноски за
1
производството, за които представя списък по чл. 80 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По иска с правно основание по чл. 128, т. 2 КТ
Съгласно разпоредбата на чл. 124 КТ едно от основните задължения на работодателя е
да заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен
трудов договор е полагал труд. Следователно ищецът следва да установи в процеса, че е
работил по трудово правоотношение с ответника през процесния период, че е полагал труд
за периода, за който претендира да му се заплати трудово възнаграждение, размера на
дължимото трудово възнаграждение за процесния период, падежа на вземанията, а в тежест
на работодателя е да установи факта, че уговореното трудово възнаграждение е заплатено.
Страните не спорят, а и се установява от представения трудов договор №37 от
03.04.2023 г., че ищцата е заемала длъжността „салонен управител“с основано месечно
трудово възнаграждение 3000,00 лева, платимо до 25-то число на месеца като трудовото
правоотношение е прекратено, считано от 20.07.2023 г. на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Не е
спорно, че ищцата е полагала труд при ответника, включително и през м. 07.2023 г. – общо
13 работни дни, поради което й се следва заплащане на възнаграждение за положения труд.
Работодателят е длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или служителя
уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Неизпълнението на това
задължение обуславя ангажирането на отговорността на работодателя. Щом като работникът
или служителят е изпълнил задължението да престира работната си сила на работодателят,
последният дължи заплащането на уговореното трудовото възнаграждение.
Установява се от събраните писмени доказателства, че на 10.06.2024 г., т.е. в хода на
процеса, ответникът е заплатил сума в размер на 1617,19 лева, включваща нетен размер на
трудовото възнаграждение за м.07.2023 г. на ищцата - 1441,10 лева, неоспорено от ищцата, и
обезщетение за забава – 176,09 лева. Плащането представлява извънсъдебно признание за
наличието на дълг, поради което съдът приема, че това е още един довод, че в полза на
ищцата е възникнало правото да получи заплащане на положения през м.07.2023 г. труд.
Спорно между страните е в какъв размер следва да й се присъди трудово
възнаграждение – брутен или нетен.
По силата на чл. 272, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ работодателят има задължение, предвидено и
в чл. 42, ал. 5 ЗДДФЛ и задължение, предвидено в чл. 7 вр. чл. 6 КСО, да удържа дължимите
от работника или служителя данъци и осигурителни вноски. Тези удръжки работодателят е
задължен да направи и без съгласието на работника или служителя, поради което е прието,
че задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата сума за получаване. В
настоящия случай ищцата претендира да й се заплати трудовото възнаграждение в брутен
размер, но и в този случай, тя пак не може да получи частта от брутното трудово
възнаграждение, представляваща дължимите от нея данък върху общия доход и
осигурителни вноски, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни
вземания, а в изпълнителното производство държавата се смята винаги присъединен
взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл. 458 ГПК.
Направеното от ответника плащане на сумата 1441,10 лева, представляваща нетния
размер на трудовото възнаграждение на ищцата за м.07.2023 г. е обстоятелство, което на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде взето предвид като исковата претенция до
сумата 1441,10 лева следва да се отхвърли поради плащането й в хода на процеса.
По делото се установява, че работодателят е начислил дължимия данък и осигурителни
вноски, поради което ищцата следва да получи само нетния размер на трудовото й
възнаграждение, като за горницата до 1857,14 лева доколкото не е титуляр на вземанията за
данък и осигурителни вноски, исковата претенция следва да се отхвърли като
неоснователна. Същите представляват публични задължения, платими от работодателя, и
щом има данни, че вече са декларирани пред фиска, то няма основание да се присъждат на
2
служителя.
Ищцата претендира присъждане на обезщетение за забава, което предвид наличието на
главен дълг, който не е платен на падежа, се явява дължимо. Трудовото правоотношение е
прекратено, считано от 20.07.2023 г., поради което ответникът е изпаднал в забава и за
периода 21.07.2023 г. до депозиране на исковата молба в съда – 31.03.2024 г. следва да
заплати обезщетение в размер на 136,36 лева, чиито размер съдът определи на основание чл.
162 ГПК с помощта на Calculator.bg като за разликата до пълния предявен размер от 176,09
лева искът следва да се отхвърли като неоснователен.
Отделно от това е претендирана и законна лихва върху главницата от датата на
завеждане на исковата молба в съда до заплащане на обезщетението на 10.06.2024 г., която
определена на основание чл. 162 ГПК с помощта на Calculator.bg възлиза на сумата 39,20
лева, за която искането следва отново да отхвърли като платено в хода на процеса.
При този изход на спора, разноски се следват и на двете страни в производството.
В полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените по делото разноски,
съразмерно на отхвърлената част поради плащане в хода на процеса, доколкото с
поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото. Обстоятелството, че част от
исковите претенции за главницата и лихва следва да се отхвърлят поради плащането им в
хода на процеса, не освобождава ответника от отговорността му за разноски.
Неприложимостта на правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК е обусловена от причината, поради
която исковите претенции са частично отхвърлени, а именно ответникът, който е дал повод
за завеждане на делото, е платил задължението си към ищеца след депозиране на исковата
молба. В този смисъл е тълкуването в определение № 843/ 17.11.2014 г. по ч.гр.д.№ 6176/
2014 г., ІV г.о., ВКС и определение № 300/ 20.04.2012 г. по ч.гр.д.№ 245/ 2012 г., IV г.о., ВКС.
Ищцата претендира присъждане на адвокатско възнаграждение, при условията на чл.
38, ал.2 ЗА. Представен е договор за правна защита и съдействие за осъществено
процесуално представителство, при условията на чл. 38, ал.1, т. 3 ЗА с оглед декларацията в
този смисъл, води до прилагане на разпоредбата на чл. 38, ал.2 ЗА и на процесуалния й
представител следва да се определи адвокатско възнаграждение, което ответникът да бъде
осъден да заплати. Съобразявайки решение на СЕС от 25.01.2024 г. по делото С-438/2022 г.,
съдът има право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
съобразно предвидените в НМРАВ, вкл. и когато тя отразява реалните пазарни размери на
адвокатските услуги. Макар че цената на услуга, която е определена в споразумение или
решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена.
Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което
представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1
ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени. Ето защо съдът изхождайки
от правната и фактическа сложност на делото, както и извършената от процесуалния
представител дейност в защита интересите на длъжника и размера на защитавания интерес,
счита че възнаграждение в размер на 350,00 лева отразява реалната цена на положения от
процесуалния представител на ищеца труд вкл. и при съобразяване броя на проведените
съдебни заседания и направеното в хода на делото плащане. Съразмерно с отхвърлената
част от исковите претенции поради заплащане в хода на процеса на процесуалния
представител на ищцата следва да се присъди сумата 271,54 лева.
С нормата на чл. 359 КТ законодателят е освободил работниците и служителите, ищци
по дела за трудови спорове, от заплащането на дължимите държавни такси и разноски за
съдебното производство, независимо от изхода на делото. Работниците обаче не са
освободени от репариране разноските на ответника, при отхвърляне на исковете. В полза на
ответното дружество ищцата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да заплати сторените от
него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част
поради неоснователност на исковите претенции или сумата 130,46 лева.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати и дължимата държавна такса за
разглеждане на предявените искове, които следва да се отхвърлят поради плащането им в
3
процеса, която възлиза на сумата 63,09 лева.
По арг. от чл. 78, ал. 6 ГПК дължимата държавна такса за разглеждане на отхвърлената
част от исковете следва да останат за сметка на бюджета на съда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И. Ш. К. ЕГН ********** с адрес: гр.
********************************** против ************************** ЕООД ЕИК
**************************** със седалище и адрес на управление: гр.
**************************** искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на
сумата 1441,10 лева, нетно трудово възнаграждение за м.07.2023 г. ведно със законната лихва
от датата на исковата молба – 01.04.2024 г. до окончателното изплащане 10.06.2024 г. в
размер на 39,20 лева и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 136,36 лева обезщетение за
забава за периода 21.07.2023 г. до 31.03.2024 г. като погасени чрез плащане в хода на
процеса на 10.06.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от И. Ш. К. ЕГН ********** с адрес: гр.
********************************** против ************************** ЕООД ЕИК
**************************** със седалище и адрес на управление: гр.
**************************** искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на
разликата над 1441,10 лева до претендирания размер 1857,14 лева, трудово възнаграждение
за м.07.2023 г. и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 136,36 лева до
претендирания размер 176,09 лева обезщетение за забава за периода 21.07.2023 г. до
31.03.2024 г. като неоснователни.
ОСЪЖДА И. Ш. К. ЕГН ********** с адрес: гр.
********************************** да заплати на ************************** ЕООД
ЕИК **************************** със седалище и адрес на управление: гр.
**************************** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 130,46 лева –
разноски по делото.
ОСЪЖДА ************************** ЕООД ЕИК ****************************
със седалище и адрес на управление: гр. **************************** да заплати на адв.
Р. П. Р. от САК вписан с л.н ********** на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата 271,54 лева –
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на И. Ш. К. ЕГН ********** –
ищец по гр. д. №18487/2024 г. по описа на СРС, 71 състав.
ОСЪЖДА ************************** ЕООД ЕИК ****************************
със седалище и адрес на управление: гр. **************************** да заплати по
сметка на съда на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 63,09 лева – държавни такси за
производството.
Решението може да бъде обжалвано от страните пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от 27.11.2024 г.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4